Министерство на слънцето

Здравейте!

Преди да започнете да четете, трябва да запазите спокойствие на духа.

Това е разказ за България.

Но не такава, каквато е.

Опитах се да си представя как би изглеждала България, ако управниците бяха некадърни и некомпетентни, служителите – безхаберни и лениви, а гражданите – инертни и апатични.

Би изглеждала странно. Много странно.

В такава странна България би имало необмислени закони, отчайващо противоречиви законови изисквания и безумни административни процедури.

Странно биха изглеждали и управниците, и служителите, и гражданите. Толкова странно, че чак не мога да ги позная.

Вие най-вероятно сте надарени с повече въображение от мен. Иначе не бихте чели книги.

В моята България въображението е необходимост.

Иначе човек би полудял.

Приемната

Приемната стая на министерството кипеше.

Служителите се търкаляха между порутените етажерки и се опитваха да предпазят с длани главите си, посипани с изронени отломъци гипсокартон. В паниката си те обръщаха бюрата и събаряха чашите за кафе върху разгърнатите пред тях козметични каталози. Плоските монитори се свличаха един след друг в сюрреалистично домино и по напуканите им екрани зеленееха недовършени пасианси.

В спарения въздух летяха справки, сводки, отчети, графици, папки, класьори, моливи, кламери и разполовени компютърни клавиатури. Стъклата на гишетата се взривяваха на безброй остри късчета и се свличаха с дрънчене върху омазаните плочки.

Писъците на деловодителките резонираха в примигващите луминисцентни лампи, увиснали под изтръгнатите сухожилия на кабелите.

Иван Иванов сведе поглед към протегнатите си ръце. Дланите му се тресяха от подскачащия приклад. От дулото на автомата бълваше огън, а през затвора на опушения му корпус изскачаха празни гилзи и се разпиляваха с тънък звън по натрошените стъкла. Побелелият му показалец се разкъсваше от пареща болка, но продължаваше да натиска гладкия влажен спусък. По главата му се свличаха натрошени късове от плоскостите на окачения таван.

Отмести се предпазливо встрани и едва тогава забеляза влачещия се по корем плешив мъж в сив костюм, след когото оставаше мърлява мастилена диря.

Иван Иванов захвърли обвитото в лютив дим оръжие и доближи ранения. Подпъхна крака си под тялото му и го обърна по гръб.

Самият господин министър!

На лицето му беше изписана болка. В лявата страна на гърдите му зееше лигава дупка, от която пулсираха лъщящи и лепкави сини вадички. Безупречната риза беше пропита от огромно потъмняващо петно. Възелът на вратовръзката се усукваше стегнато около гладко избръснатия врат на министъра и го задушаваше. Дланта на едната му ръка се протягаше сгърчена нагоре, а треперещите пръсти на другата се опитваха безнадеждно да спрат бликащото мастило. В очите му се четеше страх, отчаяние и молба за пощада.

Иван Иванов кимна. Извади пистолета от вътрешния си джоб, допря го до сбръчканото чело на министъра и натисна спусъка.

Събуди се от собствения си крясък и седна в леглото. Зъзнещ и подгизнал от пот в самотната черна тишина на топлата лятна нощ.

Четири месеца по-рано

Пролетта в квартала е несравнима.

В такива дни небето става по-дълбоко, въздухът – лек и прозрачен, джанките се отрупват с бели цветчета, а мравките, божите кравички и листните въшки започват да се събират на тумби по напуканите им стволове. Уличните котки протягат лениво измитите си лапички и полягат на припек току под муцуните на опърпаните бездомни кучета.

Сръчни стопанки в шушлякови анцузи разперват запретнатите си ръце по прашните прозорци – с микрофибърен парцал в едната ръка и бутилка препарат в другата; разрошените им съпрузи се събират на групички пред повдигнатите капаци на вехтите си автомобили и започват да завират пръсти между кабели, маркучета и гайки, без да пестят съвети; над покривите се извисява радостно стържене на флексове и бормашини; междублоковите пространства се изпълват с мирис на вкиснало зеле; около кофите за смет се натрупват прашни купчини от изтърбушени матраци, проядени черчевета и мукавени куфари, пълни с мухлясали буркани; грохотът на мазните боклукчийски камиони вече не смогва да надвика леещите се ориенталски душеизлияния на усилените до пръсване радиоприемници; проснатите по балконите потници и долни гащи стават все повече и добиват нежен прасковен оттенък; пушещите по същите тези балкони притежатели на същите тези потници чинно гасят догорелите си фасове в сандъчетата с посърнал здравец, вместо да ги хвърлят както обикновено в обсипаните с глухарчета градинки; по улиците изпълзяват окръглени майки с колички, в които врякат окръглени бебета; невръстните хлапета най-сетне зарязват камъните, с които замерят преминаващите автобуси и започват да размахват пъстри футболни шалчета;

усетил първите пролетни лъчи, собственикът на грохналата будка за пържена риба най-сетне сменя ланшното олио във фритюрника с прясно; дребничкият клошар с каубойските ботуши започва да пробира само по-едрите ръждясали винкели, оголени от стопения сняг сред купчините строителни отпадъци между окаяната детска площадка и грохналата църква; напористи търговци на чорапи и батерии разпъват кашонените си сергии редом до производителите на контрабандни пресни репички; старци в избелели шлифери бодро ускоряват крачка към опашката за пенсии пред пощенската станция; спортисти, фризьорки и монтьори се надпреварват да отстъпват по тротоара място на инженери, художници и поети; подпийнали язваджии пребоядисват в загадъчнозелено ламаринените огради на автосервизите си; от съпричастност към отрупаните с бели цветчета джанки и пълзящите мравки и божи кравички, дори дизелът на бензиностанциите поевтинява с цели две стотинки.

Изобщо, у всички живи твари в квартала пролетта внушава желание за нов живот и сладостното усещане, че годината ще е плодовита.

Иван Иванов беше типична жива твар от квартала. Е, не чак толкова типична – и все пак съвсем нормално човешко същество. Обитаваше малък, но собствен едностаен апартамент на третия етаж в третия вход от третия блок на улица „Европейски път". Всяка сутрин излизаше в осем и петнайсет, изхвърляше найлонов плик в контейнера за отпадъци, качваше се на автобуса и четири спирки по-натам и половин час по-късно слизаше. Работеше в ателие за надгробни паметници. С длето и чук в ръка и пот на челото. Като чирак. От десет години.

Тази година беше различна.

Пред блока, в който живееше Иван Иванов, пустееше занемарена градинка. Засадена навремето от гражданите с кокичета, иглики, зюмбюли, божури и рози – и утъпкана с времето от гражданите, автомобилите, келешите, хулиганите, пияниците, бездомните кучета и ровещите по кофите скитници.

Гледай какво нещо е!, мислеше си Иван Иванов на прибиране от работа. Гледай какво нещо е!, мислеше си Иван Иванов, докато се сапунисваше под душа. Гледай какво нещо е!, мислеше си Иван Иванов, докато нареждаше колелца салам по намазаната с масло филия пълнозърнест хляб.

И накрая проумя, че само с гледане няма да стане.

Понеделник, 24 март

– Добър ден! – Иван Иванов застана пред стъклената преграда и се усмихна. За пръв път влизаше в сградата на общинската администрация. Беше се поколебал в коя стая точно трябва да отиде. ЗСДСМП, ЧРПАО и МДТ не му говореха нищо. Той беше делови човек. Избра деловодството.

Служителката продължаваше да трака по клавиатурата и не даде признак да го е чула.

– Добър ден! – Този път за всеки случай почука по стъклото.

– Кажете – младата жена дори не го погледна.

– Моля?

– Кажете!

– Какво да кажа?

– За какво сте дошли?

– Искам да засадя дърво пред блока, в който живея...

– Говорете по-високо!

Стъклената преграда помежду им беше плътна и дебела. Имаше само няколко малки дупчици, разположени в кръг. Иван се наведе и залепи устните си за тях.

– Искам да засадя дърво пред блока...

– Осмо гише.

– Моля?

– Ходете на осмо гише.

Иван се огледа. Всички гишета изглеждаха еднакви. Нямаше никакви указателни табели.

– А кое точно е осмо гише?

Служителката се прехвърли на мишката и започна да цъка припряно.

Цък-цък-цък!

– Извинете!

– Какво?

– Кое е осмо гише?

– Питайте на Информация.

Иван преглътна и понечи да каже още нещо, но се отказа. Изправи се, излезе в коридора и се огледа. Никъде не видя надпис информация. Имаше само Информационно табло, на което бяха забодени с карфици обявления, заповеди и некролози. За щастие до него стоеше възрастен мъж със синя униформа.

– Извинете, къде да попитам за информация?

– Какво ви трябва?

– Информация.

– Разбрах, де. Ама какво точно?

– Търся гише Информация – Иван се замисли. – Или отдел Информация.

– Кое?

Може би недочуваше.

– Ин-фор-ма-ци-я.

– Кой ви трябва?

Иван Иванов започваше да се дразни. Реши да бъде кратък.

– Къде мога да попитам?

– За какво?

– За каквото и да е.

– Ей тука – охранителят му посочи вратата на деловодството.

– Аз вече бях там.

– Е?

– Препратиха ме към Информация.

– А, хубаво тогава.

– И къде е това?

– Кое?

Иван Иванов махна с ръка и се огледа по-подробно. Високо на стената имаше указателно табло за разположението на различните отдели на общинската администрация. А! Сигурно е това – Информационно обслужване. Етаж 2, стая 214.

Но още на първото стъпало протегнатата ръка на охранителя го възпря.

– Къде?

– Стая двеста и четиринадесет.

– Не може.

– Моля?

– Не може нагоре.

– Защо?

– Днес не е приемен ден.

– Какво?

– Елате в четвъртък – възрастният мъж имаше здрав захват. – Но първо си запишете час.

Иван Иванов отвори уста, но после се сети какво всъщност търсеше.

– А може би вие ще ми кажете кое е осмо гише?

– Какво?

– Кое е осмо гише на деловодството?

– Ами... осмо гише е... осмото.

Иван си пое дълбоко въздух.

– Отляво надясно или отдясно наляво?

Сега беше ред на охранителя да издуе гърди:

– Като влезете, последното.

– Отляво надясно или отдясно наляво?

– Ще влизате ли или не?

Иван Иванов си погледна часовника. От десет минути беше в сградата на общинската администрация и все още не беше успял да свърши абсолютно нищо. А и без това закъсняваше за работа. Влезе решително, преброи стъклените прегради и застана пред осмото гише.

Зад него седеше същата служителка от преди малко. Със същото масленозелено сако, същата къдрава коса, хваната с шнола, същите очила с тънки рамки и същия мастилен лак. И продължаваше по същия начин да трака на компютърната си клавиатура.

Номер, помисли си Иван. Решили са да се позабавляват. Огледа се предпазливо, изчака и накрая почука по стъклото. Служителката вдигна поглед. Беше съвсем друга жена.

– Да?

Иван Иванов преглътна на сухо и погледна към останалите служителки. Наистина си приличаха, поне откъм облекло и грим. Сигурно е нещо като униформа. Иначе защо да...

– Слушам ви!

– Добър ден! Това е осмо гише, нали?

– Кажете.

– Идвам да попитам за едно дърво...

– Не ви чувам. Бихте ли говорили по-високо?

– Идвам да попитам за едно дърво пред моя блок, което искам да...

– Недейте да крещите – служителката намести очилата си. – Искате да отсечете дърво ли?

– Моля? Не, не.

– Искате ние да ви го отсечем?

– Не. Изобщо не става въпрос за отсичане. Вижте, аз живея на улица „Европейски път". Пред блока ни има една занемарена градинка. Точно отпред паркират автомобили и няма къде...

– Може ли по-накратко?

– Искам да засадя дърво.

Служителката кимна, провери нещо на компютъра и най-сетне се усмихна.

– Тогава трябва да се обърнете към Дирекция „Околна среда".

Иван не си спомняше на таблото да е имало стая с подобен надпис. Сигурно е в някоя съседна сграда.

– Къде е тази дирекция?

– В началото на новия булевард. Можете да хванете автобуса за осем спирки.

Аха.

– Значи трябва да отида там, така ли?

– Да, защото само те могат да ви предоставят посадъчен материал. Но е трябвало да го заявите до края на февруари. Сега вероятно...

Иван Иванов отново залепи устни за дупчиците в стъклото.

– Вие не ме разбрахте. Аз не искам да ми предоставяте посадъчен материал.

– А какво искате да ви предоставим?

– Нищо не искам.

– А за какво сте дошли?

– За да ми разрешите да засадя дърво в градинката, която е точно пред...

– Да ви разрешим?

– Ами, да.

– Как така да ви разрешим да засадите дърво?

– Както го чувате.

– А защо трябва да ви разрешаваме подобно нещо?

– Защото искам да засадя дърво...

Служителката го спря с длан.

– Разбрах! Но какво ви пречи просто да си засадите дървото и толкова? Защо ви е нужно специално разрешение за това?

Иван Иванов се замисли. Наистина, трябваше ли му? Доколкото познаваше съседите си, да. В момента, в който излезе пред блока с лопата в ръка, ще се обадят в полицията. Вече му се беше случвало миналата пролет, когато се опита да окопае старата слива. Полицаите така и не намериха за какво да го глобят, но му конфискуваха лопатата, понеже не успя да докаже, че е негова. А старата слива така или иначе изсъхна.

– Просто искам да съм изряден.

– Добре – служителката вдигна рамене. – Попълнете заявление по образец и го донесете да го входирате.

– Да го какво?

– Да го подадете и да ви дам входящ номер.

– Аха. А откъде се взима заявление по образец?

– Отвън има.

– Разбрах, благодаря.

Във фоайето го пресрещна униформеният охранител. С недобро око.

– Извинете, откъде да взема заявление?

– Ей там.

Иван проследи вирнатата брадичка на възрастния мъж и се упъти по коридора. В другия му край, върху разнебитена маса бяха наредени стройни купчини формуляри. Иван Иванов прегледа набързо напечатаните листове. Заявление за издаване на скица, Удостоверение за наследници, Искане за премахване на отпадъци, Заявление за подмяна на лични документи... Бяха поне двайсет различни. И в никой от образците не се споменаваше думата дърво.

Може би точно тези бяха свършили? А да попълни грешен формуляр...

Върна се в деловодството.

– Извинете?

Служителката протегна длан.

– Дайте го.

– Аз още не съм го попълнил.

– Тогава елате, след като го попълните.

– Но там няма Молба за засаждане на дърво.

– Е, вие да не мислите, че ще има специален образец за засаждане на дърво?

– Защото вие казахте...

– Вземете от тези за помиярите.

– Моля?

– Попълнете образец за наличие на бездомни кучета.

– Но... какво общо имат бездомните кучета? Аз искам да засадя...

– В същия отдел са.

– Кое?

– Зелените площи, бездомните кучета и дърветата са в отдел „Околна среда".

– Аха. Сигурна ли сте?

– Господине! Ще подавате ли заявление или не?

– А не може ли на един лист да напиша – така – в свободен текст?

– Както решите – служителката отново се обърна към компютъра си.

Иван Иванов извади от раницата си празен лист, сложи го върху плота и започна да пише.

– Отвън.

– Моля?

– Напишете си го отвън и елате да го подадете.

Отвън, разбира се, плот нямаше. Иван опря листа в стената и започна да пише с едри букви МОЛБА.

– Няма да ви го приемат.

– Какво? – Иван се обърна и срещна намръщената физиономия на охранителя.

– Няма да ви го приемат. Вече не се пише Молба, а Искане. Няма какво да се молите, тук да не е църква!

– Така ли?

– Нали сте дошли да искате нещо?

– Да. Искам да засадя едно...

– Тогава пишете искане. Иначе ще ви върнат.

Иван Иванов извади нов лист. Написа главните букви леко накриво, но не вярваше и за това да го върнат.

– А после?

– Какво после? – Униформеният служител вече не криеше раздразнението си.

– После какво да пиша?

– Откъде да знам аз какво ще пишете? Ваша си работа.

– Искам да кажа, как да започна?

– Уважаеми господин кмет, моля да... и така нататък.

– Значи все пак ще се моля?

– Какво?

– Нищо, нищо.

Още на първото изречение химикалката спря да пише. И това оставаше! Иван порови в раницата си, но не намери никакво друго средство за писане. А наоколо нямаше никого, освен охранителя.

– Имате ли химикалка, че моята спря?

– Ще спре, като я държите нагоре!

Аха!

Иван приклекна, подложи раницата и се опита да продължи да пише. Сухият писец надра хартията и направи малка дупчица.

Трети лист. Този път Иван разписа химикалката в дланта си.

За пет минути успя да съчини приличен кратък текст.

Самият той не обичаше дългите писания. Огледа го за правописни грешки и се изправи. С уважение, дата, подпис. Екстра.

Вратата на деловодството вече му изглеждаше до болка позната.

– Дайте ми квитанцията за платена такса – служителката размърда пръстите си в очакване.

– Каква такса?

– Платете два и четиридесет на касата и ми донесете квитанцията.

Иван Иванов вече не искаше да задава въпроси. Поне знаеше къде е касата. В другия край на коридора, точно до масата със заявленията по образец.

Чук-чук!

– Добър ден! Трябва да платя два и четиридесет.

– За какво точно? – Тук изглежда служителките бяха от друг отдел. Поне бяха с друга униформа.

– За една молба, тоест за едно искане.

– Дайте го.

– Кое?

– Искането.

– Ами то остана в деловодството.

– А аз как да знам за какво точно е искането ви?

– Искам да посадя едно...

– Донесете го.

Този път Иван взе трийсетте крачки почти на бегом.

– Може ли да ми върнете искането?

– Отказвате ли се?

– Не! Не се отказвам. Но трябва да го покажа в касата, за да ми напишат квитанция.

– Помолих ви да не крещите – служителката присви очи. – Ето ви искането.

Нови трийсет крачки.

– Ето го.

Касиерката дори не го погледна.

– Два и осемдесет и осем.

– Моля?

– Два лева и осемдесет и осем стотинки.

– В деловодството ми казаха два и четиридесет.

– Точно така. И двадесет процента ДДС, общо два и осемдесет и осем.

– А това? – Иван промуши листа хартия в тънкия процеп под стъклото.

– Първо платете.

Иван извади банкнота от двайсет лева и я подпъхна.

– Нямате ли по-дребни?

– Нямам.

– Изчакайте.

Касиерката стана, заобиколи стъклените прегради и излезе през вратата. Не изглеждаше никак доволна. Като се върна след три минути, съвсем. Седна си зад бюрото, трака известно време на клавиатурата, а след нея затрака и принтерът. Касиерката издърпа пет еднакви листа от тесния му отвор и ги избута на плота пред учудения поглед на Иван.

– Подпишете се тук и тук, и тук, и тук, и тук.

Иван се подписа пет пъти. Единият екземпляр беше за него.

Взе си рестото, квитанцията и искането и се затича към деловодството. В бързината дори забрави да каже благодаря и довиждане.

– Заповядайте! – Чувстваше се победносно.

Служителката започна да чете искането, проследявайки думите с върха на химикалката си.

– Чия е собствеността?

– Моля?

– Чия собственост е споменатата зелена площ?

– Откъде да знам? Предполагам, общинска.

– Дайте ми копие от акта за собственост.

Иван започна да придобива лошо предчувствие.

– Откъде да го взема?

– Ако е ваша собственост, трябва да имате нотариален акт. Ако е частна собственост на друго лице, трябва да вземете акта от собственика. Ако е частна общинска собственост – от нас, ако е публична общинска...

– А как мога да разбера чия собственост е?

– Качете се в отдел „Кадастър".

– Коя стая?

– Триста и осем.

– Благодаря.

Този път Иван Иванов така изгледа охранителя, че онзи дори не се опита да го спре.

В стая триста и осем седяха две възрастни жени.

– Добър ден! Може ли да вляза?

– Кажете!

– Искам да знам чия собственост е един имот.

– В смисъл?

– Дали е частен или е общински.

– Кой ви праща?

– Тънкова от деловодството – Иван Иванов си спомни, че деловодителката имаше бадж.

– За кой имот става въпрос? – Едната женица се надигна и издърпа опърпан кашон с дъгли навити рула.

– Градинката на улица „Европейски път", точно пред блок 28.

Служителката започна да рови между рулата.

– Лили, виж да не е при теб.

Другата служителка издърпа подобен кашон изпод своето бюро и се включи в ровенето.

– Няма го.

– Да не е останал при Георгиев?

– Май го върна.

– При мен го няма.

– Трябва да е при теб.

– Защо не проверите в компютъра? – Иван вече съжаляваше, че предния ден не е предупредил шефа си, че ще закъснее.

Двете жени го изгледаха смаяни.

– Няма как да се побере там – поясни едната и разпери ръце. – Рулото е метър и двайсет.

– Исках да кажа, няма ли как да проверите в компютъра чия е собствеността?

– Ето го – другата служителка издърпа едно руло, което подпираше прозореца и той се открехна.

– Как се е озовало там? – Попита първата.

– Вчера следобед нали валя.

Това сякаш обясняваше всичко.

– Така-а... – продължи служителката. – Ето за това ли става въпрос?

Иван се надвеси над разгънатия полупрозрачен лист, но не можа да се ориентира измежду многобройните черни и червени линии, кръгчета, цифри и букви.

– Кое?

– УПИ едно, за ЖС, УЗ-Жг.

Само една от всички думи му се стори позната.

– Сигурно е това. А чия собственост е?

Служителката огледа големия лист и вдигна рамене.

– Предполагам, общинска.

Иван Иванов си отдъхна.

– А има ли акт за собственост?

– Това не мога да ви кажа.

– Бихте ли проверили, защото на мен ми трябва копие от този акт.

– Как така? На какво основание?

– Искат ми го в деловодството.

– Откъде-накъде?

– Искам да засадя едно дърво в тази градинка и, за да ми разрешат, трябва да приложа копие от акта за собственост на имота.

– Не би трябвало да ви го искат.

– Да, ама ми го.

– Нямаме право да даваме акт за общинска собственост на частни лица.

– Тогава защо ми го изискват от деловодството?

– Не мога да знам. Както ви казах, ние...

А може би трябваше да предупреди, че ще отсъства от работа цял ден.

– Моля ви!

– И да ни молите, няма как да стане. Не зависи от нас.

– А от кого зависи?

– От главния архитект. Но той съвсем няма да ви даде копие от акта за собственост.

– А вие бихте ли ми дали вашия нотариален акт? – Подхвана другата. – Ей така, защото ми трябва.

– Не – отвърна Иван. – Защо да ви го давам?

– А ние защо да ви даваме нашия?

– Но аз дори няма да го взимам за себе си – Иван започна да се изпотява. – Ще го предам в деловодството. Във вашето деловодство.

И двете жени клатеха глави, докато навиваха обратно рулото. Преди да подпрат отново прозореца с него.

– Ако искате, питайте главния архитект. Но ви казвам, че няма...

– Коя стая? – Иван Иванов започваше да придобива опит в общуването с администрацията.

– Съседната.

– Отляво или отдясно?

По-пълничката се засмя.

– Ама сте и вие! – Извади пластмасово шише с вода и се зае да полива цветята. Другата жена също се усмихна и започна да подрежда рулата в кашона.

Иван излезе в коридора отчаян. Едва сега забеляза, че стаята на отдел „Кадастър" е последната на етажа – имаше само една съседна врата, отляво. Стая триста и седем – Главен архитект.

Нямаше къде да почука, защото вратата беше тапицирана с изкуствена кожа. Освен на касата.

Чук-чук!

Дори някой да отговореше, нямаше как да го чуе.

Натисна бравата и нахълта.

Главният архитект

Главният архитект беше главен архитект на общината само от две години. Преди него на отговорния пост десетилетия наред работеше Нарцис Г. Зибаров.

Архитект Нарцис Г. Зибаров не страдаше от излишна маниерност по отношение на служебното си положение. Кабинетът му беше скромен, обзавеждането – вехто, оборудването – упадъчно. Не си придаваше важност заради позицията си на главен архитект; напротив – гледаше на нея като на обикновена панаирджийска сергия. И у всеки гражданин умееше да открива само хубавото, положителното, прогресивното. Не влизаше в ролята на съдник и на доброто отвръщаше с добро, а на лошото – с мълчание.

Ще дойде някой достоен гражданин с проект за деветнайсететажно блокче и ще се примоли за разрешително за строеж. Архитект Нарцис Г. Зибаров ще разтвори дебелите папки и ще започне да ги разглежда. Проектите винаги бяха пълни с недомислици. Като брашнен чувал, обичаше да казва архитектът – колкото и да тупаш, винаги има какво да изпадне. Проектантите – волно или неволно – все забравяха по нещо. Но инвеститорите бяха добри хора и архитект Нарцис Г. Зибаров се отнасяше добре с тях.

Е, забравил проектантът да предвиди паркоместа – чудо голямо! Целият свят върти педалите на велосипедите, само ние още държим да се движим с автомобили... Е, забравил проектантът да остави място за озеленен двор – чудо голямо! По целия град само дървета, човек няма къде да застане на припек, а ние да задължаваме хората да садят още?.. Е, забравил проектантът да предвиди балкони – чудо голямо! Да вземе някой да падне от балкона на деветнайсетия етаж, тогава да видиш!.. Е, забравил проектантът да предвиди асансьор – чудо голямо! Изкачването на стъпала укрепва здравето и удължава живота...

И в крайна сметка, какво е виновен инвеститорът, че е попаднал на мошеници? Те, проектантите, като видят добър човек, веднага му взимат мярката и му скрояват шапката. А инвеститорите бяха добри хора. Създаваха работни места, създаваха градска среда, създаваха напредък.

И архитект Нарцис Г. Зибаров съгласуваше проектите им с охота. Пък и те, с охота и от добри чувства, се отблагодаряваха кой с каквото може. Един ще му донесе кутия локум – за здраве, друг ще му подари писалка, трети – табакера и запалка. Някои инвеститори бяха по-досетливи: знаеха, че сладкото уврежда зъбния емайл, писалките са отживелица, а пушенето е вредно. Затова се отблагодаряваха съвременно: един водеше архитекта на петдневен спа-уикенд в изискан хотел, друг пращаше сина му на екскурзия през океана, трети му издейства да си купи кола с отстъпка, четвърти му направи основен ремонт на жилището. Ей така – от благодарност.

От което архитект Нарцис Г. Зибаров ставаше още по-добър. И отношението му към инвеститорите ставаше още по-добро. И тяхното – също. Някои по-ларж направо му подаряваха цели апартаменти от блоковете, които