ВАЛЕНТИН СТАНКОВ

БАЛКАНСКА
ГЕОПОЛИТИКА

ФОНДАЦИЯ “ПОТЕНЦИАЛ”
СОФИЯ
 2003

Балканска геополитика
Автор: Валентин Кръстев Станков
© ISBN 954-763-042-3
София
2003
2
 СЪДЪРЖАНИЕ

Увод ………………………………………………………………………… 5

ПЪРВА ГЛАВА

Състояние и възможности на геополитиката в съвременния свят

Геополитика и геостратегия…………………………………………… 8
Геостратегически играчи и ключови геополитически зони ………… 13
Решаващият избор и потенциалните предизвикателства …………… 23
Геополитиката като инструмент за глобализация …………………… 33
Елитът в процеса на глобализация ……………………………………. 39

ВТОРА ГЛАВА

Геополитическа специфика на балканския регион – традиции и тенденции

Цивилизационните общности и граници на Балканите……………… 49
Националните идентичности на балканите…………………………… 85
Фактори за вътрешна стабилност на балканските държави ………… 93
Република Словения……………………………………………………. 102
Република Хърватска ………………………………………………….. 111
Босна и Херцеговина…………………………………………………… 121
Румъния ………………………………………………………………… 134
Република България …………………………………………………… 148
Република Турция ……………………………………………………... 162
Българо-турските отношения през последните десетилетия ……….. 177
Република Гърция ……………………………………………………… 206
Република Албания ……………………………………………………. 217

3
 Сърбия и Черна Гора…………………………………………………… 230
Република Македония ………………………………………………… 246
Югоутопията …………………………………………………………… 263
Специфика от гледна точка на двете основни
геополитически доктрини……………………………………………… 270
Хардланд и Евразийство……………………………………………. 277
Римленд и Атлантизъм……………………………………………… 283
Диалектика на двете тенденции в историята и нашето съвремие….. 290
Геополитически варианти за сигурност на Евразия ……………… 300
Трансевразийска система за сигурност…………………………..… 314

ТРЕТА ГЛАВА

Прогнози и перспективи за балканската сигурност в контекста на

световните геополитически процеси
“Балканският сблъсък” между великите сили……………………….. 323
Бъдещите тенденции в развитието на националната държава …….. 331
Ще замени ли западната култура етническия модел? ………………. 355

Заключение

Библиография ……………………………………………………………… 370

4
 УВОД

Балканите са едни кръстопът, не само в баналния географски смисъл

на територия, хвърляща мост между континентална Европа и Азия. През
цялата си известна ни хилядолетна история Балканите са били една врата за
проникването на силните влияния на изтока в културен, научен, религиозен,
социологически аспект, но същевременно и своебразен щит на
европейската цивилизация, позволил й да съхрани своите ценности и
идентичност. Това е обусловило до голяма степен своеобразието на
Балканите - тяхната етническа, психологическа, културна специфика.
Често се изтъква стратегическото място на Балканите в
геополитически смисъл, но тук е редно да се запитаме за какви стратегии и
на интересите на какви сили е бил и е подвластен този регион. Историята на
международните отношения и дипломацията ни разкриват факта, че почти
няма Велика сила, възприемана в класическия смисъл на това понятие,
която да не е търсила проникване и свои сфери на влияние на Балканите. В
различни исторически периоди те са представлявали арена на сблъсък на
амбициите и противоречията на различни политически фактори;
възприемали са се като ключ към постигането на по-близки или по-далечни
цели за надмощие и господство в света. Още папа Инокентий ІІІ, в
плановете си разширяване на влиянието на католицизма на изток, плод на
които са кръстоносните походи до “светите места” си е поставял задачата
да овладее Балканите като предмостие за разпростиране на властта си на
изток.
В целия този процес населението и държавните формирования на
Балканите ( доколкото и когато такива са съществували) са били схващани
по-скоро като инструмент и човешки материал, което е предопределило до
голяма степен и по-сетнешното им развитие. Вековният копнеж по
национална идентичност и самостоятелна държавна политика, което на

5
фона на историческите реалности е представлявало непостижим блян, са
причина както за избуяването на националистически тенденции, от една
страна, така и за безлично, безволево и лишено от трайна стратегия
политическо поведение на балканските държави.
Независимо от официалните поводи и причини, които историческата
наука посочва, в основата на по-голямата част от значимите събития на
Балканите стоят чужди интереси, които са съставлявали доминиращ фактор
в конкретния момент. В тази връзка може да се изведе обобщението, че
историята на Балканите, с всичките й негативи е неотделима от възловите
събития в световния исторически процес.
Настоящата книга е естествено продължение на един друг мой труд -
“Балканите и националната сигурност на България”. Двете съставляват
елементи от един логически непротиворечив и многоаспектен подход към
редица проблеми, които интересуват не само хората, живеещи на
Балканите, но и много други, които глобализацията на света прави
съпричастни към темата. Всъщност, аз разглеждам настоящото издание
повече като обещание, както към евентуалните читатели, така и главно към
самия себе си, да отделя повече внимание на този актуален проблем.
Всичко това, би трябвало да се разглежда по-скоро като една
социална поръчка, като нещо, което е повече от необходимо да бъде
изследвано задълбочено.
Използвам случая да благодаря на хората, които през последните
години бяха неотстъпно до мен - Ани Богданова, Александрина Брезоева,
Цветана Кирова, Момчил Димитров, Пламен Благоев, Ивайло Василев,
Екатерина Ангелова.
Специални благодарности дължа на Димитър Йончев, който през
годините остана верен на нашето приятелство!

6
 Като признавам, че съм до голяма степен длъжник на широката
публика, поднасям тази книга като израз на моето дълбоко уважение към
умния, любознателен и мъдър български читател.

Авторът

7
 ПЪРВА ГЛАВА

СЪСТОЯНИЕ И ВЪЗМОЖНОСТИ НА ГЕОПОЛИТИКАТА В

СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ

ГЕОПОЛИТИКА И ГЕОСТРАТЕГИЯ

Както е известно, Наполеон твърди, че да познаваш географията на

една нация, ще рече да познаваш нейната външна политика. Нашето
разбиране за значимостта на политическата география обаче трябва да се
адаптира към новите реалности в баланса на силите.
През по-голямата част от историята на международните отношения
фокусът на политическия конфликт е бил териториалният контрол.
Причини за повечето кръвопролитни войни, водени от надигането на
национализма насам, са били или националното задоволство от
завоюването на големи територии, или чувството на национално
разочарование от загубата на „свещена" земя. Не би било преувеличено да
се каже, че териториалният императив е главен импулс за агресивното
поведение на националните държави. Империите също така налагат
могъществото си благодарение на покоряването и укрепването на
жизненоважни географски зони като Гибралтар, Суецкия канал или
Сингапур, които служат като бази за възпиране на противника или като
свързващи елементи в системата на имперски контрол.
Най-крайният израз на връзката между национализъм и териториален
експанзионизъм демонстрират нацистка Германия и имперска Япония.
Опитът да се изгради „хилядолетен райх" далеч надхвърля целта за
обединяване на всички немскоезични народи под един политически покрив,

8
като включва също желанието да се контролират „житниците" на Украйна,
както и другите славянски държави, чиито народи трябва да предоставят
евтин робски труд за империята. Японците също така са обладани от
идеята, че завладяването на Манджурия, а по-късно и на богатия на петрол
Малайски архипелаг (намиращ се под контрола на Холандия), са ключово
важни елементи от осъществяването на японския стремеж за национално
величие и за глобален статус. По подобен начин векове наред дефинирането
на руското национално величие се отъждествява с владеенето на чужди
територии и дори в края на XX век стремежът на Русия да запази контрола
си над такъв неруски народ, какъвто е чеченският, през чиято територия
минава жизненоважен петролопровод, се оправдава с твърдението, че
одобен контрол е съществен за статуса на Русия като велика сила.
Националните държави продължават да бъдат основните единици в
световната система. Макар залезът на национализма на големите сили,
наред с упадъка на идеологията, да отслабва емоционалното съдържание на
глобалната политика, като ядрените оръжия са сериозен ограничител за
използването на сила, териториалното съперничество все още има сериозен
дял в световните дела, колкото и неговите форми понастоящем да са по-
цивилизовани. В рамките на това съперничество географското
разположение продължава да бъде отправна точка за определяне на
външните приоритети на националната държава, а мащабът на
националната територия си остава един от главните критерии за статус и
сила.
За повечето национални държави обаче проблемът за притежаваните
територии напоследък губи своята значимост. Доколкото териториалните
спорове все още играят важна роля за формиране на външната политика на
някои държави, те са по-скоро въпрос на възмущение от непризнаването на
самоопределянето на етническите братя, лишени от правото да се
присъединят към „родината", или на оплакване от несправедливото

9
третиране на етническите малцинства в съседни държави, отколкото на
стремеж за укрепване на националния статус чрез териториално
разширяване.
Във все по-голяма степен управляващите национални елити започват
да си дават сметка, че фактори, различни от териториалния, са решаващи за
определяне на международния статус на една държава или на степента на
нейното международно влияние. Икономическият успех и
превъплъщаването му в технически напредък може също да бъде ключов
критерий за сила. В това отношение Япония ни дава чудесен пример.
Въпреки това географското местоположение продължава да определя
непосредствените приоритети на дадена държава и колкото по-голяма е
нейната военна, икономическа и политическа мощ, толкова по-голям е
радиусът на въздействие на нейните жизнени геополитически интереси, на
нейното влияние и ангажименти отвъд непосредствените й съседи.
Доскоро водещите изследователи в областта на геополитиката спореха
дали сухопътните сили са по-важни от военноморските и кой специфичен
регион от Евразия е най-важен за постигане на контрол над целия
континент. Харълд Макиндър, един от най-известните сред тях, подхвана
дискусията в началото на този век, въвеждайки последователно понятията
евразийска „ключова зона" (която според него обхваща целия Сибир и
голяма част от Централна Азия) и по-късно централно-източноевропейска
„стратегически значима територия" като важен трамплин за постигането на
континентално господство. Той популяризира концепцията си за
стратегически значимата територия чрез известния афоризъм: Който владее
Източна Европа, господства над стратегически значима територия; който
владее стратегически значимата територия, господства над световния
остров; който владее световния остров, господства над света.
Геополитиката се използва и от някои водещи немски географи за
оправдаване на т. нар. „Drang nach Osten”1 и особено от Карл Хаусхофер,
1
Вж: З. Бжежински Голямата шахматна дъска.
10
който адаптира идеята на Макиндър към стратегическите потребности на
Германия. Тези разбирания намират силно вулгаризиран отзвук в акцента,
който Адолф Хитлер поставя върху нуждата на германския народ от
„Lebensraum". Други европейски мислители от първата половина на този
век предусещат изместването на изток на геополитическия гравитационен
център, при което Тихоокеанският регион и най-вече Америка и Япония се
очаква да стане вероятен наследник на угасващото европейско господство.
За да се предотврати подобно изместване, френският политически географ
Пол Деманжон, както и други френски геополитици се изказват за по-
голямо единство между европейските държави още преди Втората световна
война.
Днес геополитическият проблем вече не се отнася до това коя
географска част от Евразия е отправна точка за континентално господство,
нито пък до това дали сухопътните сили са по-важни от военноморските.
Геополитиката преминава от регионално към глобално измерение, а
контролът над целия евразийски континент служи като база на глобалното
превъзходство. Съединените щати, които са неевразийска държава, днес се
радват на хегемония в международните отношения; американските сили са
непосредствено разположени по трите периферии на евразийския
континент, откъдето упражняват могъщо влияние върху държавите от
вътрешността на Евразия. Но тъкмо на това най-важно игрално поле на
земното кълбо - Евразия - в един момент може да се появи потенциален
съперник на Америка. По такъв начин фокусирането върху ключовите
играчи и адекватната оценка на терена трябва да бъдат отправна точка за
формулиране на американска геостратегия за дългосрочно управляване на
евразийските геополитически интереси на Америка. Тук са потребни две
основни стъпки:
• Първо, да се откроят геостратегически динамичните евразийски
държави, които имат капацитета да причинят потенциално значимо

11
разместване в международното разпределение на силите, и да се
дешифрират основните външни цели на съответните политически елити,
както и вероятните последици от стремежа им да ги постигнат; да се
локализират решаващите в геополитическо отношение евразийски държави,
чието местоположение и/или съществуване оказва катализиращо
въздействие или върху по-активните геостратегически играчи, или върху
регионалните условия;
• Второ, да се формулират специфичните модели на американска
политика за балансиране, кооптиране и/или контролиране на
гореспоменатите държави, за да се съхранят и подкрепят жизненоважните
интереси на Съединените щати, както и да се обоснове по-всеобхватна
геостратегия, която установява в глобален мащаб взаимовръзката между по-
специфичните модели на американска политика.
Накратко, от гледна точка на Съединените щати евразийската
геостратегия включва целенасочено въздействие върху геостратегически
динамичните държави и внимателно третиране на геополитически
каталитичните държави в съответствие с двустранния интерес на Америка
както от запазването в обозрим период на нейната уникална глобална власт,
така и от дългосрочното й преобразуване в добре институционализирано
глобално сътрудничество. Казано на език, който отвежда назад към по-
бруталната епоха на империите от древността, трите големи императива на
имперската геостратегия са: да се предотврати тайно споразумение между
съперниците и да се държат васалите в зависимост по отношение на
сигурността; сателитите да бъдат покорни и да се чувстват защитени; да се
попречи на обединяването на варварите.
ГЕОСТРАТЕГИЧЕСКИ ИГРАЧИ И КЛЮЧОВИ
ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ЗОНИ

12
 Активни геостратегически играчи са държавите, които имат капацитета
и националната воля да упражняват власт или влияние извън собствените
си граници, с цел да променят до степен засягаща интересите на Америка
съществуващата геополитическа ситуация. Те имат потенциала и/или
предразположението да бъдат геополитически подвижни. По най-различни
причини: стремеж към национално величие, търсене на идеологическа
реализация, религиозно месианство или икономическа грандомания, някои
държави се опитват да постигнат регионално господство или глобална
позиция. Те са подтиквани от дълбоко вкоренени и сложни мотиви, които
се обясняват най-добре с фразата на Робърт Браунинг: „...възможностите на
човека трябва да надхвърлят онова, което му е подръка, иначе за какво са
небесата?" Така те преценяват силата на Америка, определят степента, до
която техните интереси съвпадат или се сблъскват с интересите на
Съединените щати, и формират собствени по-ограничени евразийски цели
понякога в съгласие, но понякога в конфликт с американската политика.
Съединените щати трябва обърнат специално внимание на евразийските
държави с подобна нагласа.
Ключови геополитически зони са държавите, чиято значимост
произтича не от тяхната мощ или мотивация, а по-скоро от характера на
местоположението им и от последиците на потенциалната им уязвимост за
поведението на геостратегическите играчи. Най-често ключовите
геополитически зони се определят благодарение на тяхната география,
която в някои случаи им отрежда особена роля или защото отварят достъп
до важни области, или защото отказват да предоставят ресурси на значими
играчи. В определени случаи ключовата геополитическа зона може да се
окаже защитен чадър за държава от жизнен интерес или за цял регион.
Понякога самото съществуване на ключовата геополитическа зона има
сериозни културни и политически последици за някакъв по-активен
геостратегически играч в съседство. По такъв начин определянето на

13
ключовите евразийски геополитически зони след епохата на Студената
война и тяхната защита е също така решаващ аспект от глобалната
геостратегия на Америка.
Заедно с това трябва от самото начало да се отбележи, че макар всички
геостратегически играчи да са повече или по-малко важни и могъщи
страни, не всички важни и могъщи страни са автоматично геостратегически
играчи. Ето защо, ако идентифицирането на геостратегическите играчи е
относително лесно, то изваждането от следващия списък на някои очевидно
важни страни изисква повече аргументация.
При настоящите глобални обстоятелства на евразийската нова
политическа карта могат да бъдат идентифицирани поне пет значими
геостратегически играча и пет ключови геополитически зони (като две от
последните частично могат да бъдат квалифицирани като играчи). Франция,
Германия, Русия, Китай и Индия са главните и активни играчи, докато
Великобритания, Япония и Индонезия, макар несъмнено да са значими
страни, не могат да бъдат квалифицирани като такива. Украйна,
Азербайджан, Южна Корея, Турция и Иран играят ролята на ключови
геополитически зони, макар Турция и Иран, разполагайки с по-ограничени
възможности, да са в определена степен също геостратегически активни.
На този етап е достатъчно да се спомене, че по западната периферия на
Евразия най-значимите и динамични геостратегически играчи са Франция и
Германия. И двете страни са мотивирани от идеята за обединена Европа,
макар и да се различават във вижданията си доколко и по какъв начин една
такава Европа трябва да остане свързана с Америка. И двете обаче желаят
да формират нещо амбициозно ново в Европа, променяйки по такъв начин
статуквото. Франция в частност има свое собствено геостратегическо
схващане за Европа, което в някои отношения се различава значително от
това на Съединените щати, и е склонна да предприеме тактическо
маневриране, настройвайки Русия срещу Америка и Великобритания срещу

14
Германия дори когато се осланя на френско-германския съюз, за да прикрие
относителната си слабост.
Нещо повече, и Германия, и Франция са достатъчно силни и
достатъчно агресивни, за да упражняват влияние в един по-широк
регионален радиус. Франция не само се стреми към централна политическа
роля в обединяването на Европа, но разглежда себе си и като ядро на
средиземноморско-северно-африканската констелация от държави,
споделящи общи интереси. Германия започва все повече да осъзнава
особения си статус на най-важна държава в Европа - като икономически
локомотив на този регион и като евентуален лидер на Европейския съюз.
Германия чувства, че има специфична отговорност за новоосвободилата се
Централна Европа по начин, смътно напомнящ за вече позабравения образ
на една ръководена от Германия Средна Европа. Нещо повече, както
Франция, така и Германия се смятат в правото си да представляват
европейските интереси в споровете с Русия, а Германия дори държи, поради
географското си разположение, силните карти в специалните двустранни
споразумения с Русия.
За разлика от тях Великобритания не е геостратегически играч. Тя
разполага с твърде малко сериозни активи, няма амбициозна визия за
бъдещето на Европа, а относителният й упадък също така намалява
способността й да играе традиционната роля на европейски балансьор.
Нейното двусмислено отношение към обединяването на Европа и
привързаността й към намиращите се вече в упадък специални
взаимоотношения с Америка превръщат тази страна в периферна, що се
отнася до ключовите перспективи, свързани с бъдещето на континента.
Лондон до голяма степен се е самоиз-ключил от европейската игра.
Сър Рой Денман, бивш британски високопоставен служител в
Европейската комисия, си спомня в своите мемоари, че още през 1955 г. на
конференцията в Месина, предшестваща образуването на Европейския

15
съюз, официалният говорител на Великобритания категорично заявява пред
събралите се бъдещи архитекти на Европа:
„Бъдещият договор, който вие обсъждате, няма шанс да бъде подписан;
ако все пак бъде подписан, той няма шанс да бъде приложен. Ако въпреки
всичко бъде приложен, той би бил напълно неприемлив за
Великобритания... au revoir et bonne chance."
Повече от четирийсет години цитираното по-горе изказване си остава
по същество дефиниция на базисната английска нагласа към изграждането
на една действително обединена Европа. Неохотата на Великобритания да
участва в икономическия и валутен съюз, предвиждан за януари 1999 г., из-
разява нежеланието на тази страна да обвърже съдбата си със съдбата на
Европа. Същността на тази нагласа е добре резюмирана още през 1990 г. по
следния начин:
• Великобритания отхвърля като цел политическото обединение;
• Великобритания предпочита модел на икономическа интеграция,
основан на свободната търговия;
• Великобритания държи на външна политика, система на сигурност и
отбрана, които се координират извън рамките на ЕО (Европейската
общност);
• Великобритания винаги трудно е успявала да наложи влиянието си в
ЕО.
Великобритания, разбира се, си остава важна страна за Америка. Тя
продължава да упражнява известно глобално влияние чрез Британската
общност на нациите, но нито е енергичен голям играч, нито е мотивирана
от амбициозна визия. Тя е значим поддръжник на Америка, много лоялен
съюзник, жизненоважна военна база и близък партньор в решаващите
разузнавателни операции. Нейното приятелство трябва и занапред да бъде
поощрявано, но политиката й няма защо да държи Америка нащрек. Тя е
един оттеглил се геостратегически играч, който почива на великолепните си

16
лаври и остава до голяма степен безучастен към голямото европейско
приключение, в което главните актьори са Франция и Германия. Другите
средноголеми европейски държави, повечето от които са членове на НАТО
и/или на Европейския съюз, или следват американското лидерство, или
тихичко вървят зад Германия и Франция. Тяхната политика няма широк
регионален резонанс и те не са в състояние да променят базисните си
ангажименти. На този етап те не са нито геостратегически играчи, нито
ключови геополитически зони. Същото се отнася до повечето потенциални
централноевропейски членове на НАТО и на Европейския съюз, например
Полша. Полша е прекалено слаба, за да бъде геостратегически играч, и има
само един избор - да се интегрира към Запада. Нещо повече, разпадането на
старата руска империя и задълбочаващите се връзки на Полша със Западна
Европа предоставят на тази страна безпрецедентна сигурност при
едновременно ограничаване на нейния стратегически избор.
Едва ли има нужда да се подчертава, че Русия си остава голям
геостратегически играч въпреки нейната слабост и вероятно продължителна
неустойчивост. Самото й присъствие оказва силно въздействие върху
придобилите наскоро независимост държави в рамките на широкото
евразийско пространство на бившия Съветски съюз. Тя поддържа сериозни
геополитически цели, които непрестанно прокламира. След като веднъж
възстанови мощта си, тя ще влияе значително и върху западните и
източните си съседи. Нещо повече, на Русия все още й предстои да направи
фундаменталния си геостратегически избор, засягащ отношенията й с
Америка: ще бъде ли тя приятел или враг? В този смисъл Русия
основателно чувства, че има голям избор на евразийския континент. Много
неща зависят от това как ще се развие вътрешната й политика и най-вече от
това дали ще стане европейска демокрация, или отново ще се превърне в
евразийска империя. Във всеки случай тя категорично си остава играч,

17
макар и да е загубила някои от „фигурите" си, както и ключови
пространства на евразийската шахматна дъска.
Също така едва ли е необходимо специално да се доказва, че. и Китай е
основен играч. Китай вече е значима регионална сила и е вероятно да заяви
по-големи претенции, ката се има предвид историята му на могъща държава
и някогашното самосъзнание на глобален център. Изборът, който тази
страна прави, вече започва да влияе върху геостратегическото
разпределение на силите в Азия, докато набраната от нея икономическа
инерция безусловно ще й донесе по-голяма физическа мощ и ще доведе до
нарастване на амбициите й. Възникването на „Велик Китай" няма да остави
без последици и тайванския въпрос, а това неизбежно ще повлияе върху
американската позиция в Далечния изток. Разпадането на Съветския съюз
доведе до създаването по западната периферия на Китай на цяла поредица
от държави, спрямо които китайските лидери не могат да бъдат
безразлични. Така Русия също ще бъде сериозно засегната от по-активната
изява на Китай на световната сцена.
Източната периферия на Евразия ни предлага един парадокс. Япония
безусловно е голяма сила в международните дела, а американско-японският
съюз често пъти и съвсем основателно е бил определян като най-важния
двустранен съюз за Америка. Като една от икономическите свръх сили в
света, Япония без съмнение разполага с потенциал за упражняване на
първостепенна политическа мощ. Но тя не тръгва по тази линия,
въздържайки се от всякакви претенции за регионално господство и
предпочитайки вместо това да действа под американска протекция.
Подобно на Великобритания в Европа, Япония държи да не бъде въвлечена
в азиатската политика и поне отчасти причина за това е постоянната
враждебност на редица азиатски съседи към всеки японски стремеж за
доминираща политическа роля.

18
 Тази сдържана японска политическа позиция на свой ред позволява на
Съединените щати да играят централна роля по отношение на сигурността в
Далечния изток. Ето защо Япония не е геостратегически играч, макар
очевидният й потенциал да се превърне бързо в такъв играч - особено ако
Китай или Америка внезапно променят стила на настоящата си политика -
да натоварва Съединените щати със задължението да поддържат
внимателно американско-японските отношения. Съединените щати не бива
да имат сериозни опасения за японската външна политика, но трябва
деликатно да култивират стремежа към сдържаност на тази страна. Всяко
значително отслабване на американско-японските политически връзки би
повлияло непосредствено върху стабилността на региона.
Лесно може да се аргументира невключването на Индонезия сред
динамичните геостратегически играчи. Индонезия е най-важната страна в
Югоизточна Азия, но дори в рамките на самия регион способността й да
оказва значимо влияние е ограничена от относително неразвитата
индонезийска икономика, от постоянната вътрешнополитическа
несигурност, от разпръснатостта на архипелага и от склонността към
етнически конфликти, изостряни от централната роля, която играе в
нейните финансови дела китайското малцинство. В определен момент
Индонезия може да се превърне в сериозно препятствие пред китайските
аспирации на юг. Тази вероятност вече е осъзната от Австралия, която
преди време се страхуваше от индонезийския експанзионизъм, но в
последно време поощрява по-тясното австралийско-индонезийско
сътрудничество в сферата на сигурността. Необходим е обаче дълъг период
на политическа консолидация и на траен икономически успех, за да може
Индонезия да бъде разглеждана като доминиращ актьор в региона.
За разлика от тези страни. Индия е в процес на утвърждаването си като
потенциално голям глобален играч. Тя също разглежда себе си като
съперник на Китай. Това може да се дължи на надценяване на собствения й

19
потенциал в дългосрочна перспектива, но безусловно Индия е най-
могъщата южноазиатска държава, нещо от типа на регионален хегемон. Тя
е ядрена държава и е станала такава не само за да сплашва Пакистан, но
най-вече за да балансира китайския ядрен арсенал. Индия има
геостратегическа визия за регионалната си роля както по отношение на
съседите си, така и в Индийския океан. На този етап обаче нейните амбиции
само периферно се сблъскват с евразийските интереси на Америка и в този
смисъл, като геостратегически играч, Индия не представлява - или поне не в
същата степен както Русия или Китай - особен геополитически проблем.
Украйна, едно ново и важно пространство на евразийската шахматна
дъска, е ключова геополитическа зона, защото самото й съществуване като
независима страна спомага за преобразуването на Русия. Без Украйна Русия
престава да бъде евразийска империя. Без Украйна Русия може да
продължава да се стреми към имперски статус, но ще се превърне в
предимно азиатска имперска държава, забърквайки се най-вероятно в
изтощителни конфликти с надигналите се централноазиатци, които едва ли
биха се примирили със загубване на новопридобитата независимост и биха
били подкрепени от приятелските ислямски държави на юг. Китай вероятно
също би се противопоставил на каквото и да било възраждане на руското
господство над Централна Азия, като се има предвид нарастващият интерес
на тази страна към наскоро получилите независимост държави там. Ако
обаче Москва установи контрол над Украйна с нейните 52 милиона души и
огромни ресурси, получавайки достъп до Черно море, тогава Русия
автоматично отново се сдобива със средства да стане могъща имперска
държава, обхващайки Европа и Азия. Загубването на независимост от
страна на Украйна би имало преки последици за Централна Европа и би
превърнало Полша в ключова геополитическа зона на източната граница на
обединена Европа.

20
 Въпреки ограничените си размери и малобройно население
Азербайджан, с неговите огромни енергийни ресурси, е също много значим
в геополитическо отношение. Тази страна е тапата на бутилката, побираща
богатствата от басейна на Каспийско море и от Централна Азия.
Независимостта на централноазиатските държави би била почти без
значение, ако Азербайджан бъде изцяло подчинен на контрола на Москва.
Собствените и много значими петролни ресурси на Азербайджан също биха
се оказали под руски контрол, ако тази държава загуби независимостта си.
Един независим Азербайджан, обвързан със западните пазари посредством
петролопроводи, които не минават през контролирана от Русия територия,
се превръща също така в магистрала, отваряща достъп за напредналите и
консумиращи много енергия икономики към богатите централноазиатски
републики. Почти както в случая с Украйна бъдещето на Азербайджан и на
Централна Азия е от решаващо значение за това какво може и какво не
може да стане с Русия.
Турция и Иран се опитват да установят влияние в региона на
Каспийския залив и Централна Азия, възползвайки се от отслабването на
руското могъщество. Двете държави обаче са изправени пред сериозни
вътрешни проблеми и способностите им да причинят съществени
регионални промени в разпределението на силите са ограничени.
Същевременно те са конкуренти и по такъв начин обезсилват взаимно
влиянието си. Така например в Азербайджан, където Турция играе значима
роля, активните действия на Иран (поради загриженост от възможни
азерски националистични вълнения в самия Иран) са по-благоприятни за
руснаците.
И Турция, и Иран обаче са преди всичко ключови геополитически
зони. Турция стабилизира региона на Черно море, контролира достъпа от
него до Средиземно море, балансира руското присъствие в Кавказ, все още
противодейства на мюсюлманския фундаментализъм и служи като южно

21
предмостие на НАТО. Една дестабилизирана Турция вероятно би позволила
да се развихри повече насилие в южната част на Балканския полуостров,
улеснявайки същевременно възстановяването на руския контрол над
новоосвободилите се държави в Кавказ. Въпреки двойственото си
отношение към Азербайджан, Иран предлага стабилна подкрепа на новото
политическо разнообразие в Централна Азия. Той господства над източното
крайбрежие на Персийския залив, а независимостта му, въпреки иранската
враждебност към Съединените щати понастоящем, е препятствие пред
всяка дългосрочна руска заплаха за американските интереси в района на
Персийския залив.
И най-после, Корея е далекоизточната ключова геополитическа зона.
Тесните й връзки със Съединените щати позволяват на Америка да бъде
щит за Япония и да предотвратява превръщането на Япония в независима и
значима военна сила, без да се увеличава американското присъствие в
самата страна. Всяка значителна промяна на статуса на Южна Корея, било
то чрез обединение и/или чрез преминаването й в разширяващата се
китайска сфера на влияние, би довело до драматичен обрат в ролята на
Америка в Далечния изток, променяйки същевременно и ситуацията в
Япония. В допълнение към това нарастващата икономическа мощ на Южна
Корея я превръща същевременно в още по-значимо „пространство" само по
себе си, контролът над което става изключително важен.
Предложеният списък на геостратегическите играчи и на ключовите
геополитически зони нито е постоянен, нито е окончателен. В един или
друг момент могат да бъдат прибавяни или изваждани държави. Разбира се,
от определена гледна точка може да се настоява във втората категория да
бъдат включени Тайван, Тайланд, Пакистан или може би Казахстан и
Узбекистан. На този етап обаче разширяването не изглежда наложително.
Промяната в статуса на някоя от тези държави би била значимо събитие,
което ще доведе до размествания в баланса на силите, но е съмнително дали

22
последиците от това ще бъдат чак толкова сериозни. Единственото
изключение би бил случаят с Тайван, ако решим да го разглеждаме отделно
от Китай. Но дори тогава би възникнал проблем само ако Китай реши да
използва голяма сила, за да завладее острова, провокирайки успешно
Съединените щати и заплашвайки по такъв начин кредита на
политическо доверие към Америка в Далечния изток. Вероятността от
подобен ход на събитията изглежда слаба, но такова съображение все пак
трябва да се има предвид, когато се формира политиката на Съединените
щати спрямо Китай.

РЕШАВАЩИЯТ ИЗБОР И ПОТЕНЦИАЛНИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Открояването на основните играчи и на ключовите зони позволява да

се дефинират дилемите на американската голяма политика и да се
предвидят главните потенциални предизвикателства на евразийския
свръхконтинент. Преди да се заемем с по-пространно обсъждане в
следващите глави, ще резюмираме тези дилеми в пет най-общи точки:
• Каква Европа ще предпочете и съответно ще подкрепя Америка?
• Какво развитие на ситуацията в Русия е в интерес на Америка, как и
доколко Съединените щати могат да се ангажират с руските дела?
• Какви са перспективите за появата на нови „Балкани" в Централна
Азия и какво може да направи Америка, за да намали риска за възникването
им?
• Каква роля ще бъде поощрен да поеме Китай в Далечния изток и
какви ще бъдат последствията от това не само за Съединените щати, но и за
Япония?
• Какви нови евразийски коалиции, които биха застрашили
американските интереси, са възможни и какво трябва да се направи, за да
бъдат те предотвратени?

23
 Съединените щати винаги са заявявали своята ангажираност към
каузата на обединена Европа. Още от управлението на Кенеди насам се
издига стандартният призив за „равностойно партньорство”. Официален
Вашингтон винаги е изразявал желанието си да види една обединена
Европа, достатъчно силна, за да споделя с Америка както отговорностите,
така и бремето на глобалното лидерство.
Така изглежда риториката по въпроса. На практика обаче Съединените
щати са далеч по-малко ясни и последователни. Наистина ли Вашингтон
желае една Европа, която да бъде равностоен партньор в световните дела,
или всъщност предпочита неравностойния съюз? Може да се попита
например дали Съединените щати са готови да споделят с Европа
лидерството си в Близкия изток, регион не само по-близък географски до
Европа, отколкото до Америка, но също и област, в която няколко
европейски държави имат трайни интереси? В съзнанието ни постоянно
възниква проблемът с Израел. Различията между Европа и Америка по
отношение на Ирак и на Иран също се разглеждат от Съединените щати не
като проблем между равностойни партньори, а като проява на
неподчинение.
Двусмислеността относно степента на американската подкрепа за
европейското обединение се превръща в проблем за това как трябва да бъде
дефинирано единството на Европа и особено за това коя страна, ако трябва
да има такава, ще ръководи обединена Европа. Вашингтон не се опитва да
неутрализира дисидентската позиция на Лондон спрямо европейската
интеграция, макар Америка същевременно да демонстрира ясно
предпочитание към германско, а не към френско лидерство на континента.
Това е разбираемо предвид традиционния характер на френската политика,
но споменатото предпочитание води до изграждането на временен
тактически френско-британски съюз за възпиране на Германия, както и до

24
периодични флиртове между Франция и Москва, за да се балансира
американско-германската коалиция.
Възникването на действително обединена Европа, особено ако това
стане с конструктивната американска подкрепа, ще изисква значителни
промени в структурата и развитието на НАТО, главното свързващо звено
между Европа и Америка. НАТО предоставя не само главния механизъм за
упражняване на американско влияние върху европейските проблеми, но и
основата за решаващото в политическо отношение американско военно
присъствие в Западна Европа. Обединението на Европа обаче ще означава
тази структура да се приспособи към новите реалности на един съюз,
основаващ се на два повече или по-малко равностойни партньора, а не
съюз, който, ако използваме традиционната терминология, включва по
същество един хегемон и неговите васали. Досега като цяло този въпрос е
бил заобикалян въпреки скромните стъпки, предприети през 1996 г. за
повишаване в рамките на НАТО на ролята на Западноевропейския съюз
(ЗЕС), военната коалиция на западноевропейските държави. В този смисъл
действителният избор в полза на обединена Европа ще доведе до сериозно
преструктуриране на НАТО при неизбежно ограничаване на американското
върховенство в съюза.
Накратко казано, дългосрочната американска геостратегия за Европа
трябва да е открита към въпросите на европейското единство и на реалното
партньорство с Европа. Една Америка, която истински желае обединена и
следователно по-независима Европа, трябва да застане с цялата си тежест
зад онези европейски сили, които искрено са ангажирани с европейската
политическа и икономическа интеграция. Подобна стратегия същевременно
ще означава да се изтрият и последните следи от превъзнасяните някога
специални взаимоотношения между Съединените щати и Великобритания.
Съответната политика в името на обединена Европа ще трябва да се
заеме, макар и в сътрудничество с европейците, с най-чувствителните

25
въпроси на европейските географски граници. Колко далеч на изток трябва
да се разшири Европейският съюз? Ще се препокрият ли източните граници
на ЕС с източната фронтова линия на НАТО? Това е по-скоро въпрос на
европейско решение, но решението, което ще вземе Европа в тази сфера, ще
има преки последици за проблема с НАТО. Тази организация обаче
ангажира Съединените щати и американският глас в НАТО е все още
решаващ. Като се има предвид нарастващият консенсус относно необхо-
димостта държавите от Централна Европа да бъдат допуснати в
Европейския съюз и в НАТО, практическият смисъл на този въпрос
фокусира вниманието върху бъдещия статус на балтийските републики, а
вероятно също и на Украйна.
Налице е по такъв начин значимо препокриване на дискутираната по-
горе европейска дилема с дилемата, отнасяща се до Русия. Лесно е да се
отговори на въпроса, засягащ руското бъдеще, като се заяви предпочитание
към една демократична Русия, тясно свързана с Европа. Демократична
Русия вероятно би била по-отзивчива към ценностите, споделяни от
Америка и от Европа, и следователно би била по-склонна да бъде младши
партньор във формирането на стабилна и основаваща се на сътрудничество
Евразия. Но амбициите на Русия могат да надхвърлят постигането на
признание и на уважение като демократична държава. Руският
външнополитически елит (състоящ се предимно от бивши съветски
администратори) все още е тласкан от дълбоко вкорененото желание за
особена евразийска роля, която постепенно да доведе до подчиняване на
новообразуваните независими постсъветски държави.
В този контекст дори приятелската политика на Запада се разглежда от
някои влиятелни членове на общността, формираща външната политика на
Русия, като предназначена да неутрализира справедливите претенции на
страната за глобален статус или както заявяват двама руски геополитици:

26
 „Съединените щати и страните от НАТО щадят, доколкото е възможно,
самоуважението на Русия, но същевременно категорично и последователно
рушат геополитическите основи, които биха могли, поне на теория, да
позволят на нашата страна да придобие статуса на държава номер две в
световната политика, какъвто имаше Съветският съюз."
Нещо повече, Америка се третира като преследваща политика, в която
„...новата организация на европейското пространство, конструирана от
Запада, се гради по същество върху идеята за подкрепа в тази част от света
на новите, относително малки и слаби национални държави чрез повече или
по-малко тясното им сътрудничество с НАТО, ЕО и т. н."
Тези два цитата, макар и с известно пристрастие, дефинират добре
дилемата, пред която са изправени Съединените щати. До каква степен
трябва да се помага икономически на Русия (което неизбежно укрепва
страната в политическо и военно отношение) и същевременно до каква
степен трябва да се съдейства на новите независими държави в областта на
тяхната отбрана и за консолидиране на независимостта им? Може ли Русия
да бъде едновременно могъща и демократична? Ако тя възвърне силата си,
дали няма да се опита наново да възстанови изгубените имперски
територии и може ли тя да бъде едновременно империя и демокрация?
Политиката на Съединените щати към ключовите геополитически зони
Украйна и Азербайджан не може да заобиколи този въпрос и по такъв
начин Америка се сблъсква с трудната дилема за тактическия баланс и
стратегическата цел. Възстановяването във вътрешен план на Русия е
съществено за нейната демократизация и евентуалната й европеизация. Но
всяко възраждане на имперския й потенциал би било заплаха и за двете
цели. Нещо повече, тъкмо по този въпрос могат да се появят различия
между Америка и някои европейски държави, особено след разширяването
на ЕС и НАТО. Трябва ли Русия да се разглежда като кандидат за тези две
структури? А тогава какво следва за Украйна? Цената на изключването на

27
Русия може да бъде голяма - пораждане на сбъдващо се предсказание в
руското съзнание, но резултатите от разводняването, било то на ЕС или на
НАТО, също биха били твърде дестабилизиращи.
Друга голяма област на несигурност се оформя в обширното и
геополитически неустановено пространство на Централна Азия, като
нестабилността се увеличава от потенциалната уязвимост на турско-
иранската ключова геополитическа зона. В очертаната на картата
територия, простираща се от Крим на Черно море на изток по новите южни
граници на Русия, по периферията на китайската провинция Синдзян, след
това надолу към Индийския океан, после на запад към Червено море, най-
накрая по източното крайбрежие на Средиземно море и обратно към Крим,
живеят около 400 милиона души, разположени в 25 държави, почти всички
от които са етнически и религиозно хетерогенни, като никоя от тях не е
политически стабилна. Някои от тези държави са вероятно в процес на
придобиване на ядрени оръжия.
Този огромен регион, разкъсван от омраза и заобиколен от
съперничещи си могъщи съседи, може да се превърне в голямо бойно поле
или на война между национални държави, или, което е по-вероятно, на
продължително етническо и религиозно насилие. От това дали Индия ще
действа като въздържаща сила, или ще се възползва от някаква възможност
да наложи волята си на Пакистан, до голяма степен ще зависи регионалният
обсег на евентуален конфликт. Вътрешните напрежения в Турция и в
Пакистан могат не само да се изострят, но и значително да отслабят
стабилизиращата роля, която двете държави играят в този взривоопасен
регион. Подобно развитие на свой ред ще затрудни приемането на новите
централноазиатски държави в международната общност и същевременно
ще повлияе неблагоприятно на контролираната от Америка сигурност в
района на Персийския залив. Във всеки случай и Америка, и

28
международната общност могат да се изправят тук пред предизвикателства,
които многократно да надхвърлят тези от бивша Югославия.
Част от проблема в този нестабилен регион може да се окаже
евентуално предизвикателство към американското влияние, идващо от
ислямския фундаментализъм. Експлоатирайки религиозната враждебност
към американския начин на живот и възползвайки се от арабско-израелския
конфликт, ислямският фундаментализъм би могъл да подкопае редица
прозападно настроени близкоизточни правителства и в крайна сметка да
застраши американските регионални интереси, особено в Персийския залив.
Като се има предвид обаче липсата на политическо единство и при
отсъствието на една действително могъща ислямска държава,
предизвикателството на ислямския фундаментализъм ще бъде лишено от
геополитическо ядро и най-вероятно би се изразило в разпръснато на
различни места насилие.2

Геостратегически проблем от решаващо значение поставя възходът на

Китай като първостепенна сила. Най-добрият изход би бил кооперирането

2
Вж: З. Бжежински Голямата шахматна дъска.
29
на един демократизиращ се, изповядващ принципите на свободната
търговия Китай към азиатското регионално сътрудничество. Но ако Китай
не се демократизира, а продължи да увеличава икономическата и военната
си мощ? Тогава е възможно да се роди „Велик Китай" независимо от
желанията и сметките на неговите съседи и всеки опит да се предотврати
това би могъл да предизвика ожесточен конфликт с тази държава. Подобен
конфликт може да доведе до обтягане на американско-японските
отношения, защото далеч не е сигурно, че Япония ще пожелае да следва
Съединените щати в опитите да се усмири Китай и фактически да има
потенциално революционни последици за начина, по който Токио ще
започне да разглежда регионалната си роля, като се стигне дори до
прекратяване на американското присъствие в Далечния изток.
Компромисът с Китай обаче също има своята цена. Да се приеме Китай
като регионална сила не е просто въпрос на словесно изявление. Подобно
регионално превъзходство има своя физически израз. Съвсем директно
казано, въпросът е: Колко голяма ще бъде сферата на китайско влияние и
доколко Америка ще бъде подготвена да го приеме като част от една
политика на успешно кооптиране на тази страна в световните дела? Кои
територии, сега извън китайския политически радиус, ще бъдат допуснати в
сферата на възраждащата се Поднебесна империя?
В този контекст особено важно става запазването на американското
присъствие в Южна Корея. Без него е трудно да се очаква американско-
японското споразумение относно отбраната да остане в настоящата си
форма, защото Япония ще трябва да стане по-самостоятелна във военно
отношение. Същевременно всяко движение в посока на обединяването на
Корея вероятно ще наруши базата за трайно американско присъствие в
Южна Корея. Обединена Корея може да реши да се откаже от
американската военна защита; това всъщност може да бъде поисканата от
Китай цена срещу подкрепа на обединяването на полуострова. Накратко,

30
начинът, по който Съединените щати изградят отношенията си с Китай,
безусловно ще има преки последици върху стабилността на американско-
японско-корейския триъгълник на сигурност.
Най-накрая, ще отбележа накратко някои повече или по-малко
случайни варианти на бъдещи структури, които ще бъдат разгледани по-
обстойно в следващите глави. Решаващ дял в международните отношения в
миналото е имало съперничеството между отделни държави за регионално
господство. Затова Съединените щати ще трябва да имат готовност да се
справят с регионални коалиции, решени да изтласкат Америка от Евразия,
заплашвайки по такъв начин статуса на Америка като глобална сила. Дали
обаче ще възникнат, или не подобни коалиции, оспорващи американското
превъзходство, всъщност до голяма степен ще зависи от това доколко
ефикасно Съединените щати ще разрешат очертаните тук дилеми.
Потенциално най-опасният сценарий би бил голяма коалиция на Китай
с Русия, а може би и с Иран - една „антихегемонистка" коалиция, скрепена
не от идеология, а от общо усещане за несправедливост. По мащаб и по
обсег тя би напомняла някогашния съветско-китайски блок, макар че този
път лидерът ще бъде Китай. Да се предотврати този сценарий, колкото и
далеч в бъдещето да изглежда той, ще изисква изява на американските
геостратегически умения едновременно по западния, източния и южния
периметър на Евразия.
Географски по-ограничено, но потенциално дори по-трайно
предизвикателство може да предложи една китайско-японска ос, ако се
стигне до отслабване на американската позиция в Далечния изток и до
революционен поврат в светогледа на Япония. В този случай биха се
комбинирали силите на два изключително продуктивни народа, а подобен
съюз би експлоатирал някаква форма на „азиатско начало" като
обединяваща антиамериканска доктрина. Струва ми се обаче малко
вероятно в обозримо бъдеще Китай и Япония да изградят съюз, като се има

31
предвид най-новият им исторически опит, а една прозорлива американска
политика в Далечния изток несъмнено би била в състояние да го
предотврати.
Също толкова малка, без обаче да се изключва изцяло, е вероятността
от голяма европейска коалиция, била тя или под формата на германско-
руски съюз, или на френско-руско съглашение. И за двете има очевидни
исторически прецеденти, като всяка от тези формации е възможна, ако
обединението на Европа стигне до задънена улица и ако отношенията
между Америка и Европа се влошат радикално. Настъпи ли подобно
влошаване на отношенията, бихме могли да си представим и съюз между
Европа и Русия за изключването на Америка от континента. На този етап
нито един от тези варианти не изглежда възможен. Реализирането им би
означавало не само сериозни пропуски в политиката на Съединените щати
към Европа, но и драматична смяна на ориентацията от страна на
ключовите европейски държави.
Независимо от това какво ще ни донесе бъдещето, имаме основание да
заключим, че американското превъзходство на евразийския континент ще
се сблъска с бурни събития и вероятно с поне спорадично насилие.
Върховенството на Америка е потенциално уязвимо от новите
предизвикателства от страна на регионални съперници или на нови
констелации. Доминиращата понастоящем американска глобална система, в
границите на която „заплахата от война не стои на дневен ред", би останала
стабилна в онези части от света, в които американското превъзходство се
основава на конкуриращи се и сродни социополитически системи, споявани
от многостранни споразумения, в които решаващ глас има Америка.

ГЕОПОЛИТИКАТА КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

32
 Именно това ново и неприятно усещане, че „нещата са изпуснати", е
артикулирано (с неголяма полза с оглед на интелектуалната ясност) чрез
неотдавнашната модна дума глобализация. Най-дълбокото значение, носено
от идеята за глобализацията, е това за непредвидимия, неподчинен на
правила и самостойно развиващ се характер на нещата в света; отсъствието
на център, на контролиращо бюро, на съвет от директори, на ръководещ
кабинет. Глобализацията е другото име на „новия световен безпорядък" на
Джовит. Идеята за универсализацията донася надеждата и намерението за
създаване на порядък, точно както понятията „цивилизация", „развитие",
„конвергенция", „консенсус" и много други ключови термини на
ранномодерното и класически модерното мислене; освен всичко това, което
другите сродни на нея думи означават, тя имаше предвид универсален ред
— създаване на ред възоснова на всеобща, истински глобална скала.
Подобно на другите понятия, идеята за универсализация беше изсечена
според възхождащото направление в ресурсите на модерната власт и
амбициите на модерния интелект. Цялото семейство от понятия бе обявило
единението между волята да се направи свят, различен от вече
съществуващия и по-добър от него, от една страна, и разширяването на
промяната и на усъвършенстването до глобално, широкомащабно
измерение, от друга. Същевременно бе обявено намерението да се
уеднаквят жизнените условия на всички и навсякъде, така че всеки да има
равни възможности за живот; може би дори намерението да се направят
всички равни.
Нищо от това не е останало в значението на глобализацията - така,
както е оформено от днешния дискурс. Новият термин се отнася главно до
глобалните ефекти, които са забележителни с това, че се появяват, без да
бъдат желани или очаквани, а не до глобалните инициативи и предприятия.
Наистина в термина се съдържа твърдението, че нашите действия могат да
имат и често наистина имат глобално влияние. Но в никакъв случай нямаме

33
средствата, нито пък знаем съвсем ясно как да ги придобием, за да
планираме или да осъществяваме нашите действия глобално.
Глобализацията не се отнася до онова, което ние всички, или поне онези от
нас, които имат най-много ресурси или са най-предприемчиви, искат или се
надяват да направят. Тя се отнася до онова, което се случва с всички нас.
Идеята за „глобализацията" явно се отнася до анонимните сили на фон
Райт, действащи в огромната мъглява и безформена, непреодолима и
неукротима „ничия земя", простираща се отвъд обхвата на чиято и да било
способност за, планиране и осъществяване.
Как става така, че пред погледа изниква тази огромна експанзия на
сътворената от човека диващина (не „естествената" диващина, която
модерността си постави за цел да покори и опитоми, а перифразирайки
сполучливия израз на Антъни Гидънс - „изфабрикуваната джунгла" -
диващината след опитомяването, диващината, която се появява след
завладяването и като негов резултат)? Защо тя придобива тази огромна сила
да упорства и да не се предава, която след Дюркем се смята за решаващ
признак на суровата действителност.
Едно правдоподобно обяснение е нарастването на чувството за слабост,
дори за безсилие на привичните управляващи инстанции.
Сред тях почетното място в модерната епоха се пада на държавата
(съблазнително е да кажем, че това е териториалната държава, но идеите за
държавата и териториалната суверенност в съвременната теория и практика
са станали синоними и по този начин изразът „териториална държава" се е
превърнал в плеоназъм). Държава означава вече именно инстанция,
претендираща за легитимното право и използваща достатъчно ресурси, за
да наложи правилата и нормите, които насочват движението на нещата в
рамките на определена територия; правилата и нормите, за които очакваме
и се надяваме да обърнат случайността в определеност, двусмислеността в

34
Eindeitigkeit - изключението в правило, накратко: девствената гора - във
внимателно обработвана градина; хаосът - в порядък.
Да се подреди определена част от света, вече означава: да се изгради
държава, притежаваща именно суверенността да подрежда. По
необходимост това още означава амбицията да се внедри определен модел
на предпочитан ред за сметка на други, конкурентни модели. Тя може да се
осъществи единствено чрез движещата сила на новата държава или чрез
узурпиране възможностите на вече съществуващата.
Макс Вебер определя държавата като институция, която претендира за
монопол върху средствата за насилие и върху използването им в рамките на
суверенната й територия. Корнелиус Касториадис ни предпазва от широко
разпространения навик да бъркаме държавата със социалната власт като
такава: „държавата", настоява той, се отнася до специфичния начин на
разпределяне и съсредоточаване на социалната власт, имайки предвид
именно увеличаващата се способност „да се подрежда". „Държавата, казва
Касториадис, е нещо, отделено от колективността и учредено по такъв
начин, че да осигури постоянството на тази отделеност." Името „държава"
трябва да бъде запазено за „онези случаи, при които тя е учредена под
формата на държавен апарат - предполагащ отделена бюрокрация:
гражданска, църковна или военна, дори само в зачатък. С други думи -
йерархична организация с определени области на компетентност.
Обаче нека отбележим, че такова „отделяне на социалната власт от
колективността" по никакъв начин не е щастлива случайност, един от
капризите на историята. Задачата да се създава ред изисква огромни и
последователни усилия за обособяване, местене и съсредоточаване на
социалната власт, което на свой ред изисква не малки ресурси, които само
държавата, под формата на държавен бюрократичен апарат, е способна да
събере, фокусира и разгърне. По необходимост законодателната и
изпълнителната автономност на модерната държава се издигаше над

35
„триптиха" от военна, икономическа и културна суверенност; с други думи,
върху господството на държавата върху възможностите, които някога са
били разгърнати посредством дифузния фокус на социалната власт, но
после са използвани за поддържане на институцията и на реда, установен от
държавата. Действената способност да се създава ред е немислима без
възможността да се защитава ефективно територията срещу
предизвикателствата или срещу другите модели на ред - вътре, или вън от
нея, без възможността да се води отчет на националната икономика, без
възможността да се натрупат достатъчно културални ресурси в
поддържането на идентичността на държавата и нейната отлика чрез
характерната идентичност на нейните поданици.
Само малко народи, стремящи се към държавен суверенитет, са били с
достатъчно голям брой население и с достатъчно възможности, за да
издържат такава взискателна проверка и следователно да виждат
суверенността и държавността като реалистична перспектива. Времето,
през което като главна, може би единствена задача бе прието и изпълнявано
задължението да се създава ред чрез инстанцията на суверенните държави,
бе поради това също така време на относително малкото държави. Още
повече установяването на някаква суверенна държава изискваше като
правило потискането на амбициите за формиране на държава от страна на
множеството малки народи - разрушавайки или присвоявайки обаче
малкото, което те притежаваха като неразвита военна сила, икономическа
самодостатъчност и културно своеобразие.
При такива обстоятелства „глобалната сцена" бе театърът на
междудържавната политика, която - чрез въоръжените конфликти,
търговията или и двете - целеше най-напред и преди всичко очертаването и
запазването (международното гарантиране) на границите, които отделяха и
затваряха територията на всяка законова и изпълнителна суверенност на
държавата. „Глобалната политика", доколкото външната политика на

36
суверенните държави имаше нещо подобно на глобални хоризонти, се
занимаваше главно с поддържането на принципа на пълната и неоспорвана
суверенност на всяка държава в нейната територия, със заличаването на
няколкото „бели петна", останали върху картата на света, и с борбата срещу
опасната двузначност, възникваща от частичното припокриване на
суверенностите или от външни териториални претенции. Като
допълнителна, но все пак емфатична лепта към това виждане основното
решение, взето единодушно на първата, учредяваща сесия на
Организацията за африканско единство, бе да обяви за свещени и
неприкосновени всички граници на новата държава - чрез общото съгласие
на изцяло изкуствените порождения на колониалното наследство.
Представата за „глобален ред", сведена до сбора от редовете по места, всеки
от които е ефективно поддържан и ефективно управляван от една и само от
една териториална държава. От всички държави се очакваше да се сплотят,
за да се защитават една друга при отстояване правото да управляват.
Над този парцелиран свят от суверенни държави бяха надстроени за
почти половин век (и доскоро) двата блока на властта. Всеки от тях вътре в
сферата на своята „метасуверенност" до голяма степен осъществяваше
координацията между редовете, управлявани чрез държавите, като се ос-
новаваше на предпоставката за военната, икономическата и културалната
недостатъчност на всяка отделна държава. Постепенно, макар неумолимо,
беше издигнат нов принцип -по-бързо в политическата практика, отколкото
в политическата теория, - на наддържавната интеграция. „Глобалната
сцена" все повече бе схващана като театър на съсъществуването и на
съревнованието между групи от държави, а не толкова между самите
държави.
Инициативата да се установи вътрешно несъгласуван „блок, който не е
блок" и следващите оттук непрестанно подновявани усилия за изравняване,
които да предприемат неравните държави, беше заобиколен начин да се

37
признае този нов принцип. Обаче тази инициатива беше постоянно и
ефективно подкопавана от двата суперблока, които бяха единодушни поне
по една точка: и двата третираха останалата част от света като еквивалент
на „белите петна" от времето на изграждането на държавата през XIX в. и
на расово затворената държава, но вече в XX в. Не-изравнеността, отказът
от присъединяване към един от двата суперблока, упоритото придържане
към старомодния и все повече остаряващия принцип за върховния
суверенитет, въплътен в държавата - всичко това беше схващано като ера на
блоковете, еквивалент на ерата на нееднозначността на „ничията земя", за
която се бореха със зъби и нокти, в съревнование и все пак в съгласие,
модерните държави в стадия на своето формиране.
Политическата суперструктура на ерата на Голямото разделение
скриваше от погледа по-дълбоките и - както сега се разкри - по-изначалните
и трайни изменения в механизма на поддържане на реда. Промяната засегна
преди всичко ролята на държавата. Всичките три крака на „триптиха на
суверенитета" бяха счупени, без да има надежда за възстановяването им.
Военната, икономическата и културалната самодостатъчност, по-точно
самоиздръжка, на държавата - на всяка държава - престана да бъде жизнено
важна перспектива. За да поддържат своята способност да управляват
закона и реда, държавите трябваше да търсят съюзници и доброволно да се
откажат от още по-големи парчета от своята суверенност. А когато завесата
се вдигна, се разкри непозната сцена, населена със странни герои.
Сега съществуват държави, които без да бъдат насилвани да отдават
суверенните си права, активно и с готовност искат да се откажат от тях и
молят суверенитета им да бъде снет и разтворен в наддържавни
формирования. Има забравени и незнайни местни „етнически групи" -
отдавна умрели, но родени отново, или никога по-рано неспоменавани, но
сега надлежно измислени, често твърде малки, за които е трудно и
немислимо да преминат през каквато и да било от традиционните проверки

38
за суверенност, но все пак изискващи свои собствени държави с всички
орнаменти на политическата суверенност и правото да узаконяват и да
направляват реда на своята собствена територия. Има нови или стари
нации, които бягат от федералните клетки, в които са били затворени
против своята воля от вече несъществуващата комунистическа суперсила -
но само за да използват своята новопридобита свобода да вземат решения за
разтварянето на своята политическа, икономическа и военна независимост в
Европейския пазар и НАТО. Новата възможност, която се съдържа в
неумолимите и строго условия за държавност, намира своето признание в
дузините „нови нации", бързащи да обзаведат своите кабинети във вече
пренаселената сграда на ООН, която първоначално не е предвиждала да
побере толкова голям брой „равноправни" участници.

ЕЛИТЪТ В ПРОЦЕСА НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

Казано накратко: вместо да хомогенизира човешката участ,

технологическото анулиране на пространствено/времевите разстояния има
тенденцията да я поляризира. То освобождава определени хора от
териториални ограничения и прави определени общностно произведени
значения надтериториални, докато лишава територията, с която другите
хора са обвързани, от нейното значение и тяхната възможност да
обезпечават идентичността си. За някои хора то вещае безпрецедентна
свобода от физическите препятствия, нечувана възможност да се местят и
да действат от разстояние. За други то предвещава невъзможността да се
притежава и одомашнява местността, от която те имат малък шанс да се
откъснат и да се освободят, за да се преместят другаде. С „разстоянията, ко-
ито вече нищо не означават", местностите, отделени чрез тях, също загубват
своите значения. Обаче това предопределя за някои свободата да създават

39
значенията, а на други приписва незначителност. Някои сега, ако искат,
могат да излязат извън местността - извън всяка местност. Други гледат
безпомощно как им се изплъзва изпод краката единствената местност, която
обитават. Информацията днес пътува независимо от своите носители;
преместването на телата и преподреждането им във физическото
пространство днес по-малко от всякога е необходимо, за да се преподредят
значенията и отношенията. За някои хора - за подвижния елит, за елита на
мобилността - това буквално означава „дефизикализация" на властта, нова
безтегловност на властта. Елитите пътуват в пространството, и то по-бързо,
отколкото когато и да било преди - но разпространяването и плътността на
властовите мрежи, които те изтъкават, не зависят от това пътуване.
Благодарение на новата „безтелесност" на властта главно в нейната
финансова форма, власт-имащите стават наистина надтериториални, дори
ако телесно те стоят „на едно място". Тяхната власт не е сякаш от този свят
- не е във физическия свят, в който те строят своите добре пазени домове и
офиси - самите те надтериториални, освободени от нахлуването на
неканените съседи, отрязани от всичко това, което може да бъде наречено
„местна общност", недостъпни за всеки, който за разлика от тях е обвързан
с нея.
Това е новото преживяване на елита: неземността на властта - на
зловещата и все пак изгряваща комбинация от етерна лекота и
всемогъщество, нефизичност и мощ да формираш действителността. В
общата възхвала на „новата свобода", въплътена в електронно
поддържаното „киберпространство", то е описано най-забележително от
Маргарет Вертхайм чрез аналогията между киберпространството и
християнското схващане за небето.
Точно както първите християни си представят небето като
идеализирано царство отвъд хаоса и упадъка на материалния свят -
дезинтеграция, която е напълно явна, тъй като империята се разпада около

40
тях, така също днес във времето на социална и природна дезинтегрция
съвременните прозелити на киберпространството предлагат своята област
като идеално царство „над" и „отвъд" проблемите на материалния свят.
Както първите християни обявяват небето за област, в която човешката
душа би била свободна от слабостите и греховете на плътта, така днешните
ентусиасти по отношение на киберпространството го възхваляват като
място, където личността ще бъде свободна от ограниченията на
физическото въплъщение.
В киберпространството телата не са от значение макар че
киберпространството е от значение и е от решаващо и неоспоримо значение
в живота на телата. Няма никакво обжалване на присъдите, произнесени от
небесата на киберпространството, и няма нищо, което да става на земята и
да може да постави под въпрос техния авторитет. Облечени във властта да
произнасят присъди в киберпространството, телата на властните не се
нуждаят да бъдат властващи тела, нито се нуждаят от въоръжаване с тежки
материални оръдия; нещо повече - за разлика от Антей те нямат нужда от
връзка със своето земно обкръжение, за да утвърдят, издигнат или изявят
своята власт. Това, от което се нуждаят, е изолацията спрямо местността,
чието социално значение сега е ограбено и трансплантирано в
киберпространството, така че местността да е сведена просто до
„физически" терен. Това, от което те също се нуждаят, е сигурността на
тази изолация - „несъседска" обстановка, имунитет от местни
взаимодействия, защитена, неуязвима изолация, която се превежда като
„сигурност" на хората, на техните домове и детски площадки. Така
детериториализирането на властта върви ръка за ръка с дори още по-
строгото структуриране на територията.
В изследване с изразителното заглавие Построяването на параноята
Стефан Флусти отбелязва смайващо избухване на изобретателност и най-
френетичен строителен бум в поле, което е ново за метрополиите: това на

41
„забранени пространства" - „предназначени да преграждат и да отблъскват
или да филтрират възможните посетители", Флусти разгръща своето
уникално умение да изковава точно прицелени и силно въздействащи думи,
за да разграничи няколко разновидности на такива пространства, които се
допълват едно друго и се комбинират в нов градски еквивалент на кулите и
рововете, които някога са защитавали средновековните замъци. Всред тези
разновидности е „изплъзващото се пространство" - „пространство, което не
може да бъде достигнато, благодарение на извиващите се, удължени или
губещи се пътища, по които може да се стигне"; „бодящо пространство" -
„пространство, което не може да бъде удобно заето, защото е защитено от
такива подробности като издатини с пръскащи фонтани, наредени покрай
стените и задействани, за да разкарват безделничещите, или рифове,
наклонени, за да възпрепятстват сядането"; или „изнервящо пространство" -
„пространство, което не може да бъде използвано, без да бъде наблюдавано
благодарение на активния контрол от обикалящи патрули и/или подвижни
технологии, захранвани от центровете за охрана". Тези и други такива
„забранени пространства" не служат за никаква друга цел, освен да
превърнат социалната надтериториалност на новия свръх-местен елит в
материална, телесна изолация от местността. Те също така поставят
поантата в дезинтеграцията на местно основаните форми на заедност и
споделен, общностен живот. Надтериториалността на елитите е осигурена
по най-материалния начин - тяхната физическа недостижимост за всеки,
който няма разрешение за влизане.Като допълнение такива урбанистични
пространства, в които заемащите техните различни постоянно обитавани
части |биха могли да се срещнат лице-в-лице, да участват в причинно-
следствени сблъсъци, да се заговарят или да се предизвикват един друг, да
приказват, да се карат, да спорят и да се съгласяват, издигайки своите
частни проблеми до равнището на публични теми и правейки от
обществените теми въпроси от частен интерес – тези “private/public agoras”,

42
както ги нарича Корнелиус Касториадис, - бързо намаляват но брой и
размери. Малкото останали имат тенденцията да стават все по-подбрани -
те по-скоро заздравяват, а не поправят вредите, нанесени от
дезинтегриращите сили. Както Стефан флусти казва: “...традиционните
публични пространства все повече се стесняват от частно създадени (често
обществено субсидирани), частно притежавани и управлявани пространства
за обществени събирания, т. е. пространства за консумация... Достъпът е
предопределен от способността да плащат... Луксът властва тук,
осигурявайки високите равнища на контрол, необходим, за да се
предотврати вмешателството на дерегулация, непредвидимост и
неефективност в подреденото протичане на търговията.”
Елитите са избрали изолацията и плащат за нея щедро и по свое
желание. Останалата част от населението се чувства изключена и заставена
да плаща голямата културна, психологическа и политическа цена на тяхната
нова изолация. Тези, които не са в състояние да изберат за себе си изолиран
живот и да платят разходите но своята сигурност, са очакващите подаяние в
онова, което в съвременността играе ролята на местата за остракиране от
началото на новото време. Те чисто и просто са „оградени", без да са им
искали съгласието. На тях им е отрязан достъпът до вчерашните участници
в общността; те са арестувани, отвергнати и получават удар, в случай че
сле-пешката преминат границите на забранените зони, без да забелязват
предупреждаващите табелки „частна собственост" или без да схващат
значението на неартикулираните, но поради тази причина не по-малко
важни намеци и ключове, забраняващи преминаването.
Урбанизираната територия се превръща в бойно поле на непрекъснати
космически войни, понякога изригващи публични зрелища на градски
бунтове, ритуални сражения с полицията, случайни набези на тълпи
футболни запалянковци, които се водят ежедневно непосредствено под
повърхността на публичната (публично оповестената) официална версия за

43
рутинния градски ред. Лишените от власт и пренебрегнати жители на
ограденото, отхвърлени и безжалостно въдворени в определени места, от
своя страна отвръщат с агресивните си действия. Те се опитват да издигнат
на границите на собствената си земя, превърната в гето, означения, които
също забраняват преминаването. Като следват вечния навик за bricoleurs, те
използват за тази цел всеки подръчен материал: „ритуали, странно облекло,
шокиращи, предизвикателни обноски, нарушаване на правилата, чупене на
бутилки, прозорци, глави, бълвайки риторични предизвикателства към
закона." Успешни или не, тези опити съдържат недостатъка „липса на
авторитет" и обикновено в официалните статистики се квалифицират като
въпроси на правото и реда, а не като това, което в действителност са: опити
да направят така, че териториалните претенции на гетото да бъдат чути и
зачетени, а по този начин просто да следват новите правила па
териториалната игра, която се играе от всички останали с удоволствие.
Укрепленията, построени от елитите и самозащитата чрез агресия,
практикувана от тези, оставени извън стените, имат взаимно усилващ се
ефект, предсказан отчетливо от теорията на Грегори Батесън за „веригите,
пораждащи разкол". Според този теоретичен модел вероятно е да се появи
разкол и да се задълбочи отвъд възможността за преодоляването му, когато
се установява положение, в което поведението Х, У, 2 е стандартен отговор
на Х, У, 2... Например ако действията Х, У, 2 включват самохвалство, ще
видим, че е много вероятно самохвалството да е в отговор на
самохвалството, което всяка група ще стимулира в другата - процес, който
ако не се ограничава, може да доведе до все по-крайно съперничество и
накрая до враждебност и разрушаване на цялата система.
Това е случаят на „симетричната диференциация". Каква е нейната
алтернатива? Какво става, ако групата В не отговаря с поведение от типа на
Х, У и 2 на предизвикателствата от типа на Х, У и 2, отправени от групата
А? Тогава пораждащата разкол верига не е прекъсната - тя само приема

44
вида на „допълваща", вместо на симетрична диференциация. Например ако
на утвърждаващото се поведение не се отговаря със същата монета, а се
посреща със смиреност, „вероятно е тази смиреност да подпомогне по-
нататъшно утвърждаване, което на свой ред да подкрепи по-нататъшно
покорство". „Разрушаването на системата" отново ще последва .
Цялостният резултат от избора между двата тапа поведение е
пренебрежим, но за двете страни, свързани чрез веригата, пораждаща
разкола, разликата между двата типа поведение е разлика между
достойнството и унижението, човешкото и загубата му. Може със
сигурност да се предскаже, че стратегията на симетричната диференциация
ще бъде винаги предпочитана в сравнение с алтернативата й на
допълващата диференциация. Последната е стратегията на поражението или
на тези, които приемат неизбежността на поражението. Въпреки че някои
неща непременно ще победят, каквато и стратегия за поражение да е
избрана: новата фрагментация на градското пространство, намаляването на
броя и изчезването на обществените места, отделянето от урбанизираната
общност, изолацията и сегрегацията, а на всичко отгоре
надтериториалността на новия елит и налагането на надтериториалността за
останалите.
Ако новата надтериториалност на елита се усеща като интоксикираща
свобода, териториалността на останалите се преживява не като родна земя,
а но-скоро като затвор - най-вече унижаващ, поради натрапващото се
сравнение със свободата на движение на другите. Работата не е в това, че
положението „да стоиш затворен", да не си в състояние да се движиш
натам, накъдето ти се иска, и да ти е отказан достъп до по-зелените
пасбища, излъчва отровната миризма на поражението, сигнализира за
непълноценността на човека и предполага, че си измамен, като си лишен от
разкоша, който животът предлага. Нищетата отива по-далеч.
„Локализацията" в новия свят на високи скорости не е това, което е била по

45
времето, когато информацията се движеше заедно с телата на своите
носители, нито местността, нито локализираното население имат нещо
общо с „местната общност". Обществените места - пазарищата и площадите
в своите разновидности, местата, където се съобщават новостите, където
частните дела стават публично достояние, където се формират мненията,
където те се подлагат на изпитание и се утвърждават, където съжденията се
поставят едно до друго и се произнасят присъдите - такива места, следвайки
елита, са орязани и са загубили своите пристани; те първи се
детериториализират и са преместени далеч отвъд обхвата на простата
„неформална" комуникативна способност на всяка местност и нейните
обитатели. Съвсем без да бъде разсадник на общности, местното население
е изпуснало краищата на развързания възел.
Пол Лазарсфелд писа за „предводителите на местното обществено
мнение", които отсяват, оценяват и съобщават на другите местни хора
посланията, пристигащи отвън чрез медиите; но за да го правят, локалните
предводители най-напред трябва да бъдат слушани от местните хора, те се
нуждаят от агора, където местните да дойдат заедно, за да говорят и да
слушат. Именно местният площад позволяваше гласът на предводителя на
местното обществено мнение да се конкурира с гласовете, идващи отдалеч,
и да спечели доверието, даващо му възможност да получи много по-голям
авторитет - авторитет, който изтънява, ако е на разстояние. Съмнявам се, че
Лазарсфелд би стигнал до същите изводи, ако той трябваше да повтори
изследването си днес - просто половин век по-късно.
Нилс Кристи неотдавна се опита да улови в алегория логиката на
процеса и неговите резултати. Тъй като текстът не е леснодостъпен, ще
цитирам по-подробно:
“Мойсей слезе от планините. В ръката си носеше правилата, гравирани
в гранит, продиктувани му дори отдалеч, отвъд планините. Мойсей беше
само посланик, хората - населението - бяха получателите... Много по-късно,

46
Христос и Мохамед функционираха според същите принципи. Те са
класически случаи на пирамидална справедливост.”
Но тогава друга картина: жени, събрани около воден фонтан, извор,
или около естествените места за среща по реката... Носят вода, перат
дрехите и обменят информация и оценки. Отправната точка в техните
разговори често са конкретни действия и ситуации. Те се описват,
сравняват се със сходни събития в миналото или някъде другаде и се
оценяват - добро и лошо, прекрасно и грозно, силно и слабо. Бавно, и
съвсем не винаги, се появяват някакви общи разбирания относно събитията.
Това е процесът, чрез който се създават нормите. Това е класически случай
на равнопоставена справедливост...
...Изворът с вода е унищожен. В модернизираните страни ние имахме
малки магазини с автоматични перални, опериращи с пускане на монети,
където отивахме с мръсното си бельо и се връщахме с чисто. През това
време можеше да се разговаря. Сега обществените перални са изчезнали.
Обширните търговски центрове може би дават някакви възможности за
срещи, но повечето са твърде големи за създаване на хоризонтална
справедливост. Твърде дълги, за да намериш стари познати, твърде оживени
и претъпкани, за да се поддържа бъбренето, необходимо за установяване на
стандарти в поведението.
Нека да добавя, че търговските центрове са така конструирани, че да
запазват движението на хората, кръгозора им наоколо, развлечението и
забавата без край, но в никакъв случай твърде дълго, чрез всякакви
несвършващи съблазни; не за да ги окуражат да спрат, да се погледнат, да
поговорят, да мислят, да обмислят или да обсъдят нещо друго, различно от
предметите за продан, не за да прекарат времето си по начин, лишен от
търговска стойност.
Алегоричната картина на Кристи има едно достойнство в повече - да
прави очевидни етическите резултати от разрушаването на публичните

47
пространства. Местата за срещи бяха също места, в които се създаваха
нормите - така че справедливостта да възтържествува и да бъде
разпределена хоризонтално, така че да направи от разговарящите общност,
отделена и интегрирана чрез споделени критерии за оценка. А територията,
оголена така, че вече не е публично място, дава малък шанс за обсъждане на
нормите, за съпоставяне, сблъскване и обсъждане на ценностите.
Присъдите добро и лошо, прекрасно и грозно, правилно и неправилно,
полезно и безполезно могат само да снизхождат отгоре, от зони, в които
никога не може да проникне никакво друго, освен най-дотегливо с
любопитството си око; присъдите са безвъпросни, тъй като никакви
въпроси не могат да бъдат смислено изпратени до съдиите и тъй като
самите съдии са без адрес - освен това никой не е сигурен, че те
съществуват. Никакво пространство не е останало за предводителите на
местното обществено мнение; никакво пространство не е останало за
„местното обществено мнение" като такова.
Присъдите могат да нямат нищо общо с начина на живот, тъй както той
локално протича, но за тях не се предполага, че ще бъдат подложени на
проверка в опита на хората, върху чието поведение те са произнесени.
Родени извън опита, познат на местните получатели на посланието в най-
добрия случай чрез слуховете, те могат да обвързват с по-голямо страдание,
дори ако са с намерението да донесат радост. Надтериториалните
оригинали навлизат като карикатури в свързания с мястото живот, а може
би като мутанти и чудовища. Между другото те експроприират етическата
власт на местните, лишавайки ги от средства за ограничаване на вредите.

ВТОРА ГЛАВА

48
 ГЕОПОЛИТИЧЕСКА СПЕЦИФИКА НА БАЛКАНСКИЯ РЕГИОН –
ТРАДИЦИИ И ТЕНДЕНЦИИ

ЦИВИЛИЗАЦИОННТЕ ОБЩНОСТИ И ГРАНИЦИ НА БАЛКАНИТЕ

Утвърждаването на всяка нова система закономерно води до

разрушаването и преобразуването, до надмогването на старата система,
като, след преработката на "градивния й материал", я включва като
елементи, части, подсистеми в новосформиращата се структура. Така и
глобализацията, утвърдила се от последното десетилетие на XX в. като
водеща и определяща система на обществено-икономическо и културно
развитие и обхванала окончателно целия свят в единна общност, постига
своята реализация чрез преобразуването и творческо онаследяване на
индустриалните национални държави, образували системата на обществата
на втората индустриална революция на масовото производство и
фордистко-кейисйанската организация на обществото. С настъпването на
третата индустриална "компютърна" революция, коренно се промениха
условията за социална реализация на личността и човешките общности.
Нов, толкова динамичен и всеобхватен, процесът на глобализация е
труден за осмисляне. Безспорно ясно е, че глобализацията е форма на нова
модернизация на обществените отношения, опираща се на нови технологии
па производство и комуникация, на включване на информацията като
водеща производителна сила, на възлагането на човека на нови роли и
обществени функции, на нови принципи и форми на обединяване и
функциониране на човешките общности. И тъй като човечеството винаги се
е изграждало като социалноикономическа система (системи) от човешки
обединеният сред които етническите (етнокултурните) винаги са имали

49
основополагащо значение, тук глабализацията ни интересува главно от
гледна точка на промяната, която оказва на определялите облика на
модерния свят до утвърждаването й, национални общности и държави н
ролята им в новите, утвърждаващи се като основни наднационални
обединения.
"Новият световен ред" на глобализацията се утвърждава чрез разбиване
на фундамента на предшествуващото я индустриално общество -
националната държава. Това става като се нарушава и дори премахва
основният й стожер - националният суверенитет. Икономиката се
организира в наднацпонални, транснационални компании, чрез
глобализация на банките, детериторизация на парите и стоките, засилване
на ролята на виртуалните капитали и т. н. Националната държава и
общество отстъпват свои, основни функции на наднационални институции
като ООН, ЕС, Г-8, НАТО, МВФ, СБ, МБВР, СТО, ОИРС, МАГАТЕ и др.,
на международни надправителствени и неправителствени организации с
най-различен характер, цели и направления на дейност, и чиито брой
надхвърля вече 15000. Особено важен фактор за надмогване на
националната държава е културноинформационната глобализация.
Радиото, телевизията, електронната поща, компютъра и Компютърните
мрежи, телекомуникациите, видеото, електронните библиотеки ч вестници,
и особено интернет, свързват човека с всички точки на света, правят го
непосредствен участник дори и на най-отдалечени събития. Все по-
влиятелни стават и международните социални и културни институции, като
"Амнести интернейшънъл", ''Грип Пиис", "Лекари без граница" и редица
други, които все повече включват като своеобразни подсистеми на своята
дейност националните държави.
Другата посока на разрушаване на националните общности върви чрез
тяхната партикуларизация и глобализация, - другата страна на
глобализацията. Създават се или се активизират регионални, локални и

50
групови общности, които изземват функциите на националните. В основата
на тези процеси стои разрушаването на класическата за индустриалните
държави обществена хомогенност, на класите и свързаните с тях
политически партии, усилване на вътрешната диференциация и
стратификация, нарастване на културната фрагментация и плурализъм, на
маркетизацията на свободното време, упадъка на големите индустриални
градове и увеличаване на населението в малките и в полуселските райони,
загуба на предходните форми на солидарност и разкъсване на груповите,
общностните връзки и замяната им с фрагментаризация и
индивидуализация на живота и изявите на личността.
Особено важно е да се разбере, че глобализацията не е гладък и
безконфликтен процес. Тя е продукт и на "йерархическата природа на
икономическите и властовите структури" и се проявява като икономическа,
политическа и културна хегемония на определен тип западни култури, сред
които особено активна роля играят САЩ и американската културна
инвазия, утвърждавани като културни универсални за целия свят.
Сложността на процеса и утвърждаването на новите по-едромащабни
от националните "форми" на организация на обществото в общи рамки и
като главни тенденции беше показан още от края на 70-те н началото на 80-
те години на XX в. Най-обобщено направи това Алвнн Тофлър със своята
нашумяла тогава книга "Третата вълна" (1980 г.). Интересни разработки на
проблема внесоха Ф. Фукояма с "Краят на историята?", Робърт Рийч с
капиталното си изследване "Трудът на нациите. Как да се подготвим за
капитализма на XXI век” (1991 г.), Пол Кенеди с книгата си "Встъпвайки в
XXI век". Сред тях достойно се нарежда и българският философ В.
Проданов, чийто труд "Глобалните промени и съдбата на България" (1999г.)
е не само прецизен анализ и синтез на многобройните, научни изследвания
по проблемите на глобализацията до сега, но и внася много интересни и
перспективни авторови постановки.

51
 Основополагащ принос за изясняване специфичността на процеса на
глобализация внесе известния американски социолог и политолог -
професорът в Харвардския универитет Самюел Хънтингтън с
обнародваната през 1996 г. книга "Сблъсъкът на цивилизациите и
преобразуването на световния ред" Можем да не се съгласим с всички
авторови тези в тази книга , но основната му постановка, че на мястото на
свят, изграден от национални общества и държави идва свят, в който
водещи ще бъдат цивилизационните общности, които като си
взаимодействат и съперничат изграждат новия световен ред, можем да
видим открояването на една нова очертаваща се действителност. Освен тези
и цитирани в книгите им автори предпоставка за понататъшното изложение
е и крайно интересното изследване на българския философ Здравко Дунов
"Цивилизацията н българската етнонационална съдба".
Какви са тези постановки и как те се отнасят към интересуващият ни
проблем за цивилизационните граници на Балканите?
"Историята на човечеството е история на цивилизациите. Невъзможно
е по друг начин да разгледаме развитието на човешкия род. Тази история се
разгръща посредством поколения от цивилизации... В течение на цялата
история цивилизациите са осигурявали най-общите образци за
идентифициране на народите " - пише Хънтингтън. Докато в Германия под
цивилизация се разбира степен на развитие, механиката, техниката,
висшите ценности и идеали на обществото, за останалите страни
цивилизацията е тип културно единство, "пространство, "културна зона",
сбор от културни характеристики и феномени (Бродел), "специфична
концентрация от мироглед, обичаи структури и култура (материална и
духовна), която формира определено историческо цяло и съществува наред
с други разновидности на този феномен " (Уолърстеин). За Дюркем и Мое
цивилизацията е "вид морална среда, обхващаща известен брой нации, като
всяка национална култура е просто особена форма на цялото". По

52
специфично и с особен потенциален заряд е разбирането за цивилизацията
на Освалд Шпенглер, за когото тя е "органичната последователност",
"краят", завършекът на културата, "нейна неизбежна съдба" ..."най-
крайните и най-изкуствени състояния на които е способен развития вид
човечество "... (негов) финален резултат, овеществена форма, а западната
цивилизация е залезът на Запада, на западната култура.
Цивилизациите са тоталности, с определена степен на интегритет на
образуващите ги части, най-широките културни общности на човечеството,
поради което те нямат отчетливи граници, ясни начала и завършек, смъртни
са но се развиват и са дълговечни. Те са най-висша културна констелация от
хора и най-обхватно равнище на културна идентичност с изключение само
на това, което отличава човека от останалите видове. Както и съставящите
ги етнически общности, те се определят от общи обективни елементи,
каквито са езикът (сродните езици) историята, религията, обичаите
институциите, така и от субективното идентифициране на хората.
Съществува съответствие между разделянето на народите по цивилизации и
по раси и физически характеристики, но расите и цивилизациите са нещо
различно. Докато първите са природно-биологични, вторите са обществено-
културни феномени.
Според Мелко, който обещава изследванията върху тях, човечеството
преживява 12 основни цивилизации — 7 мъртви (месопотамската,
египетската, критската, класическата, византийската, средноамериканската
и андийската) и 5 живи: китайската, японската, индийската, ислямската и
западната. Някои учени обособяват и руско-православната, като
специфично развитие на византийската и западнохристиянската
цивилизация. Към тях Хънтигтън добавя и латиноамериканската н
африканската.
И така, глобализацията, превърнала окончателно света в едно
взаимообвързано цяло, утвърждава чрез цивилизациите нова, по-

53
едромащабна структура, чрез, която се проявяват социално-икономнческите
й социокултурните взаимоотношения в света. Цивилизациите идват да
онаследят функциите на националните общества, които, при новата
организация на икономиката и социалния живот, се оказват твърде тесни и
спъващи динамиката на общественото развитие."
В този, определящ облика на съвременния свят процес, са особено
важни два момента. Първо, че утвърждаването на цивилизациите като
глобални обединения на хора с определена културната идентичност и на
развитието на света занапред като отношения между цивилизации, е
обективен, закономерен процес. Вторият се съдържа п констатацията, че
глобализацията не премахва противоречията в света, а ги усложнява н
окрупнява н утвърждава като водеща тяхна характеристика противоречията
между цивилизациите. Като приемаме схващанията на Хънтингтън, че
утвърждаването на взаимоотношенията между цивилизациите като водещи
взаимоотношения в света и форма на неизбежното тяхно окрупняване в
процеса на глобализацията, същевременно трябва да бъдем внимателни към
схващанията му, че бъдещите конфликти в света няма да бъдат
икономически и идеологически, а единствено културни. Трябва ясно да си
даваме сметка, че зад цивилнзационните н "културни" (етнокултурни,
етнорелигиозни) противоречия стои сложна система от икономически,
етносоциални предпоставки, които формират определени специфики и
параметри в социалноикономическото положение, културата и начина на
живот, морала и идеологическите възгледи на хората. В
междуцивилизационните отношения се снемат новите противоречия в света
между "златния милиард" и останалото население на човечеството, между
богатия "север" и бедния "юг", между технологично напредналите и
изостаналите народи. Новите по-глобални взаимоотношения в света
всъщност укрупняват и усложняват тези фундаментални за човешкото
развитие предпоставки и ги правят много по-трудно и всъщност единствено

54
глобално разрешими. Така от края на XX и началото на XXI в. все по-
ускорено протича глобален процес на ново по-едромащабно обособяване на
"културна" основа, на взаимодействие и противопоставяне на народите по
цивилизации, чрез които все повече ще се проявяват противоречията в
света.
Това, че светът върви обективно към ново прегрупиране и обединяване
по цивилизации, най-ясно показа премахването на фундаменталното
социалноикономическо, политическо и идеологическо противоречие между
социалистическите н капиталистическите страни в Европа, което се
проявяваше в рамките на една европейско-християнската цивилизация и за
което доскоро се смяташе, че е водещо, определящо противоречие на
съвременния свят. "Конфликтът между либералната демокрация и
марксизма-ленинизма през XX в. е само ефимерно и повърхностно
историческо явление в сравнение с постоянните и дълбоки конфликтни
отношения между исляма и християнството." - пише Хънтигтън.
"Преодоляването" на това противоречие, "рухването", доброволният,
(изненадал и самия Запад) отказ от конфронтация на държавите от
социалистическата общност всъщност е процес на обединяване на всички
ресурси на голямата "западна" (по-точно е да се каже европейско-
християнска) цивилизация; създаване на предпоставки за нейното
обогатяване и усилване чрез приобщаване към основната й част на блока от
източноевропейски, православни християнски и свързани с тях народи, с
богатите им ресурси и силно духовно излъчване. Разглеждането на този
процес днес просто като капитулация на "комунизма" пред "капитализма" е
елементарно, исторически, социално и логически демодирано и робуващо
на постулатите от студената война крайно непродуктивно мислене. В
основата на това обединяване на "западната" и "източната" част на Европа
стоят общите глобални цивилизационни характеристики на народите от
двата района, общите цели за обществен просперитет чрез задоволяване на

55
потребностите на човека, сближаването, при новите технологични
предпоставки, на социалните условия за реализация на поставените цели. В
този смисъл "капитулацията" на източния "тоталитарен социализъм" пред
"социалния капитализъм" на Запада е разрушаване на "желязната завеса",
преодоляване на тесните вече "междинни" граници на "западното"
общество. Това е така, защото успешното развитие и на "Запада" и на
"Изтока" е възможно единствено чрез общата им по-нататъшна
социализация и демократизация. Така и Западът и Русия, всъщност,
създадоха възможност за обединение на голямата "западна", "европейска"
цивилизация, за разгръщане на нейната мощ в усилията за просперитет и в
отношението към останалия свят.
Тук е необходимо и още едно уточнение. Вече споменах, че в Германия
под цивилизация се разбира предимно степен на модернизиране, на
технологично развитие и усъвършенстване на дадено общество. Всъщност,
това разбиране в снет вид се съдържа в облика на всяка "културна"
цивилизация. В този смисъл западната цивилизация, която през последните
500 години се утвърждава като главен фактор за развитието на науката,
техническия прогрес и модернизация на европейското общество и е
налагала тези възгледи, постижения и социални отношения на народите от
другите цивилизации, днес претендира да се утвърди като единствена и
универсална цивилизация на човечеството. Това й приписва особена роля,
поставя я в особено положение по отношение на останалите цивилизации и
внася нови характеристики в бъдещото развитие на човечеството. Затова от
особено значение е разбирането за нейната зрялост, за позитивните и
кризисните явления в нейния облик и развитие, доколко тя ще съумее и
възможно ли е изобщо тя да изпълни такива функции. Въпросът опира до
глобалния проблем доколко светът отива към една обща всесветска
цивилизация, и в основата на която стоят характеристиките на западните
общества. Няма ли още дълги периоди от време, макар и в по-укрупнени

56
цивилизационни структури, както предлага Хънтигтън, човечеството да
съхрани и дори да развие и обогати своето социокултурно многообразие и
тогава "западната" да бъде просто една от няколкото цивилизации, от които
ще се изгражда човечеството през ХХ1-ви и в следващите векове?
За България, която е част от европейската цивилизация, но граничи и с
друга голяма ислямската цивилизация и след като границите между
цивилизациите стават теренът на най-активните им взаимодействия,
отговорът на този въпрос има най-непосредствено конкретно практическо
значение; най-пряко се отнася до бъдещото ни развитие като общност в
рамките на европейския цивилизационен модел - в единство с другите
европейски държави и до отношението й към народите и обществата "на
юг" от нас. Тук разбира се всички тези "гранични" проблеми не могат да
бъдат разисквани подробно. Ще ги разгледаме само от гледна точка на
етнокултурните им предпоставки, които винаги са били фундамент на
всички социални и цивилизационни отношения. За да разберем добре
проблема за цивилизационните отношения и граници на Балканите е нужно
макар и най-телеграфно. да проследим и днешните характеристики на двете
граничещи тук цивилизации - европейско-християнската и ислямско-
ориенталската и въздействието им върху балканските народи.
Проблемът за културните характеристики на цивилизациите и преди
всичко на западната европейско-християнска и на ислямската цивилизация
е изключително интересен и предмет на много разработки. Тук най-
лаконично ще маркирам основните им белези.
Приема се, че западната цивилизация е от трето поколение - след
античната и римската. Изгражда се като онаследява гръцката
рационалистична философия и римското право, културата на гръцкия и
латинския език, преосмислени и преработени чрез християнската религия и
секуларизирана църква. Като пише Вебер, формира се културна общност,
която за разлика от другите цивилизации, намира оптимални варианти за

57
развитие на науката на базата на рационалното доказателство и
математиката, рационалната физика и химия, книгопечатането,
специализираното професионално обучение, рентабилността като средство
за печалба, на държавата като политическо, заведение с рационална
конституция и управление от специални служители, работещи по
предписани закони. В изграждането й особена роля имат католическата и
протестантската религия, които предпоставят морала и духа на
предприемачеството и капиталистическата организация на откъснатия от
дома и семейството формално свободен труд.
Днес като основа на западната цивилизация се сочат големите
европейски езици (английски, френски, немски, руски, испански), събрали в
речниковия си фонд богатството на човешкото знание и култура,
организацията на живота на постулатите на пазарната икономика и
гражданското общество с принципите на правото и валидността на законите
за всички, със социалния плурализъм, осигуряващ правото на класите и
различните автономни групи, с ролята на представителните органи:
парламенти, мунципалитети, граждански комитети и др., чрез които се
осигурява плурализма на модерната демокрация. И най-накрая, западната
цивилизация се изграждена на основата на индивидуализма на личността -
ценността която има най-голямо значение за Запада и е най-маловажна
другаде по света.
Еманация на западната цивилизация днес е гражданското общество,
(оценявано у нас най-често доста едностранчиво в противовес на
тоталитарното), и осигуряващо най-широки възможности за свободата на
индивида. Ърнест Гелнер определя модерното гражданско общество като
"констелация от институции и сдружения", достатъчно силни за да бъдат
противопоставени на държавата, така че, без да й пречат да бъде гарант на
спокойствието и арбитър на глобалните интереси, да я възпрепятствуват да
господства и атомизира обществото. Личността на либералното гражданско

58
общество е модулният човек, Той е способен да се впише в ефективни
сдружения и институции ad hoc, без да се обвързва с някакъв ритуал и да ги
напуска, без да бъде обвинен в предателство. Пазарното общество оперира
не само с променящи се цени, но и с променящи се съюзи и мнения...
"всичко може да се промени, без да се нарушава по никакъв начин
моралния ред". Същината на гражданското общество е създаването не на
статуси, а на връзки, които са ефективни, макар и гъвкави, специфични и
инструментални. Обществото продължава да бъде структура, но не е
атомизирано, структурата лесно се нагажда и откликва на рационални
критерии за усъвършенствуване.
Всичко това е доста контрастиращо с обществата на ислямската
цивилизация.
Сред световните цивилизации ислямската цивилизация е уникална. Тя
е единствената, в която религията не е обществено секуларизирана, а
определя всички страни на личния и обществен живот на човека. Ако се
позовем отново на Генлер, - един от най-добрите познавачи на ислямските
общества и чиито анализи ще ползвам и в по-нататъшното си изложение -
през последните 100 години властта на исляма върху населението в
страните, където той е основна религия не намалява а укрепва. Този процес
през последните десетилетия приема облика на своеобразно ислямско
възраждане, прераства в своеобразен фундаментализъм, който по
специфичен начин обединява "низшия" - народен и "висшия" ислям, като
съчетава модерното тълкуване на Посланието (корана) от просветените
градски/буржоазни слоеве с народния ислям с култа към светците. Това,
което в миналото е било привилегия на малцинството, на културния елит,
сега става белег на обществото като цяло. Често пъти този
фундаментализъм се свързва с национализма. Усвояването на висшите
форми на исляма за преселващото се в градовете население е придвижване
към градския статут, утвърждаване на новата му колективна самоличност.

59
 Така реформацията на мюсюлманското общество се търси не чрез
собствено вътрешно модернизиране или заимстване на светски форми
отвън, а по-скоро от позициите на собствените висши ислямски идеали.
Чрез преследването им се осигурява нов статус на хората, които вече не
могат да се идентифицират със селото, родословието, кланът или племето.
Формира се относително мобилно общество, продукт на съвременните
условия. Най-същественото е, че активистите на съвременния ислямски
фуидаментализъм не са застаряващи консерватори или неграмотни селяни,
а млади хора. Ислямското религиозно възраждане е градски феномен,
осъществява се от хора с модерна ориентация - добре образовани, добри
професионалисти, държавни служители или бизнесмени. Днес религиозни
стават младите, докато родителите им са със светски разбирания.
Новосформираните чрез този процес ислямски социални организации
поставят началото на ислямското гражданско общество, което дублира,
надмогва и постепенно изтласква със своята мощ и активност и без това
крехките институции на светското гражданско общество. Изграждат се
ислямски религиозни школи (само в Пакистан те са към 50000), училища и
се засилва ислямското влияние в държавните. Ислямистите овладяват
контрола в студентските съюзи, особено в техническите университети.
Осъществява се ислямизация на политическия живот. Ислямското общество
се регулира не толкова чрез закони и официалните институции, а от мрежи
на власт, съюзи на роднинска и племенна основа и общ произход, взаимни
услуги и институционален опит, опиращ се на личното доверие и замяна на
закрилата отгоре с поддръжка отдолу. Атомизирано общество, без изявен
индивидуализъм и без интелектуален плурализъм. Така все повече се
проявява тенденцията към установяване на ислямската umma3 -
всеобхватната, подчиняваща индивида общност, изградена на базата на
единната вяра и изпълнението на нейните закони.

3
Умма е производна от арабската дума “уммах”, чиито най близък български смислов аналог е “паство”
60
 Тази умма-общност се формира чрез организиране-на няколко
равнища: регионално (различни групи, изградени на базата на бивши
племена и традиционни локални териториални структури), етнични и
етноноционални (за резличните ислямизирани етноси - сомалнйци,
сирийцн, турци, мароканци, пакистанци, иранци, либиици и др.), на
метаетнично равнище (араби, "арабска нация”) и за цялата ислямска
общност, обединяваща, днес над 1 милиард н 200 милиона население от 45
страни, етноси, регионални и езикови общности в своеобразен ислямски
интернационал. В тази световна цивилизационна ислямска общност
независимо от голямото разнообразие от форми на практикуване на исляма
се утвърждават единни подходи към собствения ислямски и към останалия
свят. Ислямската цивилизиационна общност е единствената сред всички
цивилизации, която има своя координираща дейността на ислямските
страни организация "Ислямската конференция", както и редица други,
свързани с нея или самостоятелни, но обединяващи всички ислямски страни
институции, като Международната ислямска информационна агенция.
Ислямски съюз по печата, Ислямска банка за развитие и редица други.
Ислямското общество се оказва особена благодатна почва за насаждане на
идейни и политически доктрини и движения на религиозна основа,
-обединяващи и подчиняващи мюсюлмани от всички ислямски страни като
ислямския джихад - учение, нравствена норма и подтик у мюсюлманите за
справедливост, стремеж към духовно пречистване и усъвършенстване,
прераснали постепенно в движение за свещена война, движението на
муджахидините и талибаните, радикално-терористични организации като
"Ал Кайда", палестинските съпротивителни организации, "Мюсюлманските
братя" в Египет и др. В условията на все по-изострящите се социални и
икономически противоречия в ислямските страни и с неислямския свят в
процеса на глобализация и при липсата на приемливи за тях светски
социални доктрини, ислямът се оказва най-благодатната духовна храна за

61
милионите безработни и необразовани маси от Индонезия, Бангладеш и
Афганистан - до ислямските страни южно от Сахара и по атлантическия й
бряг.
От така посочените характеристики и взаимоотношения между двете
цивилизации се вижда, че противоречията между тях са принципни и с
фундаментален характер. В противоположност на секуларизацията на
църквата и религията на Запад (Божието богу, кесаревото - кесарю) ислямът
е определящ начина на живот, надхвърлящ и обединяващ религия, бит и
политика. Религиите и на двете цивилизации самонотеични и
универсалистки и не допускат съществуването на други богове, но докато
християнството е все по-толерантно, ислямът продължава да има като
главна своя характеристика стремежът да обръща неверниците в "правата
вяра" и да не допуска (дори със смъртна заплаха) излизането на свои
членове от ислямската общност и нарушаване на нейните правила. Това
характеризира ислямската култура н цивилизация като нетолерантна, с
висока степен на несъвместимост с останалите култури; тя не търси мостове
към тях, а ги игнорира, асимилира или се дистанцира от тях, формирайки
затворени общества на нейните носители. На тази база, във все по-
активизиращите се в процеса на глобализация взаимоотношения между
двете цивилизации, срещу засилващата се арогантност, милитаризъм,
репресивност и демонстрирано лидерство и диктат на западния свят, сред
привържениците на исляма се утвърждава разбирането им за особената му
предопределеност и възвишеност, стремежът да се идентифицират чрез
него, да се обособят от носителите на "други култури" и особено от
"западната" която оценяват негативно като профанна, деморализираща и
без духовни ценности.
За противоречията между двете цивилизации и за засилването през
последното десетилетие на неприязънта допринасят и натрупаните в
историята недоверие и противоборства (арабската инвазия в Европа през

62
VIII - Х в. и османската през XIV - XVI в. и кръстоносните походи през XI -
XII и западната колонизацията след XVI в. - на изток), засилването на
контактите между двете общности, оценяването като антиарабско и
антиислямистко на отношение на Запада към талибаните, Ирак и Иран,
срещу ислямския екстремизъм в Индонезия, Судан и Алжир и Близкия
Изток - в защита на Израел; в утвърждаване на западните модели на
глобализация.
Сред основните причини за несъвместимост и противопоставяне между
двете цивилизации са демографските различия. Докато европейските
страни, включително и България, са навлезли в своя демографски преход и
имат снижена раждаемост и прираст, в ислямските страни демографския
прираст продължава да бъде висок. През XX век ислямското население се
увеличава с ускоряващи се темпове от 12.4% до 22% от населението на
земята, като половината от това увеличение е през последните 20 години.
Прогнозите на ООН предвиждат през следващия четвърт век то да нарасне
на 3 милиарда (30% от населението на земята), като 600 милиона от него са
араби, а 60% - млади хора под 25 години. Тези демографски различия
предполагат и различни модели на организация на икономическия и
социален живот.
Понятно е, че тези фундаментални цивилизационни различия между
двата типа култури са от особено значение на Балканите, където вече осми
век са в основата на острите стълкновения между ислямските и
християнските народи, а днес са територия, по която в Европа минава
границата между двете цивилизации, и на която сред християнските
общности има анклави с илямизирано население или то живее дисперсно в
европейска цивилизационна среда.
Да видим как разглежданите процеси се проявяват в Турция -
държавата, част от ислямската цивилизация и същевременно граничеща на

63
Балканите с Гърция и България - страни от европейската цивилизационна
зона.
Специалистите определят Турция като класическа страна на разлома,
раздвоена между западната и ислямската ориенталска цивилизация.
Десетилетия наред тя се развива като хомогенна национална държава по
предначертанията на М. К. Ататюрк, включващи републиканизъм,
национализъм, секуларизъм, етатизъм и реформаторство. Премахват се
халифатьт, намесата на религията в образованието, религиозните съдилища
и османското право, въвеждат се гражданският кодекс и грегорианският
календар. След Втората световна война Турция се отваря активно към
Запада, става член на НАТО. Стреми се към членство в Европейския съюз,
сиреч към приемане в лоното на западната "християнска" цивилизация.
След приключване на студената война обаче значението на Турция за
Запада значително се редуцира. Прекъсват и условията за сътрудничество и
единство и дори се усложняват отношенията с християнска Гърция.
Независимо от това политическият и военният й елит остават прозападно
ориентирани. Въпреки засиленият стремеж за членство в ЕС, преговорите с
Турция обаче все още не са започнали и не е ясно кога и дали ще започнат.
Негласно и турските управляващи кръгове признават, че основната причина
за това е различната й от европейските страни цивилизационна
идентичност.
Засилването на ислямското влияние принуждава турските лидери в
усилията си да го ослабят да въвеждат фундаменталистки порядки.
Възстановява се (от 1982 г.) религиозно обучение в държавните училища,
откриват се ислямистки училища и броят на обучаващите се в тях още през
80-те години обхваща 15% от учениците. Днес, по данни от печата, в
Турция има 300 периодични издания, от които 4 всекидневника, още близо
толкова издателства и печатници, неколкостотин нелицензирани
радиостанции и предавания и 30 подчинени на ислямистите телевизионни

64
канала. Те целенасочено проповядват ислямската идеология и доктрина и
възпитаниците им все повече проникват в държавния апарат. Възстановява
се негласно носенето на фереджета и забрадки от девойките. Турските
лидери от последните десетилетия са принудени, за да съхранят своето
политическо влияние, открито да се идентифицират с ислямските символи.
Процесите на демократизация на обществото се съпътствуват с
индигенизация - връщане към религията. Единствено висшият команден
състав на армията все още не допуска проникването на ислямското влияние
в офицерския корпус и периодически го прочиства от проислямистки
настроени офицери.
Засилването на ислямското влияние от началото на 90-те години върху
широките народните слоеве доведе до убедителна победа на ислямиските
кандидати в муниципалните избори на двата най-големи града на Турция -
Истамбул и Анкара, а на парламентарните избори през следващите години
ислямистката Партия на благоденствието на Ербакан се утвърди като
водеща политическа сила. Тъй като с допускането й до властта ислямистите
окончателно щяха да наложат в Турция ислямски обществен ред, под
диктата на военните и с решение на съда тази партия беше поставена извън
закона, а лидерът й лишен от правото да се занимава с политика. Така с
нарушение на демокрацията беше формално запазен светския облик на
Турция.
Възраждането на исляма активизира антизападните настроения и
срещу светската прозападна ориентация на страната. Тези процеси набират
все по-голяма сила.
Съществена пречка срещу овладяването на европейските
цивилизационни норми и приобщаването на Турция към ЕС е кемалисткия
й фундаментализъм, усилията й да се превърне в регионална сила и да
обедини около "майката-родина" "външните турци" от Адриатика до
степите на Азия. За връзки и работа с "външните турци" турската държава

65
създава специална управленска структура с многоброен апарат, отпуска
значителни финансови ресурси и привлича икономическия, политически,
научен и културен потенциал на страната. Изградена е и специална
сателитна телевизионна и радио система за пропаганда зад граница. В
турското общество все повече се възраждат и османистки имперски
тежнения. Турция се обяви за защитник на турското и мюсюлманско
население в Босна, Сърбия, Македония и Гърция, а в България има дори и
своя политическа партия.
Толкова грижовна за "своите" малцинства навън, Турция провежда
безкомпромисна политика на непризнаване на етническите малцинства на
своята територия. И по конституция Турция не е дори еднонационална,
какъвто е класическият европейски модел държави, а едноетична държава.
Местното християнско (гръцко, арменско и българско население), което
представляваше голяма част от населението на Истамбул и градовете по
западното крайбрежие, отдавна е избито, прогонено и сведено до
символично присъствие, а срещу многомилионното кюрдско население
турската държава води дългогодишна жестока война, отнела вече десетки
хиляди жертви и унищожила няколко хиляди населени места в Турски
Кюрдистан. Едва в последно време, след като кюрдите публично се
отказаха от въоръжени форми на борба, се обявяват палиативни мерки за
признаване самобитността на тяхната култура, без право, обаче да изучават
кюрдски език. Турция окупира северната част на Кипър, изгони от там
кипърците християни и вече 26 години утвърждава там турска кипърска
държава, заселвайки ислямски маси от своята територия и готвейки се да я
анексира при подходящи условия.
Срещу приемането на Турция в европейската общност "работи" още
една предпоставка - от демографско естество. Турция все още не е навлязла
в своя демографски преход, както европейските страни, има висок

66
демографски прираст и многочислено младо население, налагащо различни
от Европа форми на организация на стопанския и социален живот.
Всичко това определя естествения ход на развитие на турското
общество не в рамките на Европа, в европейската цивилизационна зона, а
като водеща страна, определяща модерния облик па ислямския свят. Там е
нейната голяма обществена роля и перспектива за реализация и
просперитет.
Това, което в случая ни интересува е изводът, заключението, че Турция
не може и няма да стане част от ЕС, че на Балканите днес и в обозримо
бъдеще границата между европейско-християнската и ислямската
цивилизация се изкачва от малоазиатското крайбрежие по долното течение
на р. Марица и по границата между България и Турция излиза на Черно
море. На север и запад от тази линия се простира европейското културно
пространство и доминира европейската култура, на югоизток от нея -
ислямската.
Този факт е от фундаментално значение за България, Гърция и за
другите балкански страни. Неговото осмисляне от българските и
балканските политици, утвърждаването му като основна, определяща
предпоставка за бъдещата политика на балканските страни, а чрез тях, и
заради тях, и на политиката на ЕС е от определящо значение за
формулиране на верни и точни критерии и правила на общуване между
двата културни типа общности, така че отчитайки и уважавайки различията
да се изградят позитивни добросъседски отношения между тях, за
създаването на оптимални предпоставки за по-нататъшната европейска
модернизация на включените в европейската зона балкански страни и
защита на техните интереси.
Осъзнаването на тази граница е от още по-съществено значение и в
глобален план. Югоизточната граница на европейската цивилизация е на
едно от най-активните направления на връзки на Европа с останалия свят.

67
Тя е на диагонала Лондон - Калкута, пронизващ най-гъсто населени
територии, и по който протича все по-мощен поток от хора, стоки и
капитали. Ако в процеса на глобализацията цивилизациите, както
утвърждава Хънтннгтън, стават основните изразители на отношения и
конфликти, то ясно е, че границата между исляма и Европа е от най-голяма
важност и за нейното утвърждаване като граница на разбирателството и
сътрудничеството трябва да се положат специални грижи.
Взаимоотношенията между ислямската и западната - християнска
цивилизация се проявяват не само на глобално равнище на границите
между тези два типа култури. Вътре в териториите на балканските държави
има анклави, съществуват групи население, които са носители на ислямски
културни характеристики. Най-напред това са турските и турцизирани
слоеве, живеещи в България, Гърция, Югославия и Македония, на второ
място това са албанците в Албания, Югославия, Македония и Гърция, които
в своите културни и политически изяви разкриват характеристиките на
принадлежност към ислямската цивилизация. И накрая, това са общностите
и териториите с ислямизирано балканско (предимно славянско, но и друго)
население в Босна и Херцеговина, Югославия, Македония, България и
Гърция, които също разкриват тенденции за идентифициране с културата на
исляма.
От гледна точка на интересуващите ни тук проблеми, можем да
разделим тези ислямизирани общности на две основни групи:
1. Миньоритни групи население, живеещо по-компактно или
дисперсно в рамките на балканските национални държави.
2. Общности и територии, създали свои държавно-политически
структури.
Какво е мястото на тези групи население в отношението им към двете
цивилизации и трябва ли да гледаме на образуваните от тях териториални
анклави като на ислямски цивилизационни острови с ясни граници на

68
културната територия на европейската цивилизация, или като на вътрешни
нейни специфични райони само с по-особена, обагрена от мохамеданството
култура? Изясняването на този проблем е от важно значение както за
науката, така и за обществената практика.
Да видим какви са границите и взаимоотношенията на европейската
култура с тези ислямски цивилизационни анклави.
Най-малките от тях, миньоритните групи на ислямизирано население в
България Гърция, Югославия и Македония през десетилетията след Втората
световна война преживяват активен процес на интегриране и
консолидиране в съответните национални общности. Най-напреднал е този
процес в България и Гърция. Тяхната относителна малобройност, активното
им общуване и взаимообвързаност с християнското население и неговата
модерна култура изменя изоснови техния облик. По-голяма част от тях са
усвоили в най-висока степен параметрите на националната, европейска по
своите цивилизационни характеристики култура и тя определя основните
показатели и параметри на развитие и изява и на груповата. Само отделни
малки части на това население, каквито са например българите мюсюлмани
от някои селища по поречието на Места, съхраняват по-активно ислямския
характер на културата си. В духа на демократичните цивилизационни
характеристики на европейския тип култура, културната самобитност на
такива групи население може да се съхранява и развива на базата на
европейския цивилизационен модел. В случая най-важни негови
характеристики са секуларизацията на религията в групата и изграждането
на обществените отношения в нея на принципа на приоритета на
индивидуалните права на личността пред груповите. По-глобалната
националната общност гарантира развитието на груповата култура в
нейните граници,но и в унисон с националната.

69
 Към втората група общности се отнасят Босна и Херцеговина и
Албания с нейните задгранични етнически анклави и преди всичко в
Косово и Северозападна Македония.
След като дълги години сърби, хървати и мюсюлмани в Босна и
Херцеговина живееха заедно, браковете между тях бяха обичайно явление,
а религиозната изява незабележима, при разпадането на Югославия в
началото на 90-те години, техните етнорелигиозни различия станаха
определящи за отношенията им. Успоредно със засилващия се сръбски и
хърватски национализъм у босненските мюсюлмани се активизира
ислямската им идентичност. Така сред многото политически възможности
босненските мюсюлмани дадоха подкрепата си за Мюсюлманската партия
на демократичното действие на Алия Изетбегозич - лидерът с най-крайни
ислямистки възгледи, поддържащ тезата за несъвместимостта на исляма с
неислямските системи. "Между ислямската религия и неислямските
обществени и политически институции не може да има нито мир, нито
мирно съвместно съществуване" - пише той в книгата си "Ислямската
декларация". След като на 3.03.1992 г., обявява независимостта на Босна и
Херцеговина той я определя като многонационална държава; но с
доминация на мюсюлманите. С постепенното отстраняване на сърбите и
хърватите от управлението на държавата се усилва ислямизацията на
страната. Мюсюлманският национализъм заема все по-важни позиции. В
училищата се разширяват програмите за ислямско религиозно обучение.
Босненският говор е обявен за различен от сърбо-хърватския език и в него
целенасочено се насажда турска и арабска лексика. Величае се османският
период от историята на страната. Правителството активно привлича
ислямисти във властта, все повече концентрираща се в ръцете на
президента Изетбегович, което принуждава по-късно неподдържащи
ислямския фундаментализъм политици като министър-председателя Х.
Силайджич да напуснат управлението. Предприемат се атаки срещу

70
смесените бракове и рязко се ограничава присъствието на сръбската и
хърватска култура по радиото и телевизията. С особено бързи темпове се
ислямизира армията, в която 90% от състава са ислямисти, а елитните й
части са напълно ислямизирани, включително със символите и
религиозните практики. За обучението им са привлечени инстуктури от
Турция и Иран, включени са и муджихидини-доброволци. Към края на
1995г., когато войната вече е в заключителната си фаза, мюсюлманите в
Босна държат в свои ръце всички сфери на обществения живот, на
държавната, политическа и военна власт. Както отбелязват наблюдатели,
само за няколко години от Швейцария на Балканите Босна и Херцеговина
се превръща в Иран на Балканите. Като и другаде, конфликтът в Босна
добива облика на междуцивилизационен сблъсък. От едната страна
ислямизираща се Босна, активно подпомагана от Турция, Саудитска
Арабия, Малайзия и особено от Иран, от друга страна проевропейска
Сърбия, подкрепяна от Русия, "бореща се за премахване и на последните
остатъци от Османската империя". Ролята на Запада в този конфликт е по
специфична. Тя продължава да се определя от считаното все още за по-
голямо и определящо противоречието с Русия и подкрепяната от нея
славянска, православна и все още тоталитарна по политическото си
устройство Сърбия. Така днес с подкрепата на САЩ и безличното
поведение на Европа, макар и като формална федерация на три групи
население - сърби, хървати и босненски мюсюлмани на Балканите е
изградена една по същността си ислямска държава. Доколко този процес е в
остро противоречие с историческото развитие на района в лоното на
европейската култура тепърва ще се разбира. Страната или ще продължава
да засилва ислямския си облик, в противоречие с разбиранията на
неислямското й население и демократично настроените, изповядващи
исляма босненци, или отстранявайки ислямистите ще се върне в релсите на

71
светския живот. Да се надяваме, че това ще стане без нови политически
сътресения и войни.
Тенденция към утвърждаване на ислямски цивилизационни
характеристики разкриват и процесите около Албания. Мнозина са тези,
които няма да се съгласят, но трябва да се признае, че албанците днес
преживяват свое национално възраждане, както съседните им народи преди
век и половина. Понятно е, че днес този национален процес е много по-
различен. Причината той да не може да се реши в рамките на съвременните
европейски разбирания също се крие в разглежданите цивилизационни
различия. Албания и албанската култура също се развива в
цивилизационните параметри на ислямския тип култура. Разбира се тук тя
има свои специфики. Макар ислямът да е водеща религия (освен нея в
страната се изповядва и православието - на юг, и католицизма - в северните
райони), религиозността на албанците винаги е била ниска. Обединяваща
общността "религия" е "албанизмът", верността към традициите на рода
(фиса), клана и племето, към изградените днес на тяхна основа съвременни
общности. Затова тя се проявява не толкова чрез спазването на ислямските
религиозни практики и вярвания, (към тях албанците са практически
индеферентни), колкото в съхраняването на родовите обичаи и традиции,
обединени в нравствено-правния кодекс на кануна - албанското обичайно
право. Те и днес формират общия за всички албанци обичайно правен
климат на зависимост на личността и семейството от груповата, регионална,
патриархална по дух общност, която определя насоките и поведението на
всички.
На тази база, още с бойкота, който албанците правят на сръбската
власт- след като тя отнема автономията на Косово през 1991 г., сред тях се
изгражда стройна, обхващаща безотказно цялото албанско население мрежа
от институции, която организира автономния им живот: изграждането на
собствени училища, органи за управление, система за финансиране и

72
рекрутиране на бойци от албанските семейства. С решенията на старците
("старейшнните") в днешните онаследени от миналото "кланове" общности
в Албания, Косово и Македония се решава кой какво ще работи, кой ще учи
в чужбина, младите семейства да отглеждат повече деца, членовете на
общността, живеещи н работещи в чужбина, да изпращат на близките си
пари и т.н. Така на територията на Албания, Косово и Македония се
формира една своеобразна албанска umma - всеобхватна социокултурна
общност, изградена на основата на албанизма, разбиранията за единството
им и подчинението на единни закони. Този обхващащ всички (дори и
живеещите в чужбина) албанци механизъм за обществено ръководство
действува безотказно въпреки големите различия между бита и начина на
живот на албанците в Албания, които са социално и икономически най-
изостанали, в Косово - най-образовани и европейзирани и отнасящи се с
високомерие и пренебрежение към другите албанци, и тези в Македония,
които са най-консервативни - и въпреки че на дневен ред не стои
обединението им в единна национална общност.
Така по време на войната в Югославия македонските албанци (по
силата на обичаите за гостоприемство), приемат в домовете си десетки
косовари и делят с тях наравно храна и имущество. Тези механизми днес са
мощни управленски лостове в ръцете на съвременните водачи на
албанските диаспори в Косово и Македония, (и на техните външни
покровители), при формиране на косовските и македонски въоръжени
отряди и армии, финансирането им, организирането на обществения живот,
в дейността на албанските регионални политически партии, в
организацията на обхваналите косовските и македонски албанци мафиотски
структури. Не случайно, Албания, живяла няколко десетилетия без
всякаква публична религиозна дейност, днес е член на Ислямската
конференция - международната организация на ислямските държави. Както

73
ислямските общества, и албанското е с висок демографски прираст, станал
един от предпоставките за конфликта в Косово и Македония.
Посочените факти поставят въпроса: възможно ли бе да се избегне
кризата в Косово и сега в Македония? Та в Косово, например, албанците
имаха многократно по-високи възможности за личностна и обществена
изява, отколкото сънародниците им в метрополията, а Прищина преди
конфликтите беше един от водещите градове на сръбския културен и
обществен живот и в него наравно със сърбите участвуваха и местните
албанци. Тук беше изграден и най-големият филиал на Сръбската академия
на науките и в него работеха равностойно и албанските учени. На подобно
отношение се радваха и албанците в Македония. Или да поставим въпроса
така: Да приемем, че днешната криза в Македония приключи, оръжието на
албанците бъде събрано и македонци и албанци продължат да живеят
съвместно, запазвайки, (всяка от общностите), за себе си своята културна
идентичност. Няма ли след 10 или 20 години не само северозападна, но и
цяла Македония да се албанизира, ако в резултат на по-високия си
демографски прираст албанците се разселят по цялата територия на
страната и навсякъде утвърдят и своята културна идентичност? Имат ли те
право на това? Имат ли, от друга страна, македонците правото да отстояват
"културната идентичност" на своята територия? Основание ли е високият
демографски прираст за цивилизационна културна промяна? Къде са тогава
и как да се защищават културните граници на отделните общности, без това
да води до конфликт с населението от другата цивилизационна общност?
Може ли на "културната територия" да се гледа като на "частно владение"
на общността и тя като такава да бъде неприкосновена? Тези въпроси
могат да се поставят и за по-широк културен ареал - например за земите на
балканските православнохристиянски народи, застрашени от демографската
и културноцивилизационна инвазия на ислямско-арабския свят.

74
Ситуацията, която наблюдаваме в Македония дава основания за
формулирането на тези въпроси.
Отговорът им може да ни помогне да намерим оптималното решение
на днешния македонски проблем. Това, което е нужно да се разбере, е че
формиращите се днес различия между до скоро живелите в разбирателство
македонци и албанци не са просто различия на националистическа основа.
Знае, се, че такива противопоставяния в миналото бяха израз на
националните консолидационни процеси, стоящи в основата на създаването
на балканските нации през XIX и XX в. Днес, в процесите на
демократизация и глобализация, националните различия са ослабени и все
повече се заменят с разбирания за толерантност, добросъседство и
съвместна целенасоченост към единната европейска общност. Така днес за
гърка, българина, сърбина или македонеца не е проблем да живее в съседна
страна, разбирайки и усещайки, че всички те са с култура с еднакъв облик и
имат едно общо бъдеще. Друго е отношението на албанците от Косово и
Македония (и на босненските мюсюлмани). Като заемат, в резултат на по-
високия си демографски прираст, все повече територия - райони, селища
(квартали или махали в тях), и утвърждавайки се в тях като мнозинство, те
все повече налагат там и своя начин на живот и неговите цивилизационни
характеристики. И тъй като последните са различни (чужди) на културно-
цивилизационните разбирания на превърналите се в малцинство (в района,
селището, квартала, махалата) македонци, които, като не могат да ги
преодолеят, започват да се изселват (а в последно време биват и принудени
да се преселят) в райони с преобладаващо християнско население, за да се
повтори след време същата ситуация на новите места. Така, макар и
живеещи в една държава, в един град, или село, македонците и албанците
всъщност започват да живеят в различни, утвърждаващи техните културни
специфики цивилизационни общества.

75
 Доскорошната хармоничност на етнокултурните отношения в
македонското общество се постигаше и беше възможна, защото се
изграждаше като отношение на част (албанката общност и култура) към
цялото (македонската общност - която даваше глобалния културен облик и
характеристики на Македония като част от европейската цивилизация. Тези
европейски цивилизационни обществени принципни осигуряваха и
осигуряват всички възможности за реализация и на културните специфики
на груповата, регионална, миньоритна по облика си общност на
македонските албанци и тяхната култура. Следователно, ако те искаха да се
модернизират и овладеят във възможно най-голяма степен параметрите на
европейската култура и цивилизация, при конкретните условия на
Македония това най-добре можеше и може да стане като все повече се
приобщават и допринасят за укрепване на европейските цивилизационни
характеристики на Македония, нейната обща, национална по облик
култура, и в нейните рамки и параметри развиват и своята културна
идентичност. Единствената възможност за съвместното им хармонично
съществуване е ако албанската общност е включена като подсистема в
християнско-европейската, която е определящата, и даващата
цивилизационния облик на македонската общност и общество част от
европейската цивилизационна зона. В нейните рамки албанската култура да
развива собствената си самобитност в границите на групата, разбира се като
гарантира европейските принципи за индивидуални права и свободи на
личността и индивида, и вътре и извън нея съблюдава и утвърждава по-
общите европейски цивилизационни норми. Само при тези условия е
възможно и разбирателството с албанците в Македония. Това предопределя
и границите между двата типа култури да си останат и бъдат и занапред
вътрешни граници на албанската група в рамките на по-голямата
национално организирана общност на македонските християни.

76
 Искането за утвърждаване на албанците като "държавнотворен народ"
е всъщност разрушаване на този модел и това европейско по облика си
културно статукво, отнемане от македонската култура на функциите й да
дава цивилизационния облик на македонското общество и стремеж за
поставяне най-напред успоредно с нея, а всъщност с тенденция за
изравняване, а сетне и противопоставянето й на "албанския" тип култура и
общност. И тъй като те по своите цивилизационни характеристики не са
европейски, а ориенталско-ислямски, това застрашава и ще доведе до
ликвидиране на културно-цивилизационното единство на македонското
общество. Замисълът и усилията на САЩ и НАТО двата типа общности да
бъдат "демократично" равнопоставени, всъщност най-вероятно ще доведе
до унищожаването на македонската държава като единна европейска
цивилизационна общност.
Ситуацията в Македония за сетен път потвърждава, че единна
мултиетническа държава е невъзможна, ако образуващите я общности се
развиват в различни цивилизациопии сфери и няма ясна културно-
цивилизационна доминация на една от тях, който да се приема от другите,
като обща за всички и която да дава облика на обществото. Това е особено
нужно да разберат международните сили, които изкуствено и необосновано
налагат този модел, без да отчитат фундаменталните цивилизационни
предпоставки на Балканите, стоящи в основата на възникналите
противоречия. Както вече посочих на друго място, този извод с пълна сила
се отнася и за България.
Особено важно е да се разбере и това, че ислямския тип общност е
вътрешно по-организирана, нетолерантна и безцеремонна в отношението си
към "християнската", която не се проявява като затворена групова общност,
характеризира се с гъвкави статуси и свободно изграждани връзки, и е
отворена и беззащитна пред разрушителното действието на проникнали в
нея външни и на дестабилизиращи вътрешни фактори. Затова и

77
съществуването на последната предполага модерно функционираща
институционална система, която да гарантира на общността социалните
условия за нейното нормално функциониране. Когато защитата на тази
система престане да действа тя е застрашена от разпадане. Така само
броени месеци след като македонците даваха и от залъка си за да посрещат
косовските бежанци, въоръжени косовари започнаха да нахлуват в
Македония и заедно с местни паравоенни структури да гонят от селищата с
преобладаващо албанско население коренните им македонски жители. Те
безцеремонно се разправяха и дори и убиваха, а и днес преследват
безкомпромисно и албанците, които поддържат нормални отношения и си
сътрудничат с християните в Косово и в Македония.
Утвърждаването на Балканите на територии с ислямска
цивилизационна идентичност, не е просто вътрешна самодейна изява на
локалните ислямизирани групи. То се инспирира и от мощната подкрепа на
ислямския свят. В сферата на религията особено активна е дейността на
арабските страни начело със Саудитска Арабия и на Иран. Както и при
цивилизационните конфликти в Афганистан, Индонезия, Судан, Чечения и
другаде и в Босна и в Косово в подкрепа на местните паравоенни ислямски
и албански структури се включват инструктори, муджихидини, бойци и
представители на радикални организации от всички ислямски страни. С
мълчаливото съгласие на САЩ босненската армия, въпреки оръжейното
ембарго, беше добре снабдена с оръжие заплатено от ислямските страни.
Изразходват се огромни средства за религиозна литература, изпращане на
емисари, организиране на религиозни курсове и училища (през това лято в
България например, само в Източните Родопи в ислямски курсове и
училища към джамиите са се обучавали 1000 деца), целенасочено се
подготвят студенти не в светски европейски, а в арабски и то ислямски
университети. Особени усилия се полагат за изграждане на джамии. С това
беше "ощастливена" и България и днес в много селища в Източните Родопи,

78
Русенско и другаде, въпреки недоимъка и безработицата се харчат милиони
не за стопански предприятия, а за джамии, събиращи многократно повече
хора, отколкото са жителите на селищата, в които се изграждат, и които с
новите си бели минарета и на фона на занемарените християнски храмове
да показват, че там с всички последици активно се утвърждава исляма.
Обезпокоителното в случая е, че ислямската религия, която разбира се
трябва свободно да се изповядва, не се нагажда и съобразява с европейските
цивилизационни традиции на религиозен живот, както това правят другите
религии и което е естествено и закономерно за европейски общества със
секуларизирани религиозни организации, а утвърждава все по-крайни
форми на ислямска религиозност, заети от такива страни като Саудитска
арабия, Иран и др., където господства моделът на уммата. От последното
десетилетие на XX в. този процес набира все повече сили. Това силно
ограничава обществените възможности за овладяване на модерните
параметри на европейската цивилизация, каквато е целта пред балканските
народи, и включването в ЕС и им противопоставя налагането сред техни
вътрешни групи и анклави на все по-"неевропейски" норми и практики.
Наличието на Балканите на ясна граница между две мощни световни
цивилизации, както и на ислямски цивилизационни анклави в Европа и на
ислямско население, живеещо сред балканските европейски народи е
фундаментална предпоставка за бъдещото развитие на района. Отчитането
на този факт, на съществуването на дълбоки различия между двата типа
културни общности, в никакъв случай не може и не бива да се разглежда
като разбиране за предимство, или за израз на предпочитание на едната
цивилизация за сметка на другата. От онтологична позиции всички култури
са ценни и имат право на съществуване. Фактът, че и двете цивилизации се
развиват и обхващат все повече хора и народи обективно доказва тяхната
жизненост и перспективи за развитие в обозримо бъдеще. Недопустимо е,
обаче, тези различия да не се отчитат и, което е особено характерно за

79
България, да се игнорират целенасочено. Многовековният опит на
отношенията между Европа и ислямския свят и особено изстраданият опит
на България и на другите балкански страни, налагат в новите условия на
глобализация целенасочено търсене и създаване на модели на
взаимоотношения и взаимовръзки, конто, като отчитат културните
специфики и правото на развитие на всяка от цивилизациите, да зачитат
безусловно и техните цивилизационни граници, правото им на "своята"
територия да отстояват своите културни принципи и на тази база да
изграждат сътрудничеството помежду си и разбиранията си за социална
организация и просперитет. Това днес е една от най-важните задачи пред
балканските народи и държави.
От така създадената културно-цивилизационна ситуация на Балканите
произтича разрешаването и на много други проблеми пред изградените тук
християнски държави. Те, като част от общата констелация на западната
цивилизация, и с перспективата да се приобщят към единната
икономическа, социална и политическа територия на ЕС, трябва най-после
да обединят своите ресурси и сили за тяхното разрешаване. Защото само
изграждането им като модерни, демократични общества от европейски тип
ще им позволи да станат членове на Съюза.
От особено значение сред посочените проблеми е преодоляването на
натрупаните през вековете противоречия между балканските народи.
За да изградят оптимален модел за обществена, културна и религиозна
изява на ислямските общности, живеещи на територията на балканските
страни с европейска цивилизационна ориентация, балканските християнски
държави трябва преди всичко да преодолеят вътрешните си "културно-
цивилизационни граници" и различията между западното и източното
християнство. В решаването на тази, по същността си, вътрешно
консолидиращи цивилизационни задачи те има да разчистват много
препятствия. Най-същественото между тях е противопоставянето между

80
"източното" православно християнство и "западния" католицизъм и
протестантство - довело до създаването на двете балкански "славии".
Наместо да бъде окончателно преодоляно в процеса на демократизация, то
ескалира отново от началото на 90-те години на миналия век във войната
между сърби и хървати и в противоречията им за Босна. Така се стигна до
нелогичната (от гледна точка на цивилизационната им идентичност)
ситуация хърватите, (подтиквани и от външни сили), да се обединят с
мюсюлманите срещу сърбите-християни, и да съдействат за утвърждаване
на новото делене на балканските славяни, давайки държавен статут на
третата "славия-ислямика" - босненската мюсюлманска държава - наместо
търсенето на общи позиции със сродния сръбски народ. Същите упреци,
разбира се, могат да бъдат отправени и към сърбите, чиито държавници
също не доловиха цивилизационните предпоставки на извършващите се
промени и ги пренебрегнаха в преследване на морално и исторически
остарели националистични цели. Така в противоречието на двата (сръбски и
хърватски) национализма се утвърди един ефимерен като система ислямски
цивилизационен анклав, чието развитие, както вече посочих, ще влиза все
повече в противоречие с европейските цивилизационни характеристики и
посоки на развитие на района. Преодоляването на старите и натрупани нови
противоречия между сърби, хървати и техните сънародници мюсюлмани в
Босна е неизбежно условие за интегрирането на Балканите в ЕС и това е
важна задача, не само пред политиците и държавниците, но и пред учените-
обществоведи на балканските страни. В този процес особена роля могат да
изиграят младите и необременени от миналото поколения.
За съжаление и Западът все още не е преодолял докрай наследството от
трупаните от векове бариери между западното и източното християнство и
с Русия. Тук не можем да разгледаме подробно тези взаимоотношения, но
ясно е, че без Източна Европа европейската цивилизация не може да
обедини всички свои материални и духовни ресурси. Затова не

81
утвърждаване и у нас на концепции срещу славяните или разработването на
сценарии за разпадането на Русия, та така да се дистанцираме от тях и се
харесаме на Запада, както предлагат някои, а активна работа за
утвърждаване на разбирането, че цивилизациите, изграждани на основата
на православната византийско-балканска и византийско-славянска култура,
(в темелите на която стои и древнобългарският книжовен език) и
включващи християнските народи от балканските и източноевропейските
страни и Русия, са неотменна част от голямата европейско-християнската
цивилизация, е оптималният вариант за решаване на проблемите.
Страната, която най-добре се ориентира и изгради най-адекватна
политика по разглежданите проблеми е Гърция. Опитът й в интегрирането
на миньоритните ислямски общности на нейната територия трябва да се
изучава и внедрява в практиката на другите балкански страни. Затова и
самата Гърция трябва да се отвори по-активно към балканските
християнски държави, да активизира културното си сътрудничество н
последователно да изгражда с тях единна културна територия. Към
всестранно развитие на взаимоотношенията трябва да се стреми и България,
която запазвайки добри и активни, но дистанцирани отношения с Турция,
трябва да утвърди икономическото, политическо и културно сближаване с
Гърция като основно и водещо направление на своята политика.
Сложни противоречия има да преодоляват и балканските православни
народи. България отдавна изстрада и изживя своя национализъм. Крайно
време е това да сторят и Сърбия, и Македония, и Гърция. Един от най-
възловите проблеми, тровил цял век отношенията между православните
славянски страни на полуострова е наследството от македонизма -
провеждан като водеща политика на сръбската държава през миналия век.
България отново първа направи своя принципен жест и първа призна
независимостта на Македония. Пределно ясно е, обаче, че македонската
държавност, култура и идентичност не може да се изграждат на

82
антибългарска основа, в противоречие с историческата истина, както това е
досега. Крайно време е македонските учени, общественици и държавници
да съберат сили и доблест, за да поставят темелите на своята общност на
здравия фундамент на историческата правда. В разрешаването па този
толкова сложен проблем особено може да помогне и сръбската наука, която
е крайно време да преразгледа и преоцени досегашните си позиции на
базата на обективните факти. Това е безусловна предпоставка за
окончателно изживяване на сръбския национализъм. В дълг по проблема е
и руската наука, защищавала десетилетия конюнктурните коминтерновки
постановки за нациите на Балканите. От принципно значение е и
българската позиция по проблема, която трябва ясно и публично да се
прогласява, а не да се премълчава и тушира, каквато е никого не
помагащата практика от последните години. За позитивното разрешаване на
проблема от полза може да бъдат и обективните позиции на гръцката наука.
Мисля, че е дошло време историците и етнолозите от балканските
страни да преодолеят тесните национални рамки на досегашните си
позиции и подходят към общото ни, минало от позициите на общото ни
бъдеще. Най-добрият път към това е провеждането на общи научни прояви,
формирането на съвместни изследователски колективи, общо и открито
решаване на спорните проблеми.
Необходимостта от обединяване на позициите па балканските народи е
наложителна и по още една причина. Въпреки ясния европейски облик на
балканските православни народи има възгледи, зад които стои и Хънтигтън,
че те не са част от западната цивилизация, и Европа не проявява особена
активност за приобщаването им към ЕС. От тях единствено България и
Румъния са в преговори за влизане към общността. Нещо повече Западна и
Централна Европа не винаги добре разбира и положението на Балканите и
не винаги взема адекватни позиции. Това с особена сила важи за

83
разрешаване на разглежданите тук цивилизационни проблеми и
произтичащите от тях граници.
Не трябва да се пренебрегва и факта, че някои от политиците на ЕС,
отчитайки опасността за самата европейска общност от ислямската инвазия,
или, за да запазят интересуващи ги икономически връзки с ислямския свят,
са склонни да жертват европейската перспектива на балканските народи и
направят от страните им буферна зона, която да поема ислямските вълни.
Не са малко и възгледите, че водещата световна сила - САЩ, в изпълнение
на своите разбирания за мултиетническите общества, за които стана дума, в
продължение на неизживяната си политика на студена война срещу Русия
или, може би за да усложни обединението на Европа и по този начин да
ограничи нарастването на нейната конкурентноспособност, целенасочено
работи за създаване на Балканите на дестабилизиращи общността ислямски
структури. Всичко тава налага заключението, че балканските учени и
политици трябва да действат не само заедно, но н изпреварващо; не да
изчакват да им се предлагат и налагат решения отвън, а те изпреварващо да
предлагат на Европа начините, по които тя сама, без друга намеса, да
решава проблемите си тук.
Тази стратегия е не по малко нужна и на Западна Европа, която
радвайки се на висок жизнен стандарт, същевременно все повече страда от
острите проблеми на "западната култура" /кризата на актуализма,
хедонизма и профанацията на масовата потребителска култура, на
отчуждението и разширяващата се едноизмерност на "модулния" човек и
редица други проблеми/. Логично е да се приеме, че покварената от злия
дух на Мефистофел западна Фаустовска душа може да намери изцеление в
модели и практики от страните "по-наизток". Та нали на Балканите Зевс
похити, за да обладае Европа и те са люлката на европейската цивилизация,
а славяните н Русия винаги са респектирали със своята висока духовност.
Изтокът не веднъж е бил инспиратор и генератор на идеи, които като

84
правило Западът многократно по-добре е интерпретирал. И дали не е дошло
време европейските народи с общи усилия да се преродят в една нова
общност, с формирането на която да се преодолее толкова коментираната
от Шпрепглер насам криза на "западната цивилизация", и която да даде
ново начало за собственото си, а защо не и за бъдещето на цялото
човечество.

НАЦИОНАЛНИТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ НА БАЛКАНИТЕ

Макар и част от Европа, от векове Балканите се възприемат от

западноевропейците като различно и дори неразбираемо за тях
социокултурно пространство, където се преплитат множество религии,
традиции и обичаи, и където властва особен етнокултурен манталитет. Днес
все по-задълбочаващите се процеси на сепаратизъм и нестихващите
етнически конфликти отново изглеждат анахронични и противоречиви в
контекста на ускоряващата се икономическа и териториална глобализация
на Европейския континент.
През последните години в Западна Европа излезе на преден план
балканската проблематика и усилено се заговори за "балканизация" на
континента - понятие, което обозначава прерастването на регионалните
конфликти на полуострова в общоевропейски и дори в глобални, световни
проблеми. В този процес най-общо могат да се очертаят три основни
тенденции, отнасящи се за целия континент.
Първо, Босненската и особено Косовската криза потвърдиха
убеждението, че последиците от въоръжения конфликт трудно ще останат
локализирани само в границите на отделната страна и насочиха към
преосмисляне на европейската стратегия по отношение на Балканите.

85
 Второ, регионалните етнически и военни конфликти, както и
сериозните икономически проблеми на страните от Балканския полуостров,
предизвикаха огромна вълна от емигранти, които се насочиха предимно към
Западна и Централна Европа. Няколко милиона сърби, хървати, турци,
българи, румънци и албанци са получили временно или постоянно
жителство в Германия, Австрия и Франция, като само турците в Германия
наброяват приблизително два милиона души. Така емигрантите не само
създават затруднения с работодателството и заетостта в тези страни, но
заедно със себе си пренасят и типично балканските проблеми в новата си
Родина.
И трето, някои процеси, характерни според европейците предимно за
Балканския полуостров, интензивно се разпространяват по целия
континент. Нарастващите тенденции за сепаратизъм в Испания,
Великобритания и дори в Белгия се разглеждат в унисон с традиционните
етносепаратистки движения на Балканите през последните години. Разбира
се, този аспект на "балканизация" на континента е повече въображаем и
илюзорен, отколкото действителен, защото трудно може да се възприеме
Балканския полуостров като първичен модел на етнонационализъм.
Задълбочаването на шовинизма, сепаратизма и етноцентризма е процес,
колкото стар и традиционен, толкова и типичен за постмодерната епоха.
Ако от една страна политиците насочват към обединение, интеграция и
всеобща глобализация на континента и дори на света, то от друга
-философите на постмодернизма налагат ново виждане за разпадане на
глобалните съвкупности и универсалните институции на множество
общности и социални кръгове.
Един от ключовите постулати на Франкфуртската школа и Бодриар е
идеята за отмирането и края на социалността в съвременната епоха. Това
означава изчезване на автономния субект и неговата фрагментация и дори
претопяване в обща маса, съставена от индивидуални единици. Макар и не

86
напълно съгласен с тази теория, Лиотар също акцентира върху особените
трансформации на идеите в постмодерното общество. Според него всички
традиционни модели като нациите-държави, партиите, професиите и
историческите традиции губят своята привлекателна сила, а
идентификацията с героите от историята става все по-трудна. Кризата на
националната идентичност обаче не довежда толкова до окрупняване на
обществените формирования и до изграждане на универсални ценности и
идентичности, колкото до разпадане на предишните общества на множество
по-малки формации и социални идентичности. В процеса на езиковата игра
дори отделният субект се "раздробява" на множество субекти, всеки един от
които би могъл да се превърне в "другия" и "различния". Така от една
страна се разколебава традиционното разбиране за "себе си" и "другия", тъй
като взаимоотношенията между тях са разнопосочни, многостранни и дори
взаимообъркващи се, а от друга страна се налага процес на изграждане на
нови идентичности. Оказва се, че заедно с опитите да се установи единна
общоевропейска културна идентичност, в постмодерността се очертава и
обратният процес на множене на идентичности и на създаване на нови,
несъществували до този момент самосъзнания. Балканският полуостров е
типичен пример за това явление - той се превръща в лаборатория за
инженерно конструиране на идентичности през последните десетилетия.
В научната литература се посочват два основни модела за формиране
на национална идентичност. Първият, или така нареченият френски модел,
се основава на особената роля на държавата в процеса на изграждане на
националното съзнание. В този случай приоритет получава идеята за
гражданство, както и за свободния избор и воля на личността да се
идентифицира с общността и нацията. Вторият, или германският модел,
изтъква изключителното значение на кръвната връзка, културните традиции
и общото историческо минало за принадлежността на индивида към
националната общност. Ако френското съзнание възприема националната

87
идентичност преди всичко като гражданска позиция, то германското
разбиране представя националната принадлежност като предопределена и
унаследяема.
Моделът за етническа нация е характерен и типичен не само за
Германия, а и за Балканския полуостров като цяло. Стриктното придържане
към него, обаче, може да бъде опасно, защото на Балканите смесването на
етнически групи, културни традиции и религии е толкова силно, че всяка
по-действена проява на етноцентризъм застрашава целостта на отделните
държави. Нещо повече - напоследък етнонационализмът се надига в такива
мащаби, че се утвърждава едно непознато за останалата част на
Европейския континент явление - колкото етноси, толкова нации. Типичен
пример в това отношение е бившата Федеративна Република Югославия -
принципно броят на нациите, които възникват на нейната територия не
само съответства, но дори е повече от числеността на основните етнически
групи в нея.
Изграждането на националните идентичности на Балканите е
решително повлияно от териториалните трансформации на полуострова.
Никъде другаде в Европа и дори в света границите не са били така
интензивно прекроявани през последния век. Някога част от Османската
империя, балканските страни извоюват своята държавна и национална
независимост през 19 век. Още тогава наред със стремежа за освобождение
и независимо съществуване възникват и някои други, особено
застрашителни тенденции, които посяват семената на бъдещите етнически
вражди и национални конфликти, избухвали в едно или друго време от
новата история на полуострова.
Борбата за освобождение на Гърция от самото начало е съпътствана от
идеята за установяване на гръцка държава, обхващаща почти целия
Балкански полуостров, със столица Константинопол. Тази "мегали" идея се
основава на виждането, че Гърция е пряк наследник на Византия и че

88
възстановяването на земите й би трябвало да включва цялата територия на
древната империя, и то по времето на нейния разцвет. В Сърбия още през
1844 година се възприема външнополитическа програма, наречена
"Начертание", която предвижда не само бъдещата суверенност на страната,
но и присъединяването на всички южни славяни към нея и превръщането й
в своеобразен политически център на Балканския полуостров. След
разпадането на Османската империя и освобождението на поробените
балкански народи, в Турция, макар и раздираща се от вътрешни проблеми и
неуредици, възниква ново политическо движение – пан-османизма, чиито
аспирации се изразяват във възраждането на някогашната слава на
Османската империя и възвръщането на земите, които "по право"
принадлежат на Турция. Така още през втората половина на 19 век на
Балканите избухват с пълна сила шовинизмът, агресивният национализъм и
експанзионизмът.
Пан-елинизмът, пан-османизмът и сръбското "Начертание" са
взаимоизключващи се програми, всяка една от тях претендира за
териториите на останалите държави и не зачита изконното право за
самоопределение на народите. Заедно с това в дълбоката си същност и
трите са еднакви - в тях доминират великодържавническите идеи, които се
превръщат в потенциална основа на бъдещите междуетнически и
междунационални конфликти. Особено интригуващ, обаче, е въпросът защо
страни като Сърбия и Гърция, които доскоро са били зависими и векове
наред са отстоявали своето право на съществуване, изведнъж проектират
завоевателните си стремежи. Отговорът може би трябва да се потърси
именно в подтисничеството, което веднъж отминало, отприщва цялата
агресия и шовинизма, уталожвани столетия наред.
След Първата световна война Балканският полуостров претърпява нови
териториални изменения. Като съюзник на Германия, на България се
отнемат западните покрайнини, Северна Добруджа и Беломорска Тракия,

89
които стават част съответно от Сърбия, Румъния, Гърция и Турция. За
сметка на това през 1918 година се създава Югославия като федерация на
сърби, хървати и словенци. Подчертаният сръбски централизъм, обаче,
предизвиква не малко противоречия и конфликти, за да доведе до разпадане
на федерацията през 90-те години на 20 век и до трансформирането й в
отделни независими държави. Тази непрекъсната промяна на граници
неминуемо оказва въздействие върху населението, намиращо се на
съответните територии, чиято идентичност варира от конкретно усещане за
принадлежност, през неговото разколебаване, до формиране на ново
самосъзнание, напълно различно от предишното.
Типичен пример за развитие на подобни процеси е случаят с
Македония. След Освобождението Македония остава извън пределите на
новоформиралата се държава България. До края на 40-те години на 20 век,
макар и част от Югославия, населението на Македония е предимно с
българско самосъзнание. Вследствие асимилативната политика на
югославското правителство на Тито, както и на правителството на Георги
Димитров, населението на този край целенасочено се "македонизира".
Изхождайки от идеята за бъдеща балканска федерация, БКП обявява за
македонско дори и населението в пиринската част на България.
Езиковото строителство в Македония започва през 1945 година, когато
се възприема македонската азбука и правопис. Първата граматика по
македонски език се появява през 1952 година, а на следващата година се
основава и Институт по македонски език. Така въз основа на езика и на
идеята за отделна териториална обособеност се формира ново съзнание за
македонска принадлежност. Тази тенденция се задълбочава толкова силно,
че днес населението на Македония се възприема не само като независима
националност, но дори и като отделна етническа общност, водеща своето
начало още от времето на Александър Македонски.

90
 Разбира се, днес вече македонска национална идентичност съществува,
както съществува и македонска нация. И всякакви териториални и други
претенции от страна на България, Гърция или Сърбия биха били
неправомерни и нецивилизовани. В същото време, обаче, Македония е
свидетелство за това как сложните териториални трансформации, на които
е била подложена през последния век, се превръщат в основна предпоставка
за изграждане на ново самосъзнание. Тя също така е и конкретен пример за
това как се конструират идентичности чрез официалното въвеждане на нов
език, изобретяване на традиции и пренаписване на история. По този начин
обществено-историческите и политически събития в Македония
свидетелстват за истинността на наблюденията на Хобсбом за широката
практика на съзнателно измисляне на политически традиции като
неизменна част от масовата култура на 20 век. Случаят с Македония
потвърждава обаче, че правото на самоопределение и гражданската
позиция, типични за френския модел на формиране на нациите, макар и от
първостепенно значение, никога не остават единствени основания, а винаги
се подкрепят от исторически, етнически, културни или религиозни
причини.
Всъщност двете позиции (немската и френската) на гражданско
самоопределение и на историко-етническо основание, могат да бъдат
съгласувани (както е в Македония), но могат да бъдат и противопоставени,
пример за което е Косовската криза.
Косово се възприема от сърбите като изконна сръбска земя. Счита се,
че през 1389 година на Косово поле в битката срещу Османската армия се
заражда сръбската етнокултурна идентичност. За сърбите този факт, заедно
с традициите на многовековната култура, е историческо основание за
притежаването на областта. През последния половин век, обаче, поради
огромния прираст на албанците, сърбите се превръщат в малцинство.
Историческото основание на сърбите за областта се сблъсква с

91
гражданската позиция и етнокултурното самосъзнание на албанците. Тъй
като трудно се намира изход от подобна противоречива ситуация, този
сблъсък прераства във въоръжен конфликт.
Също толкова спорен е и въпросът за съществуването на босненска
нация. Като цяло населението на Босна има сърбо-хърватски произход,
говори на сръбски, но изповядва исляма. След края на Втората световна
война и до 60-те години на века босненските мюсюлмани нямат съзнание за
отделна етнокултурна идентичност. Религиозният фактор, обаче, се оказва
най-същественият механизъм, задвижващ колективната идентификация в
областта. Днес Босна-Херцеговина е отделна нация, а босненците
притежават самосъзнание за различен от сърбите и хърватите етнически
произход.
В още по-голяма степен важи този факт за Черна гора. Макар че
сърбите и черногорците имат общ произход, говорят на един и същ език и
изповядват християнството, днес те са обособени в две отделни нации и се
налага разбирането за различно историческо и културно наследство.
Така през последния половин век Балканите се превръщат в модел за
инженерно изграждане на идентичности. В този процес на формиране на
национално самосъзнание от решително значение се оказват следните
механизми:
1) Териториален механизъм - определящ фактор за изграждане на
нацията и националната идентичност в Македония и Черна гора;
2) Етнически механизъм — винаги подкрепен с исторически и
културни основания - превръща се в модел за формиране на идентичностите
на Балканския полуостров въобще;
3) Религиозен механизъм - водещ фактор за самоопределение в региони
като Босна и Косово. Превръща се в разделителния принцип на Балканите и
в повечето случаи стои в основата на междуетническите и
междунационални конфликти на полуострова;

92
 4) Езиков механизъм - от първостепенна важност за изграждане на
националната идентичност в Македония;
5) Свободната воля и гражданското самоопределение - основен
механизъм за формиране на нови идентичности в Македония, Босна,
Косово, Черна гора. Във всички случаи той се подкрепя или дори
предопределя от наличието на предишните четири фактора.
Нито един от изредените механизми,обаче, не е напълно самостоен и
независим. Националната идентичност се изгражда в принципното смесване
и взаимопреплитане между основните компоненти, при което наличието на
всеки един от тях поражда и обуславя наличието на останалите. В този
смисъл националното самосъзнание се изразява в сложен комплекс от
механизми, задействащи колективната идентификация на личността.

ФАКТОРИ ЗА ВЪТРЕШНА СТАБИЛНОСТ

НА БАЛКАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ

Вътрешната стабилност на балканските държави зависи в най-голяма

степен от процесите в главната обществена сфера - икономиката. Грешките
на бившите социалистически страни в региона - Албания, България,
Румъния и постюгославските държави, направени в началото на
демократичните промени и прехода към пазарна икономика ерозират
дълготрайно техния икономически фундамент и национално-държавен
суверенитет. Изграждането на конституционно-плуралистична политическа
система се съпровожда с ясна тенденция към деиндустриализация на тези
страни и връщане към стопански структури от началото на века.
Влошаването на макроикономическите показатели изостря „местния"
(балкански) комплекс от проблеми, в основата на който е сравнително
ниската степен на икономическо развитие и ограничените стопански

93
възможности на балканските страни. Докато в края на 80-те години
брутният вътрешен продукт (БВП) на човек от населението в региона е 3-4
пъти по-нисък от размера на този показател в Западна Европа, то в края на
90-те години дистанцията нараства 5-8 пъти.
Задържащо влияние оказва неравномерното разпределение на
суровинно-енергийните ресурси (оскъдни за някои страни), високата
външна задлъжнялост, неконкурентноспособността на промишлени и
селскостопански стоки на западния пазар.
През 90-те години нараства делът на селското стопанство, туризма и
търговията в брутния вътрешен продукт и общия брой на икономически
активното население за сметка на машиностроенето, транспорта,
строителството. Най-голям спад регистрира високотехнологичната и
наукоемка част на промишленото производство (на първо място
електрониката). Нейната продукция в износа почти изчезва.
Докато през 1990 г. делът на заетите в селското стопанство и
промишлеността на Румъния е съответно 29% и 37%, то през 1997 г. той
възлиза съответно на 35% и 29%. Тези показатели за България са съответно
18% и 38% за 1990 г. и 27% и 25% за 1997 г. Същата тенденция се
наблюдава в Албания и постюгославските държави. Изключение прави
икономически най-развитата, бивша югорепублика Словения. Въпреки
забавения темп на икономически растеж през 90-те години (1994 - 5,3%,
1996 - 3,5%, 1997 - 2,9%). Словения успява да запази сравнително висок
жизнен стандарт на населението и благоприятна макроикономическа рамка.
Към негативните ефекти на стопанската реформа в балканския регион
спадат още: висока инфлация, социална диференциация и безработица,
растящ вътрешен и външен дълг, спекула и престъпност. Тревожни са
констатациите на Центъра за сътрудничество с икономиките в преход към
ОИСР (ССЕТ) за острите проблеми на реформата в Албания, България,
Македония, Румъния. Ето и категоричната оценка на Центъра за България:

94
„Днес страната е обхваната от икономическа криза. Нейни явни признаци са
сриват на банковата система, резкият спад на БВП, бързото обезценяване на
националната валута, двуцифрената месечна инфлация, задълбочаващата се
бюджетна криза и общата загуба на доверие (вкл. към икономическата
политика)". Обзорът на ССЕТ разкрива проблемите на макроико-
номическата стабилизация и устойчивия икономически растеж, който не се
очаква до края на десетилетието. Скромният обем на чуждите инвестиции
се обяснява с географски, демографски и културни фактори: ограничен
вътрешен пазар с ниска платежоспособност, относително слабо развита
инфраструктура и комуникации, ниска степен на задоволеност с природни
ресурси, културна и географска отдалеченост от страните на Организацията
за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Ниското ниво на
преките чуждестранни инвестиции е обща характерна черта на всички
балкански страни.
Безуспешни са опитите на страните от региона да намалят
зависимостта си от международните финансови организации. И през
следващото десетилетие те не могат да се справят без заемите на МВФ и
Световната банка, което означава продължаващо нарастване на външните
дългове. Получените отвън финансови средства се използват приоритетно
за обслужване на плащанията и не достигат за реализацията на жизнено
важните програми за икономически растеж.
Дефекти на стопанската структура притесняват от десетилетия
„старите" пазарни икономики на Балканите - Гърция и Турция. При
хроничен недостиг на високи технологии в промишлените отрасли те нямат
шансове да настигнат икономически развитите си партньори.
Неблагоприятната структура на заетостта, на брутния вътрешен продукт и
износа изтласкват Гърция и Турция в групата на икономическите
аутсайдери. Асоциираното членство на Турция в ЕС от 1963 г. и пълното
членство на Гърция в ЕС от 1981 г., наред с всичките предимства, не

95
стимулират прогресивните промени в тяхната стопанска структура.
Свежите пари, давани от ЕС под формата на програми за развитие, не са в
състояние да задействат процесите на икономическа модернизация. Делът
на високите технологии и наукоемки проекти в промишлените отрасли е
скромна константна величина през 90-те години.
Слабият стопански имунитет на балканските страни през изследвания
период влияе неблагоприятно върху ефективността ни външно-
икономическата сфера и обмена с развити партньори извън региона.
Намалената способност на балканските национални стопанства да се
адаптират към изискванията на световното стопанство и международните
икономически отношения, неутрализирайки неблагоприятното външно
влияние, разширява полето на развитите държави да изнасят нестабилност в
балканските икономики.
Разпадането на СФРЮ, фрагментацията на балканския етнодържавен
ред и превръщането на мини-държави в чужди протекторати, са фактори с
дестабилизиращо влияние върху политиката, икономиката и
международните връзки на балканските страни.
Наложеното в началото на 90-те години ново съотношение между двата
основополагащи международноправни принципа - самоопределение на
народите и териториален интегритет на държавите, при което първият
принцип „надскача" прага на втория, има трагични последици за Балканите.
При променената съвместимост на двата принципа остава неясна
взаимозависимостта между етнос и държавност. Не се знае кой е субектът,
носещ правото на самоопределение чрез държавност - дали това са само
основните нации, или от самоопределение могат да се ползват и
немажоритарни етнически общности.
Изчисленията на етнолози и географи показват, че ако етническите
групи на Балканите получат право да се самоопределят и отделят в
самостоятелна държава, то от прилежащите към Стария континент водни

96
пространства следва да се „отвоюва" суша, чиято площ да е поне два пъти
по-голяма от общата територия на днешните 10 балкански страни (1,5 млн.
кв.км.).
Липсата на носеща международноправна конструкция за всеобхватно
кризисно регулиране през 90-те години със съответните субординирани
принципи, норми и механизми се допълва от неубедителна процедура за
международно признаване на нови държави. Критериите на Европейския
съюз (ЕС) от 16 декември 1991 г. са общи и неясни. Те дават основание за
различно тълкуване в зависимост от конкретния интерес.
Реализацията на принципа за самоопределяне върху територията на
бивша Югославия се оказва невъзможна с мирни средства. Спекулацията с
този принцип причинява безсмислено раздробяване на бившето
югопространство и не носи социално-икономически и духовен просперитет
на постюгославските държави. През периода 1991-1995 г. в юговойната
загиват и изчезват безследно над 500000 души. Над 3 млн. бежанци са
лишени от родно място и достоен живот. Политиката на териториална
дезинтеграция продължава в Косово, Санджак, Западна Македония, Черна
гора, Източна Славония.
Неоснователно е твърдението, че голямото етническо и конфесионално
разнообразие на Балканите (само по себе си) е обективен фактор за
високата конфликтност в региона. Многообразието от етноси и конфесии се
превръща в дестабилизиращ фактор само в случаите, когато се съчетава със
социално-политическа и икономическа нестабилност. Проблемът не е в
броя на етносите и конфесиите, а в степента на вътрешната (не) стабилност.
В дълбоката основа на национално-малцинствените и религиозни
конфликти са противоречия и конфликти в социално-политическата и
икономическа сфера.
Разпадането на бивша Югославия, оценено от някои наблюдатели като
„неизбежна потребност", не води до преодоляване на традиционни

97
балкански противоречия. Точно обратното. Наред със старите
етнонационални и икономически проблеми възникват нови вътрешни и
междудържавни противоречия. Стремежът на постюгославските държави
към пълна политическа самостоятелност и реанимиран суверенитет
дестабилизира базисни, вътрешни фактори, върху които се крепи техният
реален държавен суверенитет.
Новите конституции на Словения, Хърватско, Босна и Херцеговина,
Македония, Съюзна република Югославия (СРЮ) декларират зачитане
принципите на парламентарна демокрация и равноправно третиране на
етническите групи. Обещанията на конституционните разпоредби в раздела
за гражданските права и свободи се разминават с политическата практика.
В нея надделяват унитаризмът и авторитаризмът. Тези явления са бариера
пред дългосрочните цели на добросъседско сътрудничество въз основа на
Хелзинкските принципи.
Междудържавното доверие и сътрудничество в района на Балканите не
се стимулират от регионалната политика на САЩ и ЕС. В нея преобладават
единичните, краткосрочни и разнопосочни стъпки. Липсва многостранен,
координиран и дългосрочен подход на влиятелните международни фактори
за икономическо съживяване и стабилизиране на региона. Балканските
страни имат най-голяма потребност от икономическо, а не военно
ангажиране на извънрегионалните сили. През периода 1990-1998 г.
балканските страни се включват ускорено в многостранни военно-
политически органи и форуми - Северноатлантически съвет за
партньорство (САСП), еволюирал през 1997 г. в Евроатлантически съвет за
партньорство (ЕАСП), инициативата „Партньорство за мир", в рамките на
която се осъществява успешно военно-техническо сътрудничество между
бившите членки на Варшавския договор и държавите - членки на НАТО. И
нито една многостранна инициатива от подобен мащаб не се открива в
икономическата и научно-техническата сфера - подход, който не улеснява

98
дълбоката обществено-икономическа трансформация в балканските
държави и не ги приближава до техните западни партньори.
Дисбалансът между военните и икономически средства на външно
влияние върху балканските държави следва да бъде преодолян. Това
предложение споделят сътрудниците на Института за национални
стратегически изследвания в САЩ д-р Ханс Бинендийк и д-р Джефри
Саймън. Те препоръчват на американската администрация средносрочни и
дългосрочни икономически мерки за стабилизиране на балканския регион.
Може да се съжалява, че засега тези препоръки се разминават с полити-
ческата практика. В тази връзка е въпросът на немския международник
Виктор Майер - добър познавач на Балканите, зададен шест години след
разпадането на бивша Югославия. Като констатира, че САЩ и ислямските
държави внасят оръжие за босненските мюсюлмани, още по време на
оръжейното ембарго, с мотива „да се балансира военната сила на сърбите",
В. Майер пита, защо подобен подход не се предприема в икономическата
сфера - да се балансират стопанските потенциали на Република Сръбска и
Хърватско-мюсюлманската федерация.
Акцентирането върху първостепенната роля на военната сила не
спомага за трайно решаване на балканските проблеми. То ги задълбочава и
умножава.
Изход от политическите и икономически трудности в края на 90-те
години балканските страни търсят все по-често в икономизиране на
регионалното сътрудничество. Надделява убеждението, че преодоляването
на специфичните икономически проблеми няма да дойде от външни
фактори. Приоритетен стимул за развитие на балканския възпроизводствен
процес може да бъде не външното (извънрегионално) търсене на балкански
стоки, а взаимното стоково търсене при постепенно разширяване на
регионалните граници. Този подход изисква съгласувана външно-
икономическа политика, която да гарантира (вкл. чрез протекционистични

99
мерки) пазар за местната продукция. Осъзнава се необходимостта от
селективно отваряне на балканските икономики след предварително
вътрешно стабилизиране на съответната сфера. Връзките с развитата
международна среда са изключително важни, главно за целите на
модернизацията и научно-техническия прогрес. Регионалните стопански
връзки се възприемат като основно средство за мобилизиране и по-
ефективно използване на вътрешните ресурси - природни, финансово-
икономически, човешки.
Намерението за укрепване на многостранните икономически връзки не
противоречи на основната външнополитическа ориентация, характерна за
всички балкански страни през 90-те години - приобщаване към
европейските структури. Европа е първа търговска сила в света,
пространство на интензивни политически и икономически процеси, носител
на общочовешки ценности. За първи път в своята история всички балкански
държави имат обща извънрегионална ориентация, една и съща
външнополитическа цел: включване в европейски организации и
институции. Това обстоятелство е техният голям шанс.
Регионалното стопанско Взаимодействие е ефективно средство за
ускорена реализация на европейския приоритет. Освен пазарните принципи
и норми, характерни за всички държави, независимо от тяхната география,
взаимният икономически обмен на Балканите отчита спецификата на
„балканската стопанска култура" и нейната цивилизационна рамка,
включваща ценности като социално равенство, солидарност, справедливост,
приоритет на колективното пред индивидуалното, високи очаквания от
държавата в ролята й на защитник. Опитът показва, че пренебрегването на
тази „чисто балканска" специфика и стремежът да се копират и прилагат
американски, азиатски, западноевропейски и други модели, могат да
провалят и най-добрата концепция за преход към пазарна икономика,
политически плурализъм и гражданско общество. Без балканска стопанска

100
стратегия държавите от региона не биха могли да се доближат до развитите
страни от ЕС.
Допълнителни импулси за разширяване на регионалното
сътрудничество генерират международните ангажименти в рамките на
Инициативата за сътрудничество в Югоизточна Европа (SЕСI), известна
като „Инициатива Шифтър" и Процесът Роаймон (Royaumont), започнат от
ЕС през 1995 г. В първата инициатива участват 11 държави от Югоизточна
Европа (Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватско, Гърция,
Унгария, Македония, Молдова, Румъния, Словения, Турция), а във втората -
28 държави (15-те членки на ЕС, 10-те балкански държави, Унгария, САЩ,
Русия), Швейцария - в качеството си на председател на ОССЕ и
Европейската комисия. Експертите, които разработват и осъществяват
двете инициативи, споделят, че в края на 90-те години техният реален
принос за стабилизиране на региона е твърде скромен. Очакват се по-
мащабни стопански програми с конкретно и дългосрочно финансиране.
Възстановяването на общобалканския диалог през юли 1996 г.,
известен още като Софийски процес, е важно средство за реализиране на
новата регионална стратегия. Софийската декларация за добросъседски
отношения, стабилност и сигурност на Балканите, приета на срещата на
министрите на външните работи и на ръководителите на делегациите на
страните от Югоизточна Европа от 6-7 юли 1996 г., се приема положително
от извънрегионални фактори като Русия, САЩ, Германия, Франция, ООН,
ЕС, ОССЕ, ЦЕИ, ЕБВР, Световната банка.
Стабилизирането на добросъседските отношения в рамките на
Софийския процес се допълва от инициативи по линия на, Черноморското
икономическо сътрудничество (ЧИС) и Централно-европейската
инициатива (ЦЕИ). Те са насочени към укрепване на доверието и
сигурността в региона, развитие на трансграничното сътрудничество,

101
транспорта, телекомуникациите, търговията, инвестициите, борбата с
организираната престъпност.

РЕПУБЛИКА СЛОВЕНИЯ

Бивша Югославия (Социалистическа федеративна република

Югославия) се разпада в края на 1991 г. Върху територията на 255 хил. кв.
км. с население от 23 млн. жители възникват пет нови държави. Кодексът
на тяхното признаване, съставен и приложен в международноправната
практика от Комисията „Бадинтер" на Европейския съюз, включва три
основни изисквания: демократично избрани държавни институции; пазарно
стопанство; зачитане правата на човека и малцинствата.
Република Словения е първата бивша югорепублика, която получава
международно признание като самостоятелна държава. Тя заема най-
западната част на бивша Югославия с територия 20,2 хил.кв.км. и
население 2,02 млн. души. Граничи с Италия, Австрия, Унгария и
Република Хърватско. Столицата Любляна има 1,5 млн. жители.
Словения притежава следната етническа структура: словенци - 91%,
хървати - 3%, сърби - 2,2%, Мюсюлмани (национална принадлежност) -1%,
италианци - 0,7%, немци - 0,5%, унгарци - 0,4%. Страната е етнически най-
хомогенната бивша югорепублика. Тя има проблеми със съседна Италия,

102
свързани с правата на словенското малцинство там, които не са уредени
законодателно в съответствие с изискванията на Спогодбата от Рим
(1983г.). От своя страна Италия настоява да се грижи за италианското
малцинство в Република Словения, чиито права са гарантирани както в
словенската конституция, така и в политическата практика на страната.
Неуредени териториални проблеми Словения има със своята югозападна
съседка Хърватско (обща граница - 501 км). Най-остър сред тях е въпросът
за спорните зони в Пиранския залив (Адриатика).
Религиозната структура на Република Словения включва: католици -
97%, православни - 2%, мюсюлмани - 1%. Религиозната и етническа
хомогенност, която оказва пряко влияние върху политическото поведение
на словенските граждани, има своите исторически предпоставки. До 1918 г.
словенските племена се управляват от династията на Хабсбургите в състава
на Австро-Унгария. През 1918 г. словенските земи се включват в
Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 г. - Кралство
Югославия).
С решение на Парижката мирна конференция от 1946 г. по-голямата
част от територията на Словения е присъединена към Федеративна народна
република Югославия (ФНРЮ), както и територии, които от 1918 г. са в
състава на Италия. До началото на 90-те години Словения се развива като
република в границите на СФРЮ.
Република Словения е първата югорепублика, която през декември
1990 г. провежда всенароден референдум за независимост, подкрепена от
84% от гласоподавателите. На 25 юни 1991 г. парламентът обявява
политическата самостоятелност на страната, предизвикала 10-дневна
„война" с Югославската народна армия (ЮНА). В нея загиват 72
военнослужещи от ЮНА, изпратени с маневрени (халосни) патрони и
заповед от тогавашния съюзен секретар на народната отбрана Велко
Кадиевич да не стрелят. Т.нар. словенско-сръбска война, която Виктор

103
Майер квалифицира като „привидна", завършва с Брионска декларация от 7
юли 1991 г. - акт, с който колективното ръководство на бивша Югославия
признава независимостта на Република Словения.
Словения е първата югорепублика, която Комисията Бадинтер предлага
на ЕС (ЕО) за международно признаване. Съюзът потвърждава нейния
държавен суверенитет на 15 януари 1992 г.
Съгласно новата словенска конституция, приета от парламента на
23.12.1991 г., страната е парламентарна република. В общите разпоредби е
записано: „Словения е демократична, правова и социална държава, в която
властта принадлежи на народа. Гражданите упражняват своята власт
непосредствено и пряко чрез избрани представители в съответствие с
принципа за разделение на властите - законодателна, изпълнителна и
съдебна".
Орган на законодателната власт е парламентът (двукамарен) със 130
места. Горната камара - Държавен съвет има 40 депутатски места, а
Долната- Държавната скупщина - 90 места. Депутатите имат свободен
мандат и се избират за четири години по пропорционална система с 3%
праг. Той не е необходим за кандидатите на италианското и унгарското
национално малцинство, които според конституцията по право получават
по един мандат в Долната камара на парламента. Такива политически права
не се предвиждат за останалите национални малцинства, в т.ч. най-
многобройните - сърби и хървати. За специалното третиране на италианци и
унгарци като национални малцинства в Словения свидетелства следният
текст в раздел „Общи разпоредби": „На своята територия държавата
защитава човешките права и свободи и осигурява правата на италианската и
унгарска общност. Освен това, държавата се грижи за правата на
словенските национални малцинства в съседните страни".

104
 Парламентът приема закони, ратифицира международни договори,
гласува и контролира правителството. Законодателна инициатива имат
депутатите, правителството и 5000 избиратели чрез подписка.
Президентът се избира за срок от 5 години с преки и тайни избори. Той
няма законодателна инициатива. Не може да разпуска парламента и да
ръководи правителствени заседания по свое решение. В случай, че
президентът наруши конституцията, може да бъде бламиран от
Конституционния съд с 2/3 от членовете му. Цялата квота на съдиите в
Конституционния съд е президентска. Неговите 9 члена се избират от
парламента по предложение на президента за срок от 9 години и не могат да
имат втори мандат. Деветте съдии избират своя председател за срок от три
години.
Правителството се избира от парламента (Долната камара) с просто
мнозинство. Недоверие на правителството може да се гласува след
предложение на най-малко десет депутата.
Основните партии, представени в словенския парламент след изборите
през 1992 г., са: Либерално-демократическа партия - 29 места, Християн-
демократическа партия - 15 депутатски места, Обединена листа на
социалните демократи - 15 места. Победител в парламентарните избори
през ноември 1996 г. е отново лявоцентристката партия на либералните
демократи с лидер Янез Дърновшек - 25 места. На второ място е Народната
партия (20 места) с лидер Мариян Подобник. Тя се подкрепя от словенските
фермери, представители на банковия и промишлен капитал, които имат
резерви към членството на Словения в ЕС и НАТО. Отнасят се с недоверие
към чуждестранните инвестиции и са против правото за придобиване на
собственост от чужденци. Върховен приоритет за тях е националната
идентичност и суверенитет. Трета парламентарна сила през 1996 г. е
Християн-демократическата партия на Лойзе Петерле, която успява да
спечели 10 депутатски места. В предишния парламент християн-

105
демократите са в коалиция с либерал-демократите на премиера Я.
Дърновшек. На четвърто място е Обединената листа на социалните
демократи с 9 места.
След продължителни преговори първите две партии (Либералната
демокрация и Народната партия) формират коалиция и с подкрепата на
един депутат от Социалдемократическата партия излъчват правителство,
гласувано от парламента с крехко мнозинство (25+20+1), т.е. с 46 гласа от
общо 90 депутатски места в Държавната скупщина (Долната камара).
Взаимната толерантност е характерна черта на политическия процес в
Словения. В два поредни парламента управляващата Либерално-
демократична партия се коалира с различни партии (веднъж с християн-
демократите и втори път - с Народната партия). Незначителното
парламентарно мнозинство не й пречи да управлява стабилно страната.
Друго доказателство за политическата търпимост е съдбата на Закона за
лустрацията, забраняващ на бивши комунистически дейци да заемат
отговорни обществени постове. По предложение на словенския президент
Милан Кучан, този закон не се гласува от парламента. Примерите на
политическа толерантност не са често срещано явление в балканските
страни през 90-те години. На този фон словенската политическа практика
прави приятно впечатление.
Сянка върху добрия имидж на словенския управляващ елит хвърля
неговият национализъм, реанимирал след обявяване на държавния
суверенитет. Никога преди това антисръбските и антихърватските чувства
сред словенските политици не са били по-силни. Свидетелство за твърдата
национална политика е Законът за гражданството, който изключва
възможността за двойно гражданство между Словения и други
югорепублики, но го допуска с държави извън бившата федерация. Прав е
политологът А. Рангелов, когато твърди, че стимулираният
неоизолационизъм не е решение за народите на Югоизточна Европа,

106
„защото са осенени от вътрешна потребност за свобода; защото постепенно
ще преодолеят аспирациите на „историческите си предимства", за да се
освободят от илюзиите на миналото в националното си строителство".
Република Словения е икономически най-развитата постюгославска
държава. До отделянето си от федерацията тя участва в брутния вътрешен
продукт на СФРЮ с 20%, в износа - с 30% и в общия външнотърговски
обмен - с 40%, при минимален дял в общия брой на населението в бившата
федерация - само 8%.
Словения е бедна на суровинно-енергийни ресурси и компенсира
тяхната липса с добре развити промишлени отрасли, които реализират
продукцията си на големия югопазар до разпадането му. Загубата на този
пазар след 1991 г. е основен проблем на словенските стопански субекти.
Въпреки неблагоприятното влияние на демонтирания югопазар върху
словенската икономика, жизненият стандарт на населението там е по-висок
от този показател в другите балкански страни. Само 2% от икономически
активното население (общ брой - 800 хил. души) е заето в селското
стопанство. Този отрасъл създава едва 4% от брутния вътрешен продукт, а
останалите 96% се произвеждат в рудодобива, машиностроенето,
транспорта, търговията, туризма, леката и хранителната промишленост.
Следва да се има предвид и обстоятелството, че 92% от релефа на Словения
е планински и полупланински. Обработваемите земи заемат едва 8% от
общата територия.
По данни на Центъра за сътрудничество с икономиките в преход
(ССЕТ) към ОИСР за 1997 г. брутният вътрешен продукт на човек от
населението е 8000 долара при безработица - 10% и инфлация - 8%.
Външният дълг на страната възлиза на 2,5 млрд. дол., в т.ч. 800 млн. дол.
външен дълг на бившата югофедерация. Външнотърговският обмен на
Словения е 18 млрд. дол., в т.ч. 8,3 млрд. дол. износ и 9,7 млрд. дол. внос.
Основни външнотърговски партньори са страните-членки на Европейския

107
съюз, на първите две места - Германия и Италия. Чуждестранните
инвестиции надхвърлят 1,3 млрд. дол.
Наред с положителните ефекти на външните капитали върху местния
икономически комплекс, словенските икономисти отбелязват тревожна
тенденция в подхода на чуждестранните инвеститори. Влаганите в
словенското стопанство австрийски, италиански и германски капитали
нямат за приоритетна цел неговото структурно усъвършенстване.
Наблюдава се тенденция в обратна посока - ограничаване на
високотехнологичните производства. Без тези производства Словения не би
могла да изгради модерен възпроизводствен комплекс. Изтичането на
местни ресурси и висококвалифицирани специалисти в запада но
направление, както и загубите по линия на външната търговия във вид на
ценови разлики между вноса и износа са общ проблем на балканските
държави.
Република Словения е член на ООН от май 1992 г., а в Съвета на
Европа е приета на 23 май 1993 г. През януари 1993 г. страната се включва в
дейността на Международния валутен фонд, от 10 юни 1996 г. е асоцииран
член на Европейския съюз. По време на Люксембургската среща на ЕС
(декември 1997 г.) Словения попада в първата група държави, заедно с
Кипър, Естония, Унгария, Полша и Чехия, с които Съюзът започва
преговори за пълноправно членство. Страната е член на ОССЕ Световната
търговска организация (СТО), асоциирана партньорка на ЗЕС, търговски
партньор на ЕФТА, член на Централно-европейската инициатива (ЦЕИ),
обединяваща 16 държави от Централна и Източна Европа и Италия, и член
на Централноевропейската зона за свободна търговия (ЦЕФТА), в която
участват още Чехия, Полша, Унгария, Словакия, Румъния и България.
България се включва в зоната през юли 1998 г.
Словения е първата и засега единствената държава от бивша
Югославия - член на Съвета за сигурност на ООН, избрана за периода 1998

108
-1999 г. От 1997 г. тя участва в международните сили ЕСФОР в Босна и
Херцеговина. Има ангажименти в двете инициативи за регионално
сътрудничество и стабилност в Югоизточна Европа - Плана „Шифтьр" и
френската инициатива (Роайомон).
През 1994 г. Словения приема предложението да участва в
инициативата „Партньорство за мир", предадено на словенското
ръководство от специалния пратеник на американския президент Бил
Клинтън и представител на САЩ в ООН - М. Олбрайт. Словенският
президент Милан Кучан определя присъединяването на страната към ПЗМ
„не като замяна на членството, а като първа стъпка към присъединяването
към НАТО".
По време на Мадридската среща на НАТО на най-високо равнище през
1997 г. Словения се споменава (заедно с Румъния) за вероятен участник във
втората група кандидати за членство в НАТО. Словенското ръководство не
приема включването на страната в НАТО заедно с България, Албания и
Румъния. То третира подобен подход като недостоен за нея и изтъква две
предимства пред другите източноевропейски държави: първо, Словения
никога не е била член на Варшавския договор и второ, отбранителната й
система е изградена по западен образец.
Република Словения установява дипломатически отношения с всички
държави в Източна Европа (без СРЮ). Тя открива посолства в Унгария,
Хърватско, Босна и Херцеговина, Македония, Гърция и Турция. Словения
няма дипломатическо представителство в София. Страната ни се
„наблюдава" от словенските дипломати в Скопие.
След международното признание за самостоятелна държава, Словения
не пропуска повод да изрази резерви към възстановения общобалкански
процес (Софийски процес). Тя го разглежда през призмата на двустранните
си отношения със Съюзна република Югославия и други постюгославски

109
държави и засега участва в инициативите и форумите на многостранното
балканско сътрудничество със статут на наблюдател.
Словенските представители изискват настоятелно от своите
чуждестранни партньори, „на страната да се гледа като южна граница на
стабилната западна зона, а не като северозападна граница на нестабилната
Югоизточна Европа". Словенските претенции за географска
непринадлежност към Балканите и Източна Европа предизвикват
затруднения в дейността на някои международни организации. В рамките
на Организацията за забрана на химическите оръжия от системата на ООН,
Словения заявява отказ от участие в групата на Източна Европа и желание
да се включи в координационните срещи на Западна Европа, където
впоследствие не се приема и връща в „източно европейската сфера”.
Нестабилните политически отношения на Словения с бившите
югорепублики Хърватско, Съюзна република Югославия, Македония и
Босна и Херцеговина, ограничават възможностите за разширяване на
двустранното икономическо сътрудничество (област, в която Словения има
изразен интерес) и за практическата реализация на двустранни стопански
проекти. Визите, високите мита и другите външнотърговски бариери
принуждават словенските стопански субекти да пренасочват
външноикономическите си връзки към партньори извън региона, което
често пъти намалява ефективността на обмена.
Словенските икономисти и експерти са убедени, че всички
постюгославски държави имат обективна потребност от приоритетно
стопанско взаимодействие и развитие. Те се надяват, че жизненоважните
потребности за изграждане на обща икономическа инфраструктура ще
принудят политиците от бившите югорепублики да си сътрудничат със
съзнанието, че не накърняват, а укрепват независимостта и суверенитета на
държавите си.
РЕПУБЛИКА ХЪРВАТСКА

110
 Република Хърватска е втората по големина и население
постюгославска държава след Съюзна република Югославия (СРЮ). В нея
живеят 4,8 млн. души върху територия, която е два пъти по-малка от тази на
България (56538 кв.км). Граничи с Унгария, Словения, Босна и
Херцеговина, СРЮ, Австрия и Адриатическо море. Столицата е Загреб с
над 1 млн. жители.
Етническата структура на населението включва: хървати - 77,9%,
сърби- 12,2%, Мюсюлмани (национална принадлежност) - З%, югославяни
(национална принадлежност) - 2,1%. Сърбите в Хърватско имат особен
статут. За разлика от другите републики (без Сърбия и Босна и
Херцеговина) хърватските сърби не са национално малцинство. В
конституцията на бившата република Хърватско, валидна до 1990 г.,
сърбите се споменават като „държавотворен народ", наравно с хърватите.
След като обявява независимост, хърватската държава включва сърбите
сред националните малцинства с неглижирани права и свободи. Това е една
от причините, дали основание на Комисията „Бадинтер" да не предложи
Хърватско в първия списък на държавите за международно признаване от
декември 1991 г. В него фигурират само Словения и Македония.
В Книнска Крайна живеят 172 хил. сърби главно в общините Бенковац,
Долни Лапац, Двор на р. Уна, Глина, Грачац, Книн, Костайница, Обровац,
Петриня, Кореница, Войнич и Върджин мост. Делът на хърватите в тази
област с площ 7,9 хил.кв. км. е 25% от населението, т.е. 58 хил. души.
Втората „сръбска" област в Хърватско е областта Баня/Кордун с площ
от 2487 кв.км, в която живеят общо 101,3 хил. души, 60% от които са сърби.
В географската област Славения (житницата на Хърватско) върху площ
от 17 хил. кв.км. живеят 1,2 млн души, 16% от които са сърби.
През август 1995 г. хърватската армия завладява Книнска Крайна и
изгонва почти цялото сръбско население. Компактни маси сърби остават в

111
Източна Славения, Бараня и Западен Срем при преходната администрация
на ООН (ЮНТАЕС), настанила се там в началото на 1992 г. Съгласно
Ердутското споразумение между хървати и сърби, сключено на 13.11.1995
г., територията на Славения преминава под хърватско управление след
двегодишен преходен период. Това става на 15.1.1998 г. По данни на ОССЕ
през периода 1995-1997 г. около 50000 сърби напускат Източна Славения с
мълчаливото съгласие на хърватското правителство. По-голямата част от
тях се заселват в Сърбия. Правителството на СРЮ очаква още толкова
сръбски емигранти от Източна Славения с опасението, че грижите по тях
ще утежнят допълнително състоянието на югославската икономика.
По религиозен признак населението на Хърватско има следната
структура: католици - 77,9% в т.ч. 0,4% протестанти, православни - 12,2%,
мюсюлмани - 3,2%. Членове 40 и 41 от новата хърватска конституция
гарантират свободата и равнопоставеността на вероизповеданията в
страната.
През територията на Република Хърватско преминава линията на
контакт-конфликта между католицизма, православието и исляма.
Конфликтността и общността, породени от религиозно-цивилизационния
допир, намерили отражение в различните типове политическа култура на
населението, се обясняват частично с исторически аргументи. В средата на
XV век в Хърватско започват системни турски нашествия. След битката при
Мохач през 1526 г. хърватите признават върховенството на Фердинанд
Австрийски. В края на XVI век Османската империя завладява голяма част
от хърватската територия. През 1790 г. хърватската аристокрация признава
административно-политическата си зависимост от унгарските власти. През
1868 г. с хърватско-унгарско споразумение се признава автономията на
Хърватско като част от Унгарското кралство.
На 29 октомври 1918 г. Хърватският Сабор (парламент) взема решение
за отделяне на страната от Австро-Унгария. От 1 декември 1918 г.

112
Хърватско влиза в състава на Кралството на сърби, хървати и словенци.
През април 1941 г. усташите на Анте Павелич превземат Загреб и с
помощта на хитлерофашистите създават Независима държава Хърватска,
към която през лятото на 1941 г. е включена Босна и Херцеговина. След 29
ноември 1945 г. Хърватско е една от шестте републики в състава на фе-
деративна народна република Югославия, преименувана през 1963 г. в
Социалистическа федератива република Югославия (СФРЮ).
През януари 1992 г. Република Хърватско получава независимост със
силната протекция на Германия. Проблемът се обсъжда в края на 1991 г. в
рамките на ЕС (ЕО) в момент, когато трябва да бъде подписан
Маастрихтския договор. Канцлерът Х. Кол отхвърля настоятелната молба
на френския президент Фр. Митеран, Германия да не признава
политическата самостоятелност на Словения и Хърватско. Х. Кол отговаря
категорично и еднозначно: „Ich muss!" ("Аз трябва да го направя!").
С цел гласуването на Маастрихтския договор да мине безпроблемно в
ЕС, останалите страни-членки се съгласяват да подкрепят независимостта
на Словения и Хърватско. Въпреки че Хърватско не отговаря на критериите
„Бадинтер" за самостоятелна държава, Съюзът я признава за такава на
мястото на: Македония. Редица международни организации като ООН,
ОССЕ, СЕ препоръчват на хърватските власти демократични методи и
средства за управление, най-често в сферата на човешките права и свободи.
Новата конституция на Република Хърватско, гласувана от парламента
на 22.12.1990 г. определя страната като „единна, неделима, демократична и
социална държава" (чл. 1). Властта произтича от народа и принадлежи на
народа като „общност на свободни и равноправни граждани". През ноември
1997 г. по предложение на президента Франьо Туджман, хърватският
парламент гласува поправка в цитирания чл. 1 на конституцията, която
определя страната като „държава на хърватите и етническите малцинства",

113
които не се изброяват конкретно. Целта е, хърватската нация да бъде
конституционно закрепена като основен носител на държавния суверенитет.
Република Хърватско е парламентарна република с двукамарен
парламент. Горната камара (Сенатът) се нарича Камара на жупаните
(областите). В нея се избират по трима депутати (сенатори) от 22
административни области, т.е. общо 66 депутати. Съгласно конституцията
хърватският президент има квота от 5 депутата в Сената, които той
назначава лично.
Камарата на представителите (Долната камара) наброява 138 депутата.
Депутатите се избират за срок от 4 години. Долната камара гласува закони,
промени в конституцията, държавния бюджет; разрешава референдуми;
взима решения по проблемите на войната и мира; гласува и контролира
предложения от президента състав на правителството. Хърватският
президент може да разпусне Долната камара, но не и Сената. В Камарата на
жупаните депутатите могат да бъдат отзовавани само от съответната
административна област с изключение на президентската квота.
Президентът има силни правомощия, закрепени в членове 94-105 на
конституцията, което дава основание на експертите да определят Хърватско
като полупрезидентска република. Хърватският президент назначава
премиера, вицепремиерите и членовете на правителството, посланиците на
страната в чужбина; той е главнокомандващ на въоръжените сили; има
законодателна инициатива. Може да бъде бламиран с 2/3 от гласовете на
Конституционния съд (чл. 105).
Основна характерна черта на полупрезидентския режим е съвместната
дейност на президента с правителство от парламентарен тип. Хърватският
президент може да свиква заседания на правителството и да определя
дневния им ред. Всички заседания, на които президентът присъства, се
ръководят лично от него. Президентът разпуска Долната камара, в случай,
че тя не гласува предложения от него състав на правителството, в случай, че

114
гласува вот на недоверие към правителството или не приеме бюджета на
държавата в определения от конституцията срок.
Правителството осъществява вътрешната и външна политика на
Хърватско. То има законодателна инициатива, предлага бюджета, който се
гласува от парламента. Правителството е отговорно пред президента и
Долната камара на парламента. Горната камара (Сенатът) може да върне в
седем-дневен срок гласувани от Долната камара закони, които при
повторно гласуване се приемат с просто мнозинство. Повторното гласуване
е окончателно. Член 83 от хърватската конституция предвижда, „всички
закони, които уреждат национални проблеми, да бъдат приемани от Сената
с 2/3 от гласовете на депутатите".
Най-влиятелна политическа партия в Република Хърватско е
Хърватската демократична общност (ХДО). Тя има мнозинство в Горната и
Долна камара на парламента при всички избори през периода 1990-1998 г.
От създаването на ХДО през 1989 г. до нейния Четвърти конгрес през
февруари 1998 г. председател на партията е президентът на републиката
Франьо Туджман. Паралелно с партийното лидерство той изпълнява
функциите на президент с втори петгодишен мандат, започнал през юни
1997 г. с гласовете на 57 % от избирателите.
След парламентарните избори от 29.10.1995 г. съотношението на
политическите сили в Долната камара на Хърватския Сабор (парламент) е
следното: Хърватска демократична обност - 75 депутати; коалиция
Хърватска селска партия, Истърски демократичен сабор (партията на
италианското малцинство), Хърватска народна партия, Хърватска
християндемократическа уния, Славонско-баранска хърватска партия -
общо 16 депутати; Хърватска социално-либерална партия - 10 депутати.
Хърватската демократична общност запазва мнозинството си в Горната
камара след изборите за нея, проведени през април 1997 г. Тя печели 41
депутатски места. След нея са Хърватската селска партия с 9 места,

115
Хърватската социаллиберална партия - 7 места, Социал-демократическата
партия - 4, Истърския демократичен сабор - 2 депутатски места.
В края на 1997 г. лявото политическо пространство се подсилва с нова
партия - Социалистическата работническа партия с лидер Стипе Шувар,
заемал високи постове в бивша Югославия. Новата политическа формация
се застъпва за разширяване на сътрудничеството с всички държави, „на
първо място със съседите при меки и открити граници". Партията се
обявява против гласуваната в парламента поправка в конституцията, според
която „на Хърватско се забранява да влиза в какъвто и да е политически
съюз с бившите югославски републики".
Икономиката на Хърватско пострада силно от юговойната и
медународните санкции срещу бивша Югославия и Съюзна република
Югославия. През периода 1991-1994 г. Хърватско заделя над 50% от БВП за
поддържане на войската. Средногодишният спад на промишленото
производство за същия период е 70%. Огромни загуби инкасират туризмът
и транспортните услуги - основни пера в „невидимия" износ на Хърватско,
които при рутинна икономическа ситуация са важен източник на чужда
валута.
Основен проблем на текущия платежен баланс е големият
външнотърговски дефицит на страната, който в края на 1997 г. , възлиза на
3 млрд. дол. (износ - 4,6 млрд. дол., внос - 7,6 млрд. дол.). Почти в същия
обем е външният дълг на Хърватско - 3,2 млрд. дол. В тази сума не се
включва хърватската част от външния дълг на СФРЮ.
Първите места във външнотърговската листа на Хърватско заемат
Италия, Германия и Словения. Хърватският износ включва дрехи,
пластмаси, дърво, дървени изделия, а вносът - главно нефт и нефтени
деривати. Бавно върви възстановяването на големи промишлени
предприятия в Сисак, Карловац, Задар, Ши-беник, Осиек, Вуковар, Пакрац,
Борово, Петриня.

116
 Чрез монетарни мерки хърватското правителство успява да преодолее
хиперинфлацията от 1150% през 1993 г. и да я сведе на 11% през 1998г.
Хърватската парична единица (куна) се разменя срещу американския долар
в съотношение 6:1. След подписване на Дейтънските мирни договорености
(25.11.1995 г.) хърватското правителство декларира желание да възвърне
позицията, която страната има преди войната - на средно развита в
икономическо отношение държава. Израз на стопанско оживление е
увеличеният общ обем на брутния вътрешен продукт, който в края на 1997г.
достига 18 млрд. дол. Безработицата остава висока -17,8%. Тя се свързва с
неблагоприятните последици, които структурната реформа и
приватизацията имат за структурата на икономически активното население
(1,5 млн. души).
Докато в края на 80-те години 38% от трудоспособното население се
включва в промишлеността и рудодобива, а селското стопанство поема едва
16% от него, то през 90-те години посочените показатели възлизат
съответно на 28% и 27%. Влошената стопанска структура е резултат от
разпадането на общоюгославското икономическо пространство, проблемите
във вноса на промишлени технологии и загубата на външни пазари. Опитът
показва, че не отделянето и териториалното раздробяване, а интеграцията в
по-големи държавни образования носи предимствата на ускореното и
ефективно икономическо развитие. Хърватско притежава благоприятни
природни дадености за туризъм и селско стопанство, но тези отрасли са
недостатъчни за изграждане на модерно и стабилно стопанство.
Република Хърватско е член на ООН и ОССЕ от 1992 г., а от 1996 г. на
Съвета на Европа след еднократен отказ на кандидатурата й. Причина за
забавеното включване в СЕ е неизпълнението на условията за членство,
главно в сферата на човешките права и свободи.
Хърватско не е асоцииран член на Европейския съюз. В края на 1995г.
страната е поканена да участва във френската инициатива Роайомон,

117
дефинирала регионален подход на ЕС към държавите от бивша Югославия,
които нямат споразумения за асоцииране към Съюза. Платформата
Роайомон включва съвместни действия в следните направления:
активизиране на взаимния обмен на хора, идеи и информация;
възстановяване на диалога и доверието между учени, журналисти и
религиозни дейци; забрана на враждебната пропаганда; възстановяване на
гражданската и съдебна информация при съдействието на експерти от
Съвета на Европа. Като съпътстваща мярка на Платформата, Франция
предлага Рамков проект за развитие на средствата за масово осведомяване в
региона, съсредоточен главно върху изграждане на независими медии в
Хърватско, Съюзна република Югославия и Босна и Херцеговина.
Страната е член на МВФ, Световната банка, СТО, ЮНКТАД, ЮНИДО,
ЮНЕСКО. Продължават усилията й за включване в инициативата
„Партньорство за мир" и НАТО. В това направление тя търси подкрепата на
балканските страни - членки на Северноатлантическия алианс. Хърватско
поддържа военнополитическо сътрудничество със САЩ въз основа на
двустранен договор, подписан между военните министри Уйлям Пери и
Гойко Шушак през 1994 г.
Територията на Република Хърватско се използва широко от НАТО,
САЩ, международните сили на АЙФОР и ЕСФОР за оперативни цели в
Босна и Херцеговина. След прекратяване на бойните действия в БиХ в края
на 1995 г. интересът и вниманието на САЩ към Хърватско намаляват и се
насочват на юг от него - към Косово, Албания, Черна гора и Македония.
Хърватските власти заявяват открито незаинтересоваността си от
участие в многостранното сътрудничество в Югоизточна Европа. По време
на посещение в България през юли 1997 г. хърватският външен министър
Мате Гранич заявява: „Двете страни имат специфични интереси - Хърватска
в Централна Европа, а България - в рамките на Балканите". Целта е да бъдат
избегнати негативните ефекти на междудържавните отношения в

118
балканския регион и да се засвидетелства желание за ускорена интеграция в
европейските и евроатлантическите структури. Хърватско участва на
Софийската среща на външните министри от Югоизточна Европа (1996 г.) и
на следващите две срещи на външните министри от ЮИЕ в Гърция (1997 г.)
и Турция (1998 г.) със статут на наблюдател. Тя приема евентуалното си
обвързване с общобалканския процес като отклонение от пътя й към
развитата част на Европа.
Важно значение за регионалния мир имат отношенията между
Хърватско и Съюзна република Югославия. През август 1996 г. двете
съседни страни сключват Спогодба за взаимно признаване, която изразява
желанието им за разрешаване на спорните въпроси, свързани с
югонаследството, военните щети, бежанците, Източна Славония, Превлака,
военните престъпници, стокообмена и другите форми на икономическо
сътрудничество.
Преодоляването на двустранните проблеми е в силна зависимост от
позициите на Хърватско и СРЮ по глобалните проблеми на сигурността,
архитектурата на нова Европа и ролята на НАТО.
Завръщането на бежанците е най-чувствителният проблем в хърватско-
югославските отношения. СРЮ обвинява хърватското правителство в
отсъствие на реалистична програма за завръщане на хърватските сърби по
родните места в Книнска Крайна, Източна Славония, Бараня, Западен Срем.
Политическите условия, които хърватските власти се опитват да поставят
пред желаещите реинтегриране сърби, както и неравноправното им
третиране с мажоритарната хърватска общност затрудняват изпълнението
на Дейтънските споразумения (по-спецално Анекс 7) и чл. 7 от Спогодбата
за нормализиране на отношенията между Хърватско и СРЮ.
Стопанският обмен между Хърватско и СРЮ не е нормализиран.
Постепенното възстановяване на транспортните връзки между двете страни,

119
започнало през лятото на 1998 г., дава основание за оптимизъм и надежда за
дългоочакваното оживление на икономическото сътрудничество.
Взаимно неодобрение и безпокойство предизвикват специалните
отношения на Хърватско и СРЮ съответно с Хърватско-мюсюлманската
федерация и Република Сръбска в Босна и Херцеговина, регламентирани в
Дейтънските споразумения. СРЮ подкрепя материално и финансово
Република Сръбска, а Хърватско поддържа тесни връзки с Хърватско-
мюсюлманската федерация на първо място с т.нар. Република Херцег-
Босна.
Република Хърватско е изключително внимателна към идеи,
предвиждащи възстановяване на югославското икономическо пространство.
Тя открива в тях стремеж на сърбите да възстановят хегемонията си в
региона. Според американския посланик в Белград, Робърт Гелбърд,
„Дейтънските споразумения не биха могли да бъдат реализирани при
упорития отказ на постюгославските дъжави да се интегрират и
консолидират".

БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА

120
 Няма друга постюгославска държава, която по-пълно да отразява
сложността и деликатността на междунационалните и религиозните
отношения в бивша Югославия. Наричат я още „Мини-Балкани", заради
голямото етническо и конфесионално разнообразие върху единица площ.
Събията в Босна и Херцеговина през 90-те години са уникални и в друг
аспект. Те отразяват сравнително пълно глобалните проблеми и
противоречия, отношенията между великите сили и последиците от
стратегическия сблъсък в района на Балканите.
Територията и населението на Босна и Херцеговина (определението
„Република" отпада в Дейтънското споразумение) са два пъти по-малки от
тези на България - съответно 51 546 кв.км. и 4,3 млн. жители. Граничи със
Сърбия и Черна гора (СРЮ), Хърватско и Адриатическо море. Планините
заемат 3/4 от територията на страната, която е богата на лигнитни въглища,
железни руди, черни метали, боксит, сол, дървесина. По време на СФРЮ в
Босна и Херцеговина се съсредоточават 90% от добива на черни метали и
50% от военната промишленост на югофедерацията.
Етническата структура на населението влияе непосредствено върху
политическия процес и съотношението на обществено-политическите сили.
Всеки политически избор в страната, независимо дали е за президент,
парламент или кмет на община, възпроизвежда съотношението между трите
национални общности: Мюсюлмани (национална принадлежност) - 43%,
121
сърби - 32%, хървати -18%, югославяни (национална принадлежност) - 6% и
други. Интересите и целите на трите общности са подчинени на
националната идея. Мюсюлманите са обединени в Партия на
демократичното действие (ПДД) с лидер Алиа Изетбегович, сърбите - в
Сръбската демократическа партия с лидер Радован Караджич (заменен
отАлекса Буха), разцепила се през 1997 г. на СДП и Сръбски народен съюз
(СНС) на Биляна Плавшич, а хърватите в Босна и Херцеговина членуват в
Хърватската демократическа общност на Божо Раич.
Населението на Босна и Херцеговина предпочита да се включва в
съответната етническа партия и малко се интересува от социално-
политическите платформи на други партии. Приматът на етническата
принадлежност не стимулира демократичното развитие на страната и
нейния социално-икономически просперитет. Той тласка Босна и
Херцеговина към циклично разделение и насилие, връща я към една и съща
изходна точка.
Силен фактор в политическия процес са етническите армии, подчинени
на етнонационалните партии. Всеки опит да бъде наложен граждански
контрол върху действията на трите национални армии среща решителния
отпор на армейските ръководства.
Религиозната структура съвпада със съотношението на националните
общности: 49% - мюсюлмани, в т.ч. 6% - „югославяни", които в основната
си част са ислямизирани сърби и хървати и не приемат да бъдат обявявани
за „мюсюлмани"; 32% -източно православни; 13% - католици и 5% -
протестанти. Влиянието на исляма върху етнорелигиозната структура на
населението започва далеч в историята на БиХ през XV век. През този век
като славянско княжество тя е завоювана от османските турци. Австрия
окупира района през 1878 г., а през 1908 г. босненските земи са анексирани
от „Дунавската империя". След разпадането на Австро-Унгария през 1918г.
Босна влиза в състава на Кралството на сърби, хървати и словенци.

122
 През 1945 г. Босна и Херцеговина е една от шестте републики на
Федеративната народна република Югославия, впоследствие СФРЮ. В
началото на 60-те години Й. Б. Тито обявява създаването на
„мюсюлманска" нация. Целта е да бъдат преодолени противоречията между
сърби и хървати, от една страна, и техните ислямизирани сънародници през
времето на Османската империя, от друга. Религиозните различия
придобиват политически измерения. Търси се отговор на въпроса кой народ
е носител на републиканския суверенитет. БиХ е единствената
югорепублика без преобладаващ „държавотворен" народ, който да е
закрепен в конституцията на страната. Съгласно републиканската
конституция от 1974 г. „носител на суверенитета са трите национални
общности: Мюсюлмани, хървати и сърби". Националната принадлежност
„Мюсюлмани" се изписва с главна буква, което означава, че става въпрос за
граждани само на Босна и Херцеговина, превърнали религията си в
национална принадлежност (съгласно решението на Тито). Когато думата
„мюсюлани" се изписва с малка буква, това означава принадлежност на
субекта към исляма, без да се определят неговия етнос и нация.
Решението на Й. Б. Тито и СЮК за създаване на „мюсюлманска" нация
има важен външнополитически аспект. Югославия е една от създателките
на Движението на необвързаните държави през 50-те години. Югославското
ръководство демонстрира желание да спечели благоразположението на
страните-членки, 2/3 от които са мюсюлмански държави. Немският
международник В. Майер и американският политолог Д. Додер от
Института за мир във Вашингтон, дават положителна оценка на този
елемент от Титовата национална политика Според тях, „Дейтънският мир
не е нищо повече от копие на успешната Титова политика в Босна". Те
препоръчват, да не се подценява и неглижира опита на Тито в Босна,
„където босненци живеят четири десетилетия в относителна хармония", а да
се използва той при регулиране на конфликта, Д. Додер изразява опасение

123
от афишираното използване на исляма за политически цели и от стремежа
да се създаде мюсюлманска държава в Европа. „Изербегович - подчертава
Д. Додер - бе заинтересуван не толкова да стане част от босненската
история, колкото да се превърне в част от историята на исляма - като
човека, който изправен сам срещу целия свят, създава мюсюлманска
държава на европейска територия".
В края на 1991 г. парламентът на Босна и Херцеговина поема курс към
политическа самостоятелност и отделяне от СФРЮ. През м. декември той
гласува Декларация за независимост, която се приема с гласовете на
хърватските и мюсюлманските депутати. Сръбските депутати (32% от
местата в парламента) бойкотират гласуването и напускат парламента.
В редуциран състав босненският парламент продължава своята работа
в началото на 1992 г. На 26.2.1992 г. се провежда всенароден референдум в
БиХ за независимост на републиката. Положително гласуват 63% от
гласоподавателите. Сръбското население организира свой референдум през
март 1992 г. и провъзгласява самостоятелността на т.нар. Република
Сръбска. Тя обхваща териториите на 20 общини в Северозападна БиХ, З
Общини на североизточната граница със Сърбия и 10 общини, клинени в
югоизточния район с преобладаващо мюсюлманско население.
Сигнал за началото на босненската война дава решението иа
Европейския съюз от 6.4.1992 г. за независимост на Босна и Херцеговина.
Тя продължава три години и половина и отнема 300000 живота.
Босненските бежанци са над 2 млн. души.
Третото държавно образование върху територията на БиХ е т.нар.
Република Херцеговина-Босна. Тя се създава след референдум областта
Херцеговина, населена с компактни маси хървати. Четвъртият опит за
усъвършенстване на етнодържавния ред босненското пространство е
създаването на Хърватско-мюсюлманската федерация през март 1994 г. по
инициатива на САЩ. Съгласно чл. 1 на федералната конституция „хървати

124
и мюсюлмани са носители на федеративния суверенитет". Парадоксално е
обстоятелството, че един и същ хърватин в БиХ трябвала изпълнява
изискванията на три конституции: на т.нар. Република Херцег-Босна, на
Хьрватско-мюсюлманската федерация и Дейтънската конституция на Босна
и Херцеговина.
Дейтънските мирни споразумения конституират БиХ като единна
държава, съставена от две цялости - Хърватско-мюсюлманска федерация (с
51% от територията на БиХ) и Република Сръбска (с 49% от територията на
БиХ). Дейтънският мир задължава подписалите го страни да проведат
парламентарни избори през септември 1996 г.
Функционирането на три парламента, три президентства и три
правителства се оказва практически невъзможно, поради несъвместимост
на конституционни текстове и политическа практика. Ето един пример:
Общото Президентство се състои от трима души (мюсюлманин, сърбин и
хърватин) - Алиа Изетбегович, Момчило Краишник и Крешимир Зубак,
заемащи президентския пост на ротационен принцип. Техните решения се
взимат с консенсус. Резултатът - всички важни решения за Босна и
Херцеговина през периода след парламентарните избори през 1996 г. се
вземат от Висшия представител на международната общност (съответно
Карл Билд и Карлос Вестендорп). Той се превръща в нещо като генерален
губернатор. Негови са решенията за общата валута, общите държавни
символи, общите закони, в т.ч. Закона за икономическо обединяване на
двете цялости - Република Сръбска и Хърватско-мюсюлманската
федерация.
Въпреки предвидения в конституцията на БиХ ротационен принцип за
тримата членове на Президентството, по настояване на влиятелни външни
фактори, определеният за първи 8-месечен мандат, А. Изетбегович остава
на президентския пост и през следващите два 8-месечни мандата. След

125
изтичане на двугодишния период в републиката се предвижда
провеждането на следващите парламентарни избори.
Общото босненско правителство с премиер Харис Силайджич също не
действа ефективно. То се блокира от правителствени решения на двете
цялости. Общото правителство включва 12 члена - представители на трите
национални общности. Премиерът Х. Силайджич се ротира на този пост с
вицепремиерите Боро Божич - сърбин и Невен Томич - хърватин. На същия
принцип действат ръководствата на основните министерства в сферата на
външната политика, външната търговия, митническата и валутно-
финансова политика, транспорта и комуникациите. Съгласно чл. 5, ал.4(6)
на Дейтънската конституция, съотношението на министрите в изброените
министерства, избрани съответно в Хърватско-мюсюлманската федерация и
Република Сръбска, следва да бъде 2:1.
Дейтънската конституция за Босна поставя доста въпроси около
финансовия суверенитет на държавата. В член. 7, наречен „Централна
банка" е записано, че „управителят й се назначава от МВФ след
консултации с Президентството". Управителят на банката не може да бъде
гражданин на БиХ или на която и да е съседна държава. Първият управител
на Босненската централна банка е французин, а вторият - новозеландец
(Питър Никол).
Друга важна функция, която се изпълнява от небосненски гражданин е
международният управител на гр. Бръчко - Робърт Оуен. Той не предоставя
градското управление на сърбите, въпреки че на изборите за местен
парламент те печелят 30 от общо 56 места. Градът има стратегическо
положение в коридора Посавина, свързващ западната с източната част на
Република Сръбска. По време на войната той е превзет от сърбите, а
Дейтънските споразумения определят на Брьчко статут на град под
международен контрол.

126
 От декември 1995 г. гр. Бръчко е в американската зона на
международните сили АЙФОР (съответно ЕСФОР), която обхваща
северната част на Босна и Херцеговина. Английската зона заема
югозападната част на Босна с център Горни Вакуф, а Франция, Испания и
Италия контролират югоизточния дял на републиката, в който се включва
столицата Сараево.
Двукамарни са парламентите на Босна и Херцеговина (общия) и на
Хърватско-мюсюлманската федерация. Република Сръбска има
еднокамарен парламент. Общият босненски парламент се състои от Камара
на националностите (Сенат) и Камара на представителите. Сенатът включва
15 депутати, които се назначават от Камарата на представителите в
Хърватско-мюсюлманския парламент (5 хървати и 5 мюсюлмани) и от
еднокамарния парламент на Република Сръбска (5 сърби). Тези 15 депутати
се избират на преки парламентарни избори в двете цялости (Хърватско-
мюсюлманска федерация и Република Сръбска).
Камарата на представителите в общия босненски парламент 2/3 от
състава се избира в Х-М-Ф и 1/3 - в Р.С. взима решенията си при сложна
процедура, описана в член IV, ал. З от конституцията. Съответният текст
предвижда „всички решения да се взимат след като за тях гласува
мнозинството от присъстващите. което да включва поне една трета от
вотовете на депутатите от територията на всяка цялост". Ако
мажоритарният вот не включва една трета от гласовете на съответната
цялост, председателят и заместник-председателите на камарата се събират
качеството си на комисия и в рамките на три дни от вота се опитват да
стигнат до одобрение на резултата от него. В случай, че техните усилия в
тази посока се провалят, то решението се взема от мнозинството
присъстващи и гласуващи, при положение, че гласовете, изразяващи
несъгласие, са по-малко от две трети от депутатите на двете цялости. От
началото на своята дейност общият босненски парламент е в плен на

127
сложната процедура, която бави законотворчеството и създава
предпоставки за налагане на външни решения.
Проблеми възникват не само в общодържавните босненски
институции, но и на ниво цялости (Х-М-Ф и Р.С.). Избраната през 1996 г.
президентка на Република Сръбска - Биляна Плавшич - разпуска
еднокамарния парламент и излъченото от него правителство, и обявява
нови парламентарни избори в края на 1997 г. Причината е в конфликта с
лидера на Сръбската демократическа партия Радован Караджич. Установява
се двувластие в управляващата партия (СДП), в държавните институции и
медиите.
На парламентарните избори в Република Сръбска през ноември 1997 г.
новосформираната партия на президентката Биляна Плавшич - Сръбски
народен съюз, която настоява за „демократизация на политическия живот,
включване на страната в европейските институции и по-гъвкава политика
към западните държави", печели 19,8% от депутатските места в парламента
на републиката. На първите две места са Сръбската демократическа партия
на Радован Караджич с 33% от местата и Сръбската радикална партия на В.
Шешел - с 20% от депутатските места. 27% от местата в парламента заемат
хървати и мюсюлмани, които към датата на изборите не живеят в
Република Сръбска И действат в партийни структури върху територията на
Хърватско-мюсюлманската федерация.
Трудно приемливо е обстоятелството, че съдбата на републиката се
решава от хора, които не са пряко свързани с нейните проблеми.
Дейтънските споразумения дават право на републиканските парламентарни
избори да гласуват избиратели от СРЮ, Босна и Херцеговина, Хърватско, а
също така и изселили се от Република Сръбска в чужбина. Гласовете от
чужбина пристигат в канцелариите на ОССЕ в Република Сръбска и във
Виена, което е допълнително условие за грешки и манипулации. След
трудни парламентарни дискусии 45 депутати от 83-местния парламент

128
гласуват за правителсвото на М. Додич. Премиерът на Република Сръбска
се надява на по-голяма икономическа помощ от развитите държави.
Преди началото на босненската война през 1992 г. брутният вътрешен
продукт на Босна и Херцеговина възлиза на 10 млрд. дол. Най-голям дял в
него имат въгледобивът, рудодобивът, дърводобивната и хартиената
промишленост, военната промишленост, енергодобивът. Бойните действия
през периода 1992-1995 г. сриват промишленото производство на
републиката. Разрушени са големи промишлени предприятия с
републиканско значение. Селското стопанство е основен поминък на
населението в Република Сръбска, а военните заводи, въгледобивните и
рудодобивни мини, оцелели от войната, дават хляб на населението в
Хърватско-мюсюлманската федерация. Безработицата в двете цялости на
БиХ надхвърля 60% от икономически активното население.
Международната помощ през периода 1995-1998 г. (средногодишно по 1,5
млрд. дол.), насочвана приоритетно към Хърватско-мюсюлманската
федерация, покрива в най-добрия случай част от военните щети и външния
дълг на страната.
Международните финансови организации публикуват изкуствено
завишени стопански показатели за Босна и Херцеговина, които не отразяват
реалните процеси в републиката и не могат да бъдат използвани за
обективен икономически анализ. Така например Световната банка
съобщава през юни 1998 г., че в резултат на отпуснат от банката кредит в
размер от 63 млн. дол. промишленото производство на страната следва да
нарасне с 35%. Целта е, да се подхранва надежда за благоприятни
тенденции в обществено-икономическото развитие и съдбата на БиХ.
Негативно влияние върху стопанското интегриране на републиката
оказва селективният подход на външните фактори при предлагане на
помощ за двете цялости: тя се насочва приоритетно към инфраструктурата,
промишлеността и селското стопанство на Хърватско-мюсюлманската

129
федерация. До края на 1997 г. Република Сръбска се лишава практически от
международна помощ. Опитът на Висшия представител за Босна, Карл
Билд, да се застъпи за Република Сръбска, като насочи към нея 600 млн.
дол. през 1996 г., се преценява от някои държави като „просръбско
поведение".
Босна и Херцеговина участва в дейността на ООН, ОССЕ, СЕ (гост),
ЕБВР, ЮНЕСКО, ЮНИДО, ФАО. Страната се стреми към членство в
Съвета на Европа, Европейския съюз, НАТО, инициативата „Партньорство
за мир" и в специализираните международни търговски и промишлени
организации. Въпреки че е призната официално за суверенна държава,
нейните действия на международната сцена са силно повлияни от позици-
ята на САЩ и НАТО, които присъстват на босненска територия от края на
1995 г.
Мисията АЙФОР (Implementation Force) в Босна и Херцеговина е
първото участие на НАТО във въоръжен конфликт извън територията на
съюза. На 28 ноември 1995 г., само три дни след подписване на
Дейтънските споразумения в американската база Райт Патерсън, Военният
съвет на НАТО приема решение за създаване на Международни сили за
прилагане на мира в БиХ (АЙФОР). В Съвета за сигурност на ООН
започват трудни дискусии по следните проблеми: първо, кой и как да
осъществява връзката между изпълнението на военния и гражданския раз-
дел на Дейтънско-Парижкия мир, и второ, по какви правила да се задържат
и съдят предполагаемите военнопрестъпници в конфликта.
На 16 декември 1995 г. СС на ООН постига съгласие за текста на
резолюция, която съдържа следните основни моменти:
- Съветът за сигурност упълномощава НАТО с многонационална
военна мисия за мир в Босна; прехвърлянето на военните пълномощия от
ЮНПРОФОР (сините каски на ООН) върху АЙФОР да стане четири дни
след приемане на резолюцията;

130
 - Съветът за сигурност оторизира НАТО да поеме всички необходими
мерки, за да осигури изпълнението на военните аспекти на мирните
договорености;
- АЙФОР има право да отразява всяка употреба на сила или заплаха със
сила;
- Премахват се „защитените зони" в Босна, създадени с Резолюция 836
на СС на ООН;
- Предвижда се едногодишен мандат на АЙФОР. До пролетта на 1996 г.
НАТО разполага с 66500 войници в Босна и Херцеговина (58500 от
държавите-членки и 8000 от държавите-нечленки).

НАЦИОНАЛЕН СЪСТАВ НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ СИЛИ АЙФОР4.

Държави-членки на НАТО Държави-нечленки за НАТО
САЩ - 20 000 Бангладеш-1 250
Белгия - 1 000 Финландия - 850
Дания - 1 000 Австрия - 300
Германия - 4 000 Пакистан -1 000
Франция - 10 000 Полша - 800
Великобритания - 14 000 Русия - 2 000
Италия -1100 Швеция- 1 000
Канада - 1 200 Чехия - 800
Люксембург - 300 Свои конигенти в АЙФОР имат
Холандия - 2 000 и балтийските държави
Норвегия - 750
Португалия - 900
Испания - 250
Турция - 1000
ОБЩО: 58 500 ОБЩО: 8 000

4
Източник: Soldat und Tchnik,Bonn1996, N 1, s.7;

131
 Преди изтичане на едногодишния мандат на АЙФОР, той е удължен с
шест месеца, след което мисията се подновява с името ЕСФОР (Stabilisation
Force) с обща численост на военния контингент 35 000 души.
В началото на 1998 г. Съветът на НАТО взема решение за безсрочен
мандат на международната военна мисия и неговото преразглеждане на
всеки шест месеца. По всяка вероятност международните умиротворителни
сили ще останат в Босна и Херцеговина и след изпълнението на мисията
ЕСФОР. Според немския международник Гюнтер Гилесен „оставането на
НАТО в Босна е въпрос на оцеляването на тази организация".
Участието на Босна и Херцеговина в регионалното сътрудничество на
държавите от Югоизточна Европа е принос в изграждането на единно,
общоевропейско пространство за сигурност и сътрудничество. От особена
важност за страната е включването й в Процеса Роайомон, чието начало се
поставя на Парижката мирна конференция за Босна (14.12.1995 г.) Той
поставя в по-широк териториален и времеви план Дейтънския процес за
стабилност и добросъседство. Декларацията Роайомон визира главно
политически, граждански и културно-информационни аспекти на бъдещата
система от отношения на стабилност, в която освен постюгославските
държави (Словения, Хърватско, Босна и Херцеговина, СРЮ и Македония)
да бъдат включени и държавите от Югоизточна Европа.
Предмет на Инициативата за икономическо сътрудничество в ЮИЕ
(Планът „Шифтър"), в която от 1996 г. участва Босна и Херцеговина, са
инфраструктурни, екологични и икономически проекти. Първото заседание
на Програмния комитет на ИСЮИЕ, проведено в Женева на 29.1.1996 г.,
определя БиХ за координатор на Пета работна група, чиято дейност
обхваща свързването на газопреносните мрежи на 11 държави-членки:
Албания, БиХ, България, Хърватско, Гърция, Унгария, Македония,
Молдова, Русия, Словения и Турция.

132
 Босна и Херцеговина участва в Софийския процес със статут на
„наблюдател". Тя се въздържа от пълноценно участие в общобалканския
процес, поради опасението, че някои държави на Балканите използват
многостранните форуми за разрешаване на национално-малцинствени и
териториални проблеми в двустранните отношения със съседни страни.
В периода след Дейтън, Босна и Херцеговина сключва споразумения за
нормализиране на политическото и икономическо взаимодействие с
постюгославските държави и установява дипломатически отношения с тях
(с изключение на Съюзна република Югославия). „Имаме готовност за
взаимно признаване и установяване на дипломатически отношения със
СРЮ" - изтъква заместник-външният министър на БиХ Хасан
Дервишбегович пред Софийската среща на външните министри от Югоиз-
точна Европа - „но СРЮ системно отказва подобен подход".
През юни 1998 г. президентът на Босна и Херцеговина А. Изетбегович
получава от югопрезидента Сл. Милошевич всеобхватен проект за
междудържавна спогодба, въз основа на който да се нормализират връзките
между двете съседни държави. Проектът защитава становището, че без
широк и всестранен обмен между БиХ и СРЮ е невъзможно пълноценното
интегриране на двете страни в европейските структури.

133
 РУМЪНИЯ

Конституционното име на Румъния не съдържа определението

„република". Въпреки монархическата тенденция сред опозиционните
партии в румънския парламент през 1991 г., когато се приема основния
закон на страната, член I, ал. 2 от него постановява: „Румъния е държава с
републиканска форма на управление".
Румъния е разположена между Балканите и Централна Европа. В
характеристиката й на свързващо звено преобладава политическият смисъл-
страната се представя от управляващите по-често като „центролна-
европейска държава", отколкото като страна от балканската зона.
Територията на Румъния е два пъти по-голяма от тази на България - 238
391 кв.км. Тя има три пъти повече жители - 23 млн. души. Граничи с
България, Съюзна република Югославия, Унгария, Украйна и Молдова.
Най-кратката характеристика на нейния релеф е: Карпато-дунавска държава
с излаз на Черно море. По една трета от територията на Румъния заемат
равнините, хълмовете и планините. Страната е богата на петрол, природен
газ, въглища, желязна руда. Важни клонове на промишлеността
(металургия, нефтохимия, електродобив) се развиват въз основа на
собствени суровинно-енергийни източници.
В сравнителния анализ на предпоставките за икономическа реформа в
Румъния, България и Албания, направен от международен експертен екип

134
по линия на Европейския съюз, в графата „естествени ресурси" за Румъния
е записано: висока степен на осигуреност. За България и Албания този
показател се характеризира съответно като „нисък" и „среден".

ОСНОВНИ СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКИ ПОКАЗАТЕЛИ НА

АЛБАНИЯ, БЪЛГАРИЯ И РУМЪНИЯ ПРЕЗ 1990 Г.5
Албания България Румъния

Население в млн. 3,3 8.7 23,2

Равнище на развитие ниско средно средно

Външен дълг /млрд. щ. дол./ 0,09 9,9 0.6

Дял на индустрията в БВП /%/ 37 51 48.2

Дял на селското стопанство в 40 18 18

БВП /%/
Естествени ресурси средно. ниско високо

Бюджетен дефицит /% БВП/ -3,7 -12,9 1.2

Равнище на записване в начално 85 97,1 99,4

училище
Равнище /%/
на детска смъртност 44.1 20,9 30,3
/<5 години/ /%/

Поради значителния спад в демографския прираст, общият брой на

населението намалява от 23,2 млн. през 1990 г. на 22,7 млн. души през 1995.
На първите три места в етническата структура на населението след
мажоритарната нация са следните национални малцинства: унгарци - 1,6
млн., цигани - 401 хил., германци - 119 хил. Категорията „други" обхваща
256 хил. души, сред които между 80 и 100 хиляди българи. Основен
дискусионен проблем във вътрешен и външнополитически план е въпросът
за статута на унгарското малцинство в Трансилвания. Той е регулиран в
5
Източник: EBRD Transition Report, 1995; World Bank Development Report, 1996.

135
подписания на 17.09.1996 г. в гр. Тимишоара румънско-унгарски
междудържавен договор, подготвян в продължение на седем години.
Договорът е необходим на Румъния и Унгария като предпоставка за
кандидатстването им в НАТО. Източноевропейските държави, които не са
решили спорните въпроси със съседите си, нямат шанс за членство в
алианса.
Източното православие е официална религия на Румъния.
Вероизповеданията са в следното съотношение: източно-православни -
72%, католици - 6%, в т.ч. З% унияти, протестанти - 6%, мюсюлмани - 2%.
Член 29 на румънската конституция гарантира религиозните свободи в
страната. Ал. 1 на същия член забранява тяхното ограничаване по какъвто и
да е повод.
Кратките исторически бележки съдържат данни за периодичните
промени на румънските граници и териториалните проблеми със съседните
страни, в т.ч. с България. На 24.01.1859 г. княжествата Влахия и Молдова,
васални на Османската империя, се обединяват. През 1860 г. те получават
името Румъния. Въвежда се официално латиницата, която замества
ползваната дотогава кирилица. След участие в Руско-турската война (1877-
1878 г.) Румъния извоюва независимост. Пълният суверенитет на страната е
провъзгласен на 10 май 1881 г.
След края на Първата световна война към Румъния се присъединяват
нови територии: Банат, Трансилвания, Буковина и Бесарабия. От България
за втори път е анексирана Южна Добруджа (първата анексия се извършва
след намесата на Румъния в Междусъюзническата война през 1913 г.).
Поредната промяна на румънските граници се извършва през 1940 г.,
когато към Съветския съюз преминават: Бесарабия, Северна Буковина,
окръг Херц. Северна Трансилвания се присъединява към Унгария по силата
на Виенския арбитраж от 30 август 1940 г. Южна Добруджа се връща на
България съгласно Крайовския договор от 7.09.1940 г.

136
 Във Втората световна война Румъния участва на страната на
Тристранния пакт (Германия, Италия, Япония) като изпраща войски на
Източния фронт. С Парижкия мирен договор от 1947 г. на Румъния е
върната Северна Трансилвания.
До 1947 г. Румъния е монархия, управлявана последователно от Карол
I, Фердинанд I, Карол II, Михай. От 1940 г. до 1944 г. в страната е
установен авторитарен режим от военнодиктаторски тип начело с
„кондукатора" маршал Йон Антонеску.
От 1946 г. до декември 1989 г. политическото управление на страната е
доминирано от Румънската комунистическа партия. Уличните протести в
гр. Тимишоара в средата на декември 1989 г. поставят началото на
общонароден протест срещу режима на Николае Чаушеску. Временното
управление на държавата се поема от Фронта за национално спасение
(ФНС) начело с Йон Илиеску. Страната навлиза в нов политически период
на развитие - плуралистична партийна система и преход от централизирана
икономика към пазарно стопанство.
Съгласно чл. I, ал. 1 на действащата от 1991 г. конституция, Румъния в
национална, суверена, независима, унитарна и неделима държава.
Текстовете, които регламентират политическите права на малцинствата са
внимателно формулирани (чл. 6, 32, 59, 127). В тях не се употребява
понятието „малцинство", а терминът „лица, принадлежи към национални
малцинства." Целта е да бъдат предотвратени евентуални претенции за
колективни права и свободи на малцинствата. Пълното съдържание на член
6 гласи: „Държавата признава и гарантира на лицата, принадлежащи към
национални малцинства, правото да запазват, развиват и изразяват
етническата си, културна, езикова и религиозна идентичност".
В конституцията липсват текстове, позволяващи или забраняващи
създаването на етнически партии. Член 59 изразява съдържанието на
понятието „етническа партия" по следния начин: „организация на граждани,

137
принадлежащи към национални малцинства". Над 20 са тези организации в
Румъния. Съгласно чл. 59, ал. 2 те имат право на едно депутатско място в
Долната камара на парламента. в случай, че не са преодолели прага от 3 %
на пропорционалния избор и не са могли да осигурят свое представителство
в парламента. Гражданите от едно национално малцинство могат да бъдат
представлявани във висшия законодателен орган само от една организация.
При парламентарните избори в Румъния през 1996 г. от правото по
чл.59, ал. 2, се ползват 15 национални малцинства, е т.ч. българското, които
имат свои представители в румънския парламент. В него не са представени
5 организации на националните малцинства. Най-многобройната
малцинствена организация, представена в румънския парламент, е
Демократичният съюз на унгарците в Румъния (ДСУР).
Закон N 68 от 1992 г. регламентира още по-конкретно начина, по който
националните малцинства получават по право едно депутатско място. Чл. 4,
ал. 1 от него гласи: “Законно създадените организации на гражданите,
принадлежащи към национални малцинства, които на изборите не са
получили поне едно място за депутат или сенатор, съгласно чл. 59, ал. 2 от
конституцията, имат право на един депутатски мандат, ако в цялата страна
са събрани най-малко 5% от гласовете, необходими за избирането на един
депутат".
Румънският парламент е двукамарен. Горната камара (Сената) и
Долната камара (Камара на представителите) наброяват общо от 471 до 486
депутатски места през 90-те години. Точният брой на местата в парламента
се определя със закон преди изборите (чл. 59, ал. З).
Двукамарността на румънския парламент е специфично проявление на
стремежа да се реализира в пълен обем конституционния принцип за
разделение на властите. Сенатът подпомага и коригира дейността на
Долната камара. В него са представени социални, местни, национално-
малцинствени интереси. Сравнителният анализ на турския парламент

138
(Меджлис) - еднокамарен с 550 депутатски места и румънския парламент -
двукамарен с по-малко депутатски места, би могъл да стигне до
заключението, че структурата и дейността на парламентарната институция
в Румъния е по-децентрализирана и по-добре балансирана от гледна точка
на принципа на разделение на властите.
До 1992 г. парламентарното мнозинство в двете камари на румънския
парламент принадлежи на фронта за национално спасение (ФНС),
доминиран от представители на бившата Румънска комунистическа партия.
На парламентарните избори през 1992 г. седем партии излъчват свои
депутати в Камарата на представителите. Най-много места в нея (117 или
27,7%) получава Партията за социална демокрация на Румъния (ПСДР) с
лидер Йон Илиеску, включваща членове от по-левичарското крило на
Фронта. На второ място е опозиционната Демократична конвенция на
Румъния е 80 места (20%), следвана от Демократическата партия с лидер
Петре Роман, включваща социалдемократическото крило на Фронта за
национално спасение с 43 места (10,18%). След тях са : Партията за
национално единство на Румъния (ПИЕР) с 30 места (7,71%) и
Демократичният съюз на унгарците в Румъния (ДСУР) с 30 места (7,45%).
Приблизително същото е съотношението на политическите сили в
Сената с общ брой на депутатските места - 143.
През периода 1992-1996 г. Партията на социалната демокрация е
управляваща в Румъния в коалиция с Партията за национално единство на
Румъния. Основни опозиционни партии през този период са:
Демократичната конвенция (ДК), Демократическата партия (ДК) и
Демократичният съюз на унгарците в Румъния (ДСУР).
Следващите парламентарни избори се провеждат през 1998 г,
Подебител в тях за Сенат е Демократичната конвенция (ДК), водена от
Емил Константинееку, с 30,7% от гласовете, следвана от Партията за
социална демокрация на Йон Йлиеску, с 23,08% от гласовете,

139
Социалдемократическия съюз на Петре Роман (СДС), наследник на
Демократическата партия със същия лидер, с 13,15%, ДСУР - 6,81%,
Партията „Велика Румъния" - 4,54%, Партия на националното единство на
Румъния (ПНЕР) - 4,22%.
В изборите за Долната камара отново първа е ДК с 30,17%. Следват
ПСДР - 21,52%, СДС - 12,93%, ДСУР - 6,64%, „Велика Румъния" - 4,46%,
ПНЕР - 4,36%.
Коалицията между Демократичната конвенция и
Социалдемократическия съюз има абсолютно мнозинство в двукамарния
румънски парламент, подкрепена от гласовете на ДСУР и на другите
национални малцинства. В Камарата на представителите ДК и СДС
разполагат със 175 от общо 343 депутатски места, а в Сената - със 76 от 143
места. Конвенцията има 122 депутати и 53-има сенатори, а
социалдемократите - 53 депутати и 23 сенатори. С 25 депутати и 11
сенатори на унгарското малцинство и с по-голямата част от 15-те
представители на другите малцинства, новото демократично мнозинство е
значително.
Партията за социална демокрация на експрезидента Йон Йлиеску е с 91
депутати в Долната камара и 41 сенатори. Националната партия „Велика
Румъния" получава 19 депутата в Долната камара и 8 сенатора. С един по-
малко са представителите в парламента на другата национална партия на
Румъния - ПНЕР. Двете румънски национални партии са склонни да
подкрепят Партията за социална демокрация.
Президентът на Румъния се избира пряко от народа за срок от 4 години.
Силните конституционни правомощия на румънския президент дават
основание на експертите да определят страната като полупрезидентска
република. В този смисъл румънският вариант на парламентарна република
се различава съществено от парламентарното държавно управление в
България, Гърция, Македония, Словения. Румъния възприема формулата на

140
 френския полупрезидентски режим, анализирана в трудовете на френския
политолог Морис Дюверже. В съответствие с конституционните
разпоредбни на членове 80-100, президентът на Румъния има следните
правомощия:
- предлага на парламента кандидатурата на премиера и
проектосъстава на правителството (след интензивни консултации с
парламентарни и извънпарламентарни сили) , (чл. 85);
- може да консултира министри и да участва в заседания на
правителството по собствено решение и по проблеми, които той счете за
важни; в случаите, когато участва в заседанията на правителството,
президентът ги председателства (чл. 86 и 87, ал. 1 и 2);
- след консултации с председателите на двете камари и лидерите на
парламентарните групи, президентът може да разпусне
парламента, ако той не одобри в срок до 60 дни предложения от
него състав на правителството (чл. 89); това право се ползва само
веднъж за една година и не може да се ползва през последните 6
месеца от мандата на президента;
- президентът е главнокомандващ на въоръжените сили; назначава
и освобождава маршали, генерали, адмирали (чл. 92);
- правителството полага клетва пред президента, а не пред
парламента, както е в българския случай.

Румънският президент има и всички правомощия, характерни за

президентите на „чисто" парламентарните републики, които не се изброяват
тук (например правото на вето върху законите, приети от парламента, които
при повторно гласуване, което е окончателно, се приемат с просто
мнозинство; президентът има квота в Конституционния съд; назначава и
освобождава посланици на страната в чужбина, представлява държавата в
международните отношения и т.н.).

141
 Първият президент на Румъния, след голямата обществено-
политическа промяна през 1989 г. е Йон Йлиеску - кандидат на фронта за
национално спасение, спечелил изборите през май 1990. Негов е и
следващият четиригодишен мандат през периода 1992-1996 г.
В президентските избори през 1996 г. участват 76,01% от румънците с
право на глас. На първия тур Йон Йлиеску от ПДСР и Емил
Константинеску от ДК се класират на първите две места, съответно с
32,25% и 28,21% от гласовете. На втория тур Емил Константинеску
побеждава с 60% от гласовете.
През периода 1992-1998 г. премиерският пост в Румъния заемат
Николае Въкарою, Теодор Столоян, Виктор Чорбя, Раду Василе. Честотата
на премиерските смени е един от показателите за трудностите на
икономическата реформа и различния политичеки подход към стопанските
проблеми.
Правителствената криза през април 1998 г. се предизвиква от партия
(СДС), която е коалиционен партньор на управляващата Демократична
конвенция. Социалдемократите на Петре Роман отхвърлят предложенията
на Християндемократическата и Либералната партия за пълна реституция
на градската собственост и за връщане на земята в границите до 500 дка.
При обсъждане на бюджета за 1998 г. в парламента,
Социалдемократическият съюз подлага на критика икономическата
програма на премиера В. Чорбя, главно заради мащабната либерализация,
високата инфлация и безработицата. На 1 април 1998 г. премиерът В. Чорбя
подава оставка. В новото коалиционно правителство на Раду Василе -
кандидат на Християндемократическата партия, Социалдемократическият
съюз на Петре Роман има 6 министри. Останалите 16 министерски поста се
разпределят между християндемократи - 10, либерали - 4, унгарци от ДСУР
- 2 и по-малките партии на Демократичната конвенция - 2 места.

142
 Спад на промишленото производство, неблагоприятни промени в
структурата на заетостта, висока инфлация, растящ външен дълг - това са
основните неблагополучия на прехода от централизирано към пазарно
стопанство в Румъния. Докато правителството на Партията на социална
демокрация на Румъния успява да задържи отрицателните стопански
тенденции в поносими граници, главно чрез административни мерки, то
повсеместната либерализация на румънската икономика при
правителството на Демократичната конвенция натрупва ускорено
негативните ефекти на реформата.
Външният дълг на страната нараства от 0,6 млн. дол. през 1990 г. на 9,7
млрд. дол през 1997 г. Средногодишната инфлация през периода 1990-1997
г. възлиза на 100%, като за 1997 г. тя е 151%.
На 17 февруари 1997 г. в телевизионно обръщение, премиерът В. Чорбя
обещава да приватизира 3600 предприятия. Техният брой в началото на
февруари 1998 г. е 1304, като основната част от тях са малки и средни
предприятия. Спират производствени мощности във важни клонове на
румънската промишленост: машиностроене, електротехника, химическа
промишленост, металургия. Докато през 1989 г. в промишлеността и
селското стопанство са заети съответно 37% и 29% от активното население,
то същият показател за 1996 г. е съответно 29% и 35%. Данните в таблицата
съдържат допълнителни аргументи в полза на извода, че делът на заетите в
наукоемките отрасли през 90-те години намалява,

СТРУКТУРА НА ТРУДОВАТА ЗАЕТОСТ В РУМЪНИЯ6.

6
Източник: Romania. 1998. OECD., Р., р. 1 /Basic statistics of Romania/

143
 1990 1991 1992 1993 1994 1995 1996

в хил. ръст ръст ръст ръст ръст ръст

% % % % % %
Общ броя на 10 000 -0.5 -0.3 -3.8 -0.5 -5.2 -1.2
акт. население
вселско
т.ч. 3 144 1.9 7.4 5.0 0.9 -10.5 1.7
стопанство

индустрия 4 005 -5.0 -13.2 -8.2 -4.9 -5.8 1.0

транспорт и 764 -9.7 -5.9 -8.8 -6.1 0.0 -1.6

комуникации
строителство 706 -29.0 15.6 -0.9 -1.9 -14.9 -0.8

търговия 538 29.9 7.9 -22.4 8.7 36.0 -10.7

образование и 819 2.1 1.8 0.7 4.4 0.7 0.2

здравеопазване
други услуги 864 21.8 -16.3 -8.1 2.7 -14.3 -13.2

Общият обем на продукцията в отрасъла машиностроене през 1996 г.

спада с 21,2% спрямо 1990 г. Най-голям е спадът в производството на
компютри - 49,7%. Данните в Таблица N 6 отразяват постоянния дефицит
във външнотърговския обмен на страната за периода 1990-1997 г. и
невъзможността на „невидимите" приходи от туризъм, транспортни услуги,
преводи на работници в чужбина, да покрият отрицателното салдо на
румънската външна търговия.

ТЕКУЩ ПЛАТЕЖЕН БАЛАНС НА РУМЪНИЯ (В МЛН. ДОЛ.)7.

7
Източник: Romania, 1998. OECD. Economic surveys, P., 1998, p. 37
144
 1990 1991 1992 1993 1994 1995 1996 I-VII м.
1997

Салдо на
-3337 -1012 -1564 -1 174 -428 -1774 -2612 -1094
текущия
платежен
баланс
1.Салдов на
т.ч.
-3604 -1245 -1588 -1243 -582 -1902 -2855 -1 119
стокообмена

Износ 5775 4266 4364 4892 6151 7910 8085 4921

Внос 9202 5372 5784 6020 6562 9487 10555 5777

2. Салдо на
-177 -139 -168 -115 -171 -325 -385 -263
услугите

Прихода /”нев
610 680 631 799 1044 1494 1563 784
идими”/

Разходя /"нев
787 819 799 914 1215 1 819 1948 1047
идими"/

З.Салдо на
текущите 267 233 24 69 154 128 243 78
финансови
трансфери

Най-големи външнотърговски партньори на Румъния в край на 90-те

години са Германия (18,4% в износа и 17, 6% във вноса), Италия (17,1% в
износа и 15,3% във вноса), Франция (5,7% в износа и 4,9% във вноса). През
1998 г. чуждестранните инвестиции в Румъния са под 2 млрд дол. Немският
печат изразява неудовлетворение от бюрокрацията, високите данъци и ми-
тата в Румъния. Липсва закон в тази сфера. Тя се управлява с декрети на
правителството.

145
 Международният валутен фонд изразява загриженост, породена от
скъпите военни програми, които Румъния реализира от края на 1996 г. Само
проектът за производство на бойни хеликоптери „Кобра Дракула",
осъществен от американската компания „Бел Хеликоптьрс" и румънските
самолетостроителни заводи „ИАР Брашов" се оценява на 1,5 млрд. дол.
Чуждестранни банки, сред които „Мерил Линч" и „Голдман Закс" изразяват
желание да финансират проекта. Според една от клаузите на договора,
Румъния се задължава да закупи част от готовата продукция.
Представителят на МВФ в Румъния - Донан Хил -препоръчва на
стопанските субекти да се съсредоточат върху „средносрочни програми за
сваляне на инфлацията, а не да харчат големи средства за военна техника".
Румъния е член на ООН, ОССЕ, СЕ, МВФ, ЕБВР, ФАО, СТО, ЦЕИ,
ЦЕФТА, ЧИС. Страната е асоцииран член на Европейския съюз и ЗЕС,
участва в инициативата „Партньорство за мир", има заявка за пълноправно
членство в НАТО.
Отношенията с европейските държави са стратегическо направление в
румънската външна политика. В Програмата на румънското правителство за
развитие на страната през периода 1997-2000 г. е записано: „да се постигне
националния идеал на Румъния чрез осигуряване на условия за духовен
живот на всички румънци в историческите граници на една обединена
Европа".
Договорът за асоцииране на Румъния към Европейския съюз влиза в
сила на 1.2.1995 г. Румънското правителство призовава гражданите да не се
поддават на илюзията за скорошно членство в ЕС и НАТО. Основният
аргумент акцентира върху обстоятелството, че условията за интегриране на
страната в европейските и евроатлантическите структури не могат да бъдат
изпълнени лесно и бързо. Сравнително по-оптимистични са очакванията от
сътрудничеството в рамките на Централноевропейската инициатива (ЦЕИ)
и Централноевропейската зона за свободна търговия (ЦЕФТА).

146
 Европейският приоритет във външната политика на Румъния не
ограничава участието на страната в многостранния балкански процес и
допълващите го инициативи на извънрегионални фактори. Макар че в
сравнение с 80-те години активността на румънската политика в региона на
Балканите да не е така подчертана, Румъния не пропуска участие в
многостранните балкански срещи. Паралелно със стремежа за увеличаване
политическата тежест на страната в централноевропейското пространсто, се
откроява и желанието за принос в разрешаването на сложните балкански
проблеми без да се предприемат рисковани външнополитичеки ходове в
това направление.
Прави впечатление, че през 90-те години Румъния повишава своето
внимание към сътрудничеството с държавите от Черноморския басейн и
Русия. Тя е конструктивен участник в регионалните форуми по линия на
ЧИС, което заедно с общобалканския процес е естествена връзка на
страната със Западна Европа и Азия.
Румъния се присъединява с ентусиазъм към инициативата
„Партньорство за мир" на 24.1.1994 г. Още тогава румънското правителство
се обявява срещу приемането на нови членки в НАТО „на две скорости".
Подобен подход тя оценява като „източник на несигурност и нестабилност
в Европа". Въпреки голямата външнополитическа енергия, която
румънският управляващ елит влага за включване на страната в първата
вълна на новите държави-членки в алианса, обявени на Мадридската среща
на НАТО на най-високо равнище през 1997 г., Румъния остава извън нея.
Оказва се, че желанието и политическата воля се недостатъчни за членство
във военнополитическата организация. По време на срещата си с
българския президент Петър Стоянов през юли 1998 г. румънският премиер
Раду Василе изразява мнение, че „през 1999 г. няма да се стигне до нова
вълна на разширяване на НАТО".

147
 През 1997 г. Румъния подема инициативи за тристранно
сътрудничество с Полша и Украйна, което на по-късен етап да бъде
обвързано с плановете и структурите на НАТО. Редовни стават
тристранните срещи, които организират премиерите и президентите на
Румъния, България и Гърция от една страна и Румъния, България и Турция,
от друга. Те допринасят за по-бързото разрешаване на проблемите от
взаимен интерес.

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

България се намира в югоизточна Европа, в източната част на

Балканския полуостров. На север страната граничи с Румъния, на запад с
Бившата република Югославия, на югозапад с Бившата югославска
република Македония, на юг с Гърция, и на югоизток с Турция. Черно море
образува източната граница на България и й осигурява директен достъп до
Руската федерация, Украйна и Грузия.
Общата територия на България е 110,099.6 км2, като страната има 1,808
км сухоземна граница и 354 км брегова ивица. Три основни физико-
географски райони характеризират българския ландшафт от север на юг.
Най-северният е Дунавската равнина. Плодородна и хълмиста, тя заема
почти една-трета от страната. Непосредствено на юг от Дунавската равнина
е Стара планина със средна височина 722 м. Третият основен район в
страната е Рило-Родопският масив, който е отделен от Стара планина чрез
Тракийската низина. Той е по-висок, с по-насечен и изключително
живописен терен (с много сняг и езера от ледниковата епоха), и е дом на
най-високия планински връх в страната, Мусала (2,925 м). Българското
Черноморие заема по-малка площ от трите основни географски района, но с

148
пясъчните си брегове и пристанища във Варна и Бургас, то представлява
една от най-известните туристически атракции в Източна Европа.

НАСЕЛЕНИЕ
Население Населението на България наброява 7,8 милиона жители
(юли 2000 г.) и живее предимно в градовете (68%). Етническите българи
съставляват 83% от населението, а етническите малцинства от турски и
ромски произход са съответно 8,5% и 2,6%. Сред другите етноси
представени в България са евреите, арменците, татарите, гагаузите,
черкезите и др.
България претърпя драстична демографска промяна, причинена от
непрекъснатия спад на раждаемостта и покачващия се ръст на смъртността.
През последните 15 години раждаемостта в България е спаднала, като през
1997 г. тя бе 7,7/1000 спрямо 14,5/1000 в началото на 80-те. През 2000 г.
раждаемостта отбеляза леко увеличение – 8,06/1000, а смъртността бе
14.6/1000. От 1990 г. насам населението бележи отрицателен прираст.
Картината се влошава допълнително от спада в доходите на повечето
млади семейства, увеличаващата се безработица и нерядко ограничените
перспективи за бъдещето, които наложиха нормата от едно дете на
семейство. Освен това, емиграцията има отрицателен ръст (-5.6 емигранти
на 1000), което поставя нови демографски проблеми. Друг аспект на
промяната в демографията е общото застаряване на населението - 16% от
българите са на възраст над 65 години.

ПОЛИТИЧЕСКО УСТРОЙСТВО
Изпълнителна власт: Георги Първанов, президент и върховен
главнокомандващ въоръжените сили на Република България (Българска

149
социалистическа партия (БСП) (избран на 18 ноември 2001 г.)
Симеон Сакскобурготски, министър-председател на Р България
("Национално движение Симеон Втори") (НДСВ) (избран на 18 юни 2001г.)
Конституция на Република България: През 1989 г. България започна
преход към демокрация и пазарна икономика. През юли 1991 г. бе приета
нова българска конституция. В нея България бе определена като
парламентарна република, в която президентът назначава министър-
председателя. Министър-председателят се номинира от най-голямата
парламентарна група и след като получи мандат от президента, формира
правителство. Президентът и вицепрезидентът се избират чрез пряко
гласуване за срок от пет години. При извънредни ситуации президентът
може да упражнява извънредни правомощия.
Конституцията изгражда правната основа на парламентарната
демокрация според принципите на разделение на властите, политически
плурализъм, свободна инициатива и неприкосновеност на частната
собственост. Важен резултат от тези промени е значителният напредък в
изграждането на демократичните институции и закрилата на гражданските
права.
Законодателната власт: Народното събрание е еднокамарно и има 240
места, а народните представители се избират на всеки четири години с
пряко гласуване. Независимо че президентът няма законодателна
инициатива, той може да упражнява отлагателно вето върху решенията на
Народното събрание. Министър-председателят, който се назначава от
парламентарното мнозинство, има право на законодателна инициатива.
Администрация: Общината е главната аднимистративно-териториална
единица за самоуправление в България. Общините (262 на брой) се
ръководят от кметове, които се избират пряко за срок от четири години.
Кметът е ключова фигура, тъй като осъществява връзката между
изпълнителната и законодателната власт в местното самоуправление.

150
Кметът управлява цялата изпълнителна дейност на общината, отговаря за
поддържането на обществения ред и организира ползването на общинския
бюджет. Политиката на всяка община се определя от общински съвет и
включва икономическото развитие, опазването на околната среда,
здравеопазването, социалната, образователната, културната дейност и др.
Общинският съвет приема годишните бюджети и плановете за развитие на
съответната община.
България е разделена и на 28 области, като областта е следващата по
големина административно-териториална единица след общината. Чрез нея
се провежда децентрализирано и по-ефективно държавната регионална
политика. Всяка област се ръководи от областен управител, който се
назначава от Министерския съвет.
Последните избори: През юни 2001 г. в страната се състояха
парламентарни избори, на които НДСВ спечели 120 мандата, или 50% от
местата в Народното събрание. Коалицията "Обединени демократични
сили" спечели 51 мандата, а "Коалиция за България" - 48 мандата.
Движението за права и свободи (партията на етническите турци, в коалиция
с Либералния съюз и Евророма), спечели 21 мандата. Никоя друга
политическа сила не можа да премине четирипроцентовия праг за влизане в
Народното събрание.
На 11 ноември 2001 г. се състояха президентски избори, които бяха
спечелени от Георги Първанов (БСП) във втория тур от надпреварата с
дотогавашния държавен глава Петър Стоянов (СДС), с 54,1% на 45,9%.
Това бе най-ниската изборна активност на гласоподавателите регистрирана
някога в българската история: 42,3% гласуваха в първия тур, и 55,4% - във
втория.
Социалната цена на прехода: Социалната цена на прехода в България
бе една от най-високите в Централна и Източна Европа. Независимо от
това, че процесът на преход бе съпътстван от ползи за населението по

151
отношение на човешките права и гражданските свободи (не малко българи
бяха облагодетелствани от реституцията на собствеността им и от
печелившата им частна дейност), качеството на живота на много хора се
влоши, и намери израз в увеличена бедност, ограничени доходи,
нарастваща безработица, задълбочаващо се неравенство и несигурност, и
драстично увеличение на престъпността, поради отслабналия законов
контрол и влошените икономически условия.
Всяка година ООН изготвя официална класация, в която съпоставя
определен брой страни според индекса им за развитие на човека, отразяващ
социалното и икономическо положение в тях. В тази класация, от 33-то
място през 1991 г. България падна на 69-то през 1997 г. (ИРЧ 0,780) и се
покачи на 67-мо през 1998 г. (0,789), и на 60-то през 2000 г. От 1990 г.
насам реалният разполагаем доход на населението спадна с над 50%. През
първите 9 месеца на 1998 г. реалните заплати се повишиха средно с 23% в
сравнение със същия период на 1997 г. Независимо от това, нивото на
заплатите в страната е сред най-ниските в Европа. Средната заплата е малко
над 100 долара, минималната заплата и средната пенсия са около 35 долара,
а социалната пенсия е 20 долара. Около 75% от българските домакинства
редовно изпитват затруднения със семейния бюджет и много от тях
разчитат на доходи в натура, предимно под формата на домашно
произведени храни. С изключение на неголям брой заможни домакинства,
болшинството от българите са близо до линията на бедността, а разходите
им за храна са над 50% от общия им семеен бюджет. Най-силно засегнатите
от спада на доходите са заетите в бюджетната сфера и всички, които
зависят от социални помощи. Положението на пенсионерите, които
представляват 25% от населението, (2,5 милиона жители), е особено
критично.
През 1999 г. българското правителство пое ангажимент да разработи
план за борба с бедността, в помощ на бедните хора в страната. През януари

152
2000 г. правителството организира семинар на високо равнище с тема
бедността, на който присъстваха 30 високопоставени представители на
българската администрация и на чуждестранни агенции. Семинарът
помогна да се осъзнаят по-дълбоко ползите от координиране на политиката
за бедността, да се формулират идеи за подобряване подхода към въпросите
на социалното развитие, и да се очертаят нови насоки в работата на
международните партньори за развитие. Министър-председателят
категорично потвърди ангажимента, поет от правителството за борба с
бедността и повишаване жизнените условия на българите.
Социални злини: бедност и безработица: Въпреки че българското
правителство все още не е избрало линия на бедността за страната,
жизненото равнище на преобладаващата част от населението е
незаводолително. Разнообразните методи, използвани за изчисляване на
обхвата на бедността в България сочат степента на изоставане на жизнения
стандарт на средното българско домакинство в сравнение със
западноевропейския му аналог. По неофициални данни повече от 22% от
българското население живее в абсолютна бедност. Анализ на структурата
на бедността в страната показва, че тя е по-голяма в селските райони
отколкото в градовете - в бедност живее около 41% от селското, и 33% от
градското население. Бедността има и етническо измерение - тя е по-често
срещана сред ромското и турското население на България. Над 40% от
българските турци и 84% от ромите живеят в бедност.
Безработицата, подобно на бедността, бе непознато явление в
продължение на много десетилетия. В периода 1989-1994 г., 1.1 милиона
българи останаха без работа. Към 1994 г. безработицата достигна
рекордното ниво от 20,5%, което е едно от най-високите за Европа. Тя
засяга предимно младите хора до 29 години, неквалифицираните
работници, хората с увреждания и етническите малцинства. Основната
причина за безработицата в България са закриването на работни места и

153
съкращенията, поради преструктурирането на държавния сектор.
Официалният ръст на безработицата неотклонно нараства през последните
пет години, от 11,1% през 1995 г. на 12,5% през 1996 г., на 13,7% през 1997
г., и 19% към средата на 2000 г. Регистрираните безработни са около
700000.
Репродуктивно здраве: Изследванията показват, че спадът на
раждаемостта в България, произтичащ от икономическите затруднения
свързани с прехода, е довел до задълбочаване на отрицателните тенденции
в репродуктивното и полово поведение на българите, сред които най-
тревожни са ранната възраст за започване на полов живот сред българските
юноши, големият брой на абортите сред най-младата детеродна група (15-
19 г.) и увеличаващия се брой на заразени с ХИВ/СПИН. Абортът по
желание се е превърнал в най-разпространената форма на противозачатъчно
средство.

КЛЮЧОВИ КОЕФИЦИЕНТИ НА РЕПРОДУКТИВНОТО ЗДРАВЕ8.

1990 1995 1996 1997 1998 1999 2000 2001
Раждаемост (в промили) 12,10 8,56 8,63 7,70 7,90 8,8 9,0 8,6
Смъртност ( в промили) 12,50 13,60 14,00 14,70 14,30 13,6 14,1 14,1
Прираст на населението
-0,38 -5,00 -5,4 -7,0 -6,4 -4,8 -5,1 -5,6
(в промили)
Фертилност 1,81 1,23 1,24 1,09 1,11 1,23 1,27 1,20

В началото на 1999 г. бяха регистрирани над 270 случая на заразяване с

ХИВ/СПИН, но се предполага че истинският брой на заболелите е много
по-голям. Фондът на ООН за народонаселението (ФНООН) оказва помощ за
подобряване репродуктивното здраве в България. През 1997 г. ФНООН
предприе инициатива за разпространяване на противозачатъчни средства
сред социално слабите жени и групи в особено рисково положение спрямо
ХИВ/ИПП (напр. младите хора и членове на ромското население), чрез
Министерство на здравеопазването и мрежа от неправителствени
8
Източник: Националния Статистически Институт, 2002
154
организации, работещи в тази област. В края на 1999 г. започна действието
си 3-годишна национална програма за укрепване на услугите и
образованието, свързани с репродуктивното здраве.
Най-губещите: Социалните последствия на промените се отразиха
особено остро върху българските етнически малцинства. Берзаботицата
сред ромското население е средно 90%, а в някои общности и 100%. По-
високото ниво на безработица сред етническите малцинства (особено
ромите) отчасти отразява по-ограничените възможности за образование на
тези групи, и в резултат на това - по-ниския образователен стандарт на
етническите малцинства. Друга характерна черта е концентрацията на
бедността, поради концентрацията на етнически малцинства в определени
райони на страната. Това е довело до възникването на центрове на
безработица и крайна бедност в няколко района, разположени в южна и
югоизточна България, както и в ромските квартали в по-големите български
градове.
Посоката на провежданата досега структурна реформа оказа особено
силно въздействие върху заетостта на жените. Жените съставляват 46% от
икономически активното население и броят им продължава да расте. От
безработните хора, 65% са дългосрочно безработни жени, от които пък 20%
осигуряват изхранването на домакинството си. Това положение засяга
живота на над 800000 деца. Ако се прибавят към тях и децата живеещи в
лишения, и особено 40-те хиляди намиращи се в социалните домове, те
формират една зараждаща се подкласа от младежи (както българи, така и от
етническите малцинства), родени в бедност и лишени от образование и
умения, които да им позволят да се включат в съвременното общество.
Един от най-острите социални проблеми, появили се в резултат на
гореописаната ситуация, е увеличената престъпност в страната, която в края
на 90-те години достигна нива, непознати от българката история. Докато
през 1980-те средногодишният брой на регистрираните престъпления

155
възлизаше на 50000, през 1997 г. тази цифра скочи на 241732, и спадна на
139924 през 1999 г. Все повече и повече жени стават жертви на
престъпността - от средата на 90-те години броят им се е увеличил с над
60%. Проучванията на общественото мнение показват, че престъпността и
корупцията са сред петте най-сериозни проблеми за българското общество.
Но въпреки че много българи заклеймяват корупцията като нравствено и
социално зло, последните индикатори за корупцията, публикувани от
Коалиция - 2000 показват, че корумпираното поведение е практика с широк
обществен прием. Над 50% от хората, интервюирани в едно проучване за
корупцията сочат, че ниските заплати и възможността за бърза печалба са
корена на ширещата се корупция в страната. България отдавна заема
стратегическо положение по пътя на наркотрафика, защото представлява
мястото за връзка между производителите от югозападна Азия и големите
пазари в западна Европа. През 1999 г. българските власти заловиха 265 кг.
хероин, а през първото тримесечие на 2000 г. това количество нарастна на
720 кг.
Околната среда: Социалните и икономически проблеми, които
повлияха върху качеството на живота на множество българи, са
съпътствувани от едно екологично наследство, което превърна България в
една от най-замърсените страни в Европа. През 1989 г. 41% от населението
живееше в райони с влошено качество на въздуха, като нивата на
замърсяване (серен окис) превишаваха до 9 пъти средното ниво за света.
Четиридесет и седем процента от общата дължина на българските реки бяха
замърсени от изхвърляните в тях отпадъчни продукти от
електроцентралите, промишлените предприятия, селскостопанските обекти
и домакинствата. Около 1,2 милиона хектара бяха увредени от ерозия,
причинена от въздействието на водата и вятъра, от киселинни дъждове и
салинизация. Въпреки че прехода допринесе за относителното подобрение
на околната среда поради спада в производството, щетите, нанесени в

156
резултат на лошото управление на природните ресурси в миналото
означава, че възстановяването на екологичното равновесие в страната и
премахването на въздействието на замърсяването върху здравето и
качеството на живот на хората ще отнеме известен брой години.
Днес основните източници на замърсяване са тежката индустрия,
селското стопанство,изгорелите газове от автомобилите, и органичните
(домакински) отпадъци. Заводите за цветни и черни метали близо до София,
Кърджали, Перник, Пловдив и Пирдоп, влияят върху качеството на въздуха
в тези райони. Замърсяването на въздуха се увеличава от оловните газове,
изхвърляни от многобройните стари автомобили по българските пътища,
които не са снабдени с катализатори. Енергийният сектор също допринася
за замърсяването на въздуха, и особено производството на отоплителна
енергия и електричество. В България 45% от отпадните води не се
обработват, и само една четвърт от общините в страната имат работещи
водопречиствателни станции. Редица сектори допринасят за замърсяването
на водните ресурси на страната, в това число селското стопанство, минната,
химическата и енергийната промишленост.
Началото на реформите: Първоначалната програма за икономически
реформи на България бе смела и амбициозна, и предвиждаше цялостна
ценова, търговска и валутна либерализация, реституция на поземлената и
градска собственост, поставяне началото на приватизацията, и
демонополизация на големите предприятия. Либерализираните условия за
частния сектор доведоха до безпрецедентната поява на частни фирми,
предимно в областта на услугите и търговията.
Въпреки че новата обстановка способстваше за непознато досега
вливане на частен капитал в страната, периодът до 1996 г. се
характеризираше с политическа нестабилност, забавяне на структурните
реформи и непоследователна макроикономическа политика, което доведе
до висока и променлива инфлация, и до драстични скокове във валутния

157
курс, които обезсърчиха чуждестранните инвеститори. Така производството
през първите пет години на прехода спадна с над 30%.
Повратна точка - кризата от зимата на 1996-97: Икономическият спад
на страната, съчетан с липсата на задълбочено политическо виждане,
способства за развихрянето на социално-икономическата криза през зимата
на 1996/1997 г. Независимо от приемането на спешни мерки за
стабилизиране на макроикономическата ситуация, през втората половина на
1996 г. социално-икономическите показатели на страната продължиха да се
влошават. Инфлацията нарасна на 311%, реалната стойност на заплатите и
пенсиите спадна с 60%, а заетостта намаля с 8%. От 130 долара в края на
1995 г., в началото на 1997 г. средната месечна заплата наброяваше едва 20
долара. В края на 1996 г. непрекъснато влошаващото се положение доведе
до сериозна финансова, социално-икономическа и политическа криза, която
предизвика широки обществени протести и демонстрации. В условията на
задълбочаваща се криза правителството бе принудено да подаде оставка.
През февруари 1997 г. държавното управление бе поето от служебно
правителство, което постигна споразумение с Международния валутен
фонд и Световната банка за осъществяване на програма за икономическа
стабилизация и структурни реформи. В програмата бяха заложени следните
промени:
1) установяване на паричен съвет;
2) реформи във финансовия и банков сектор;
3) закриване на нежизнеспособните държавни предприятия, ускоряване
на приватизацията и промяна на тарифите за комуналните услуги;
4) ценова и търговска либеразилация.
Правителството на Иван Костов, което встъпи в длъжност през май
1997 г., бързо пристъпи към осъществяване на политическите ангажименти,
които бе поело служебното правителство. Най-значителната мярка бе
приемането на паричен съвет през юли 1997 г., с който се фиксира

158
националната парична единица към еврото през германската марка, и се
постави забрана на централната банка да провежда независима парична
политика. Макроикономическата стабилизация, постигната в резултат на
паричния съвет, бе придружена от редица структурни реформи. На
приватизацията на държавните предприятия и програмите за касова
приватизация се осигури подкрепа чрез реформата на банковия сектор, в
който бе приватизирана една банка и бяха предложени на търг други три
банки.
Възстановяване и растеж: В периода между 1997-2000 г. започнаха да
се подобряват редица икономически показатели И така, въпреки че
макроикономическите показатели за 1997 г. бяха твърде отрицателни (-7,5%
ръст на БВП, 570% инфлация), към края на същата година бюджетният
дефицит бе снишен на 3,8%, и месечната инфлация бе овладяна. Тези първи
признаци на икономическо възстановяване бяха затвърдени през 1998 г.
Националната валута остана стабилна благодарение на паричния съвет,
валутният резерв на централната банка нарасна с почти 15%, а натрупаният
бюджетен излишък укрепи възможностите за инвестиции и икономически
растеж. Твърдият ангажимент на правителството за постигане на
финансова стабилност намери израз в решението му да подпише
тригодишно споразумение с МВФ, с цел да окаже подкрепа на платежния
баланс на страната през периода на макроикономическа стабилизация и
структурни реформи. Така, през 1998 г. инфлацията бе сведена до рекордно
ниския ръст от 1%, въпреки че през 1999 г. тя се покачи на 6,2%, а БВП
отбеляза ръст от 2,4% през 1999 г. и се предвижда да достигне 4% през 2000
г. Въпреки че през последните години българската икономика започна да се
възстановява, ниската производителност продължава да бъде характерна
черта на преходния период. Един от основните фактори за това е ниският
ръст на общите инвестиции в страната, които за 1999 г. съставляваха под
20% от БВП. В същото време непрекъснатото нарастване на преките

159
чуждестранни инвестиции дава повод за надежда. От 34 милиона долара
през 1992 г. те са се увеличили на 750 милиона долара през 1999 г. (6% от
БВП). Възстановяване регистрира и българският износ, като се изнасят не
само суровини, а и потребителски стоки в размер на 40% от общия износ за
ЕС. За съжаление нестабилността в района (и особено войната в Косово от
1999 г.), както и други външни отрицателни фактори, като световната
финансова криза в края на 1990-те, оказват влияние върху външната
търговия на България.

СТАТИСТИЧЕСКИ СТОЙНОСТИ ЗА ИКОНОМИКАТА НА

БЪЛГАРИЯ9.
1995 1996 1997 1998 1999 2000 2001
Ръст на БВП в % 2,9 -10,1 -7.0 3,5 2,4 5,8 4,5
Инфлация % 34 310 579 1 6.2 11.4 4,8
Централен валутен курс (лв/щ.д.) 71 487 1776 1675 1947 2,2 2,2
Ръст на безработицата 11 12,5 14 12 16 20.3 19,7
месечна заплата (щ.д) 130 56 108 128 122 122 126
Общи приходи (% от БВП ) 36 32 33 39,5 42,5 37 22,2
Общи разходи (% от БВП ) 41 42 36 38 43,5 38 25,3
Фискален баланс (% от БВП) -5,6 -10,4 -3 1 -1 1 -3

През 2001 г. България продължи да разчита на външна помощ, за да

запази своята икономическа стабилност, да осигури допълнителни
инвестиции, да продължи реформите в социалната сфера и да облекчи
положението на населението в неравностойно положение и в отдалечените
райони на страната.
Страната започна да получава международна помощ от самото начало
на прехода под формата на заеми и безвъзмездна помощ, но
необходимостта от подобна помощ нарасна след икономическата и
финансовата катастрофа от 1996-1997 г. За периода 1996-2000 г. донорите
отчетоха 1192 действащи проекти, от които българските бенефициенти са

9
Източник: Обща оценка на ООН за страната - България 2000 г.
160
получили 4,7 млрд. щ.д. През 1997 г. и 1998 г. чуждестранната официална
помощ за България се увеличи и след това започна да спада, съответно с
31,4% през 1999 г. и с 38% през 2000 г.
През 2000 г. общото количество средства под формата на официална
чуждестранна помощ възлизаха на 639 млн. щ.д. Донорите, които
осъществяваха тази помощ бяха както следва: 17 многостранни донори, 14
донори от системата на ООН и 13 двустранни донори. Петте най-големи
донори за страната бяха МВФ (274 млн. щ.д.), Европейската инвестиционна
банка (148,9 млн. щ.д.), Световната банка (72,7 млн. щ.д.), САЩ (58,2 млн.
щ.д.), и ЕС (46 млн. щ.д.). Най-голяма подкрепа от двустранните донори бе
осигурена от САЩ, следвана от Швейцария (8,2 млн. щ.д.), Япония (6,4
млн. щ.д.), Холандия (5,3 млн. щ.д.) и Германия (4,6 млн. щ.д.).

РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ

Република Турция е най-голямата балканска държава с уникално

географско положение. Заради природните и геостратегически предимства

161
Турция е приоритет във външната политика на редица извънрегионални
фактори. Територията й от близо 780 хил. кв. км. е разделена от проливите
(Босфора и Дарданелите) и Мраморно море на европейска (Тракийска) част
- 3% и азиатска част - 97%.
Населението на Турция е 7 пъти по-многобройно от това на България
(60 млн. Души). Етническата структура включва: турци - 45 млн., кюрди
-13,5 млн., араби и лази -1 млн., арменци, гърци, евреи, българи - 500 хил.
Религиозната структура е далеч по-хомогенна. Само 0,8 % от населението
/християни, юдеи/ не изповядва „правата вяра".
Съгласно Лозанския договор от 1923 г. немюсюлманското малцинство
единствено има шанса да ползва права и свободи наравно с мажоритарната
нация. Текстът на чл. 40 от договора гласи: „Турските поданици,
принадлежащи към немюсюлманското малцинство, ще се ползват
юридически и практически от същата защита и същите гаранции, както и
останалите турски поданици. По-специално ще имат право да образуват,
управляват и надзирават със собствени средства всички видове
филантропически, обществено-политически или религиозни организации,
училища и други учебни заведения, с право в тях сво жертви. В периодично
провежданите акции за прочистване участват над 250-хилядна армия и
полиция. За военните, действщи в Югоизточен Анадол (в 10 вилаета
продължава военното положение) се изразходват до 10 млрд. дол. годишно
от дьржавния бюджет. Правителството пренебрегва социално-
икономическия и културно-езиковия аспект на проблема. Засега неговите
усилия са насочени главно към силови методи и средства за преодоляване
на кризисната обстановка.
Другият вътрешнополитически проблем, който предизвиква
напрежение в страната, е ислямският фундаментализъм. През 90-те години
той разширява влиянието си сред младежта. Ислямистката партия на
благоденствието, с лидер Неджметин Ербакан, която на парламентарните

162
избори през 1991 и 1995 г. печели съответно 16,3% и 21,38% от гласовете на
избирателите, е забранена от Конституционния съд на 22.2.1998 г. Тя
прекратява дейността си под старото име. Влиянието на ислямистите след
забраната на партията им, която се обявява за обединение на ислямския
свят, нараства. То укрепва и в резултат на разочарованието от социално-
икономическата политика на традиционните партии - Партията на верния
път (ПВП) и Отечествената партия (ОП).
Партията на верния път е дясноцентристка партия, която наброява 2
млн. члена - средни и дребни собственици на земя, бедни селски маси. Тя е
приемник на Демократическата партия и Партията на справедливостта.
Централно място в предизборната й платформа заемат социалните
проблеми и мерките за икономическа стабилизация. Дългогодишен лидер
на ПВП е Сюлейман Демирел. След избирането му за президент на
Република Турция през 1993 г. председателския пост в партията заема
Тансу Чилер, избрана на конгреса на ПВП (13.6.93 г.). С избирането й на
този пост тя съставя коалиционно правителство със Социал-
демократическата народняшка партия, управлявала страната до
предсрочните парламентарни избори на 24.12.1995 г. На тях Партията на
верния път печели 19,18% от гласовете, т.е. 135 депутатски места, което
означава, че ПВП отстъпва първото място, спечелено на изборите през
1991г.
На 3 март 1996 г. Партията на верния път подписва коалиционно
споразумение с друга партия от дясното политическо пространство -
Отечествената партия, което трае само три месеца. През юни с.г.
коалицията се разпада и правителството подава оставка. Успешните
преговори на Тансу Чилер с лидера; на Партията на благоденствието
Неджметин Ербакан водят до формиране на нова коалиция, чието
правителство (с първия в Съвременната турска история ислямистки
премиер) получава вот на доверие в парламента на 8 юли 1996.

163
 Правителството на Н. Ербакан просъществува само една година. През
юни 1997 г. коалицията между Партията на верния път и Партията на
благоденствието се разпада, след като 12 депутати от ПВП преминават към
групата на М. Йълмаз от Отечествената партия. Новото правителство на М.
Йълмаз, одобрено от парламента на 30 юни 1998 г. с гласовете на 287
депутати, се подкрепя от три основни партии:
а) Отечествената партия на .премиера М. Йълмаз;
б) Демократическата лява партия на вицепремиера Бюлент Еджевит и
в) Народнорепубликанската партия на Дениз Байкал, която държи
баланса на властта в турския парламент. Третата партия не участва в
правителството, но го подкрепя със своите 55 депутати, и без тази помощ то
не може да оцелее.
Първата стъпка на антиислямисткото правителство на Отечествената
партия, съгласувана с военните, е в сферата на образованието.
Задължителното светско образование се разширява от 5 на 8 години.
Ограничава се приема на деца в религиозните училища, които „никнат като
гъби при правителството на Н. Ербакан".
Гласуваният на 10.12.1997 г. първи вот на недоверие към
правителството на М. Йьлмаз пропада с 244 гласа „за" вота в 550-местния
турски парламент. През юни 1998 г. М. Йълмаз и „балансьорът" Д. Байкал
подписват споразумение за обявяване на предсрочни парламентарни избори
през пролетта на 1999г.
Отечествената партия се създава през 1983 г. от Тургут Йозал, предал
партийния пост на Месут Йълмаз след избирането му за президент на
страната (1987-1993). Партията ползва подкрепата на едрия и среден
промишлен капитал. Намира се в дясното политическо пространство -
малко по-надясно от Партията на верния път, която поради предимството на
социалната пред икономическата ефективност е по-близко до центъра в
десния политически спектър. Сериозни са вътрешно-партийни-те

164
противоречия между националното и консервативното крило в
Отечествената партия. На изборите през декември 1995 г. ОП получава
19,65 % от гласовете и 135 депутатски места (в съюз с Партията на великото
единство – ПВЕ). След напускане на депутатите от ПВЕ с лидер Мухсин
Язъджъоглу парламентарната група на ОП се редуцира на 125 души.
Демократическата лява партия и Народнорепубликанеката партия са
левоцентристки формации. Демократическата лява партия с председател Б.
Еджевит е партия от социалдемократически тип с подчертано национална
платформа. На парламентарните избори през 1995 г. тя печели 14,63% от
гласовете т.е. 76 депутатски места.
Народнорепубликанската партия се създава в резултат на обединението
между Социалдемократическата народняшка партия с лидер Мурат
Караялчън и Народнорепубликанската партия с лидер Дениз Вайкал
(18.02.1995 г.). През същата година за генерален председател на
обединената партия е избран Дениз Вайкал. Най-голямо влияние НРП има
сред социалдемократическата интелигенция, младежта и населения с кюрди
Югоизточен Анадол.
Партията на националистическото движение, известна още като
„Сивите вълци" е крайно дясна и пантюркистка партия, която през 1995 г.
не успява да преодолее 10% бариера и няма свои представители в
парламента. След смъртта ма лидера й Алпаслан Туркеш през април 1997 г.,
постът се заема от Девлет Бехчели.
Докато политическите партии са основен посредник в политическия
процес на Република Турция, функцията на военните в страната е от по-
висш разред - арбитър в политическата система и гарант на светския
държавен курс, наложен през 20-те години на века от първия турски
президент Кемал Ататюрк. Намесата на военните в политиката чрез три
преврата през последните 40 години (1960, 1971, 1980 г.) се обуславя от
специфичната историческа традиция в отношенията между военни и

165
цивилни, периодичните Социално-икономически кризи, политическия
екстремизъм и тероризъм, ислямския фундаментализъм и вакуума във
властта.
Целите на военния преврат през септември 1980 г. се формулират от
ген. Кенан Евреи по следния начин: „запазване ма националното единство и
обуздаване на политическия тероризъм; изграждане на демократичен
режим въз основа на социалната справедливост; съставяне на цивилно
надпартийно правителство; свикване на Учредително събрание (Меджлис)
за съставяне на нова конституция, на закон за политическите партии и нов
избирателен закон". В момента, в който Националният съвет за сигурност
прецени, че са преодолени причините, довели до преврата, се провеждат
парламентарни избори и властта се предава на политическите партии и
цивилното правителство.
През преходния период от военно към гражданско управление, който
трае около 3 години (1960-1963 г.), (1970-1973 г.), (1980-1983 г.),
държавната власт се съсредоточава в Президентския съвет (Националния
съвет за сигурност). Той функционира като висш законодателен и
изпълнителен орган. Ръководи страната с декрети, които суспендират
гражданските права и свободи, конституционните правомощия на
държавните институции (парламент, президент, правителство), на
политическите партии и обществените организации.
Председателят на Съвета за национална сигурност (най-често генерал)
е всъщност президент на страната през годините на военния режим.
Членове на Съвета за национална сигурност, който в периодите на
гражданско управление е консултативен й орган към президента на
републиката, са: министрите на силовите министерства, началника на ГЩ
на Турската армия, началниците на всички родове войски. Президентският
(Военният) съвет се подпомага от орган, който действа само в период на
военен режим - Съвет за държавен контрол. Той събира данни и

166
контролира всички обществени организации, прави проучвания и
предоставя резултатите от тях на Президентския (Военния) съвет. Чрез
Съвета за държавен контрол цялото турско общество е обхванато от мрежа
за наблюдение, контрол и забрани, която не включва въоръжените сили и
съдебните Органи. Президентският (Военният) съвет назначава депутатите
в Учредителния Меджлис по свой избор. Тяхната основна задача е
изработването на конституцията, която се утвърждава на всенароден
референдум. За разлика от демократичните конституционно-плуралистични
режими, при които участието в референдум е въпрос на личен избор и не е
задължително, то при преходния военен режим на Турция всеки гражданин
е длъжен да участва в гласуването на конституцията.
След приемането на конституцията и провеждането на парламентарни
избори страната преминава в период на гражданско управление.
Държавното устройство и политическата система на Турция през този
период имат специфични черти, които я определят най-общо като
парламентарна република с правителствено управление. Според
действащата конституция, приета през 1982 г., правителството има право да
приема актове със силата на закон. По конституционни правомощия
турския парламент е равнопоставен на изпълнителната власт /прави-
телството/. Накърненото върховенство на законодателната власт дава
основание на някои политолози да препоръчат корекции в
конституционните основи на турската политическа система по посока на
по-добър баланс и взаимно въздържане на трите власти - законодателна,
изпълнителна, съдебна.
Своеобразна е турската традиция при структурирането на парламента.
През 90-те години той е еднокамарен с пет годишен мандат на 550
депутати. Решенията за еднокамарен парламент и за високия праг на
парламентарно представителство 10% са производни на стремежа към по-

167
централизиран политически процес и преодоляване на партийната
фрагментация, особено характерна за периоди преди военни преврати.
Според конституцията от 1961 г. Великото национално събрание на
Турция е двукамарно - Републикански Сенат (Горна камара) и Национално
събрание (Долна камара). Ако двукамарността в съвременната епоха е израз
на по-балансирано разделение на властите, особено ако това се случва в
голяма държава с многоброен парламент, може да се каже, че в този смисъл
турската конституция от 1961 г. е по-демократична от приетата на
18.10.1982 г. Първата гарантира по-пълно идейния политически плурализъм
в сравнение с втората.
Безспорен принос в утвърждаване на еднокамарния парламент имат
военните. Според тях фрагментацията на партийната система е резултат от
злоупотреба с гражданските политически права. Тя водела до разстройване
на взаимодействието между гражданите и държавните институции и в този
смисъл големият брой партии е опасен за стабилността на държавата.
Пълното консумиране на гражданските политически права, закрепени в
раздел VIII, чл. 26 на турската конституция, се обявява от военните за
генератор на цикличните обществено-икономически кризи в страната. Тези
аргументи обосновават първата задача на военния режим - да
преструктурира партийната система като забрани дейността на
политическите партии и лидери, действали преди преврата. Големите
политически партии се появяват след военния период с нови имена.
Нереализирано засега е намерението на военните да укрупнят и модернизи-
рат политическото пространство, така че в него да останат две основни
партии. Турският опит показва, че силовите методи не са в състояние да
наложат трайни и естествени (демократични) промени в политическата
система. Все още липсват обективни условия и предпоставки за
двукамарността на турския парламент.

168
 Антидемократични са разпоредбите на Закона за политическите
партии, приет на 22.04.1983 г., които забраняват на политическите партии
„връзки и отношения с обществени организации, синдикати, кооперации и
професионални организации". Забраната обхваща създаването на низови
организации към политическите партии, което е своеобразен опит да се
противодейства на плурализма и демокрацията. Наказателните мерки,
предприемани периодично срещу левите партии, отнасяни с редки
изключения към екстремистките сили, пречат ;на обективната тенденция
към консолидация на партиите в лявото пространство.
За разлика от 1960, 1971, 1980 г. когато военните свалят цивилното
правителство с демонстрация на сила (танкове, конна полиция), то през
1997 г. те бламират ислямисткия премиер Н. Ербакан с политически
средства. След серия от интензивни консултации на военните с
парламентарни и синдикални сили, Партията на благоденствието напуска
правителствения връх. С намесата си в политиката военните демонстрират
привързаност към светската идеология (лаицизма) и решителност да бъдат
отстранени претенциите на исляма да наруши монопола на кемализма.
Президентът на Република Турция се избира непряко от парламента за
срок от седем години. За победа на първите два тура се изисква
квалифицирано мнозинство от 2/3 от гласовете на депутатите, а на третия
тур са достатъчни 50%+1 от депутатските гласове. Действащият президент
на Турция е Сюлейман Демирел (1993-2000 г.) без право на втори мандат.
Във връзка с динамичните вътрешнополитически промени и честите прави-
телствени смени през 90-те години президентът Демирел поставя искане
пред парламента за промяна на конституционните правомощия на
държавния глава по посока на тяхното укрепване. Съгласно конституцията,
президентът представлява Турция и единството на нацията. Той
председателства Съвета за национална сигурност, който въпреки

169
съвещателния си характер има традиционно силно влияние върху
политическия живот на страната.
В периода на гражданско управление съдебната компетенция в Турция
принадлежи на съдилищата и съдиите. Те са формално независими при
изпълнение на служебните задължения. Решенията на съда са задължителни
за законодателните и изпълнителни органи и не могат да бъдат променяни.
Всички въпроси, свързани със съдопроизводството и дейността на съдиите,
са от компетенциите на Висшия съдебен съвет.
Съдебната система включва съдилища, върховни съдилища и
Конституционен съд. Към съдилищата се отнасят обикновените, военните и
административно-управленските съдилища. Към върховните съдилища
спадат: Касационният съд, Държавният съвет, Висшият военно-команден
съд, Военно-касационният съд.
Десетилетната невъзможност на „старата" демокрация Турция да
преструктурира икономиката си в полза на технологично носещите и
наукоемките отрасли се превръща в траен дестабилизиращ фактор на
нейното вътрешно развитие. Селското стопанство и услугите /търговия,
транспорт, туризъм/ са водещите отрасли на турското стопанство. Техният
дял в брутния вътрешен продукт на страната запазва високи стойности през
90-те години (съответно 20% и 53%). За промишлеността остават
скромните 17%, които са недостатъчни да гарантират трайна стопанска
стабилизация.
Първите две места сред промишлените подотрасли заемат хранително-
вкусовата и текстилната промишленост. Суровинно-енергийните ресурси на
страната са неразработени, главно поради недостатъчна техническа
осигуреност на добивната промишленост. Машиностроенето участва с 0,8%
в общия обем на турския износ и с 31% - в турския внос. Най-голям дял в
износа се пада на суровините и полуфабрикатите с ниска степен на
преработка - над 80 %. Неблагоприятната струкура на износа е в основата

170
на растящия външнотърговски дефицит. По турски данни този показател
нараства от 10 млрд. дол. през 1994 г. на 19 млрд. дол. през 1997 г.
Поради влошаващото се съотношение между износа и вноса в края на
90-те години (68% - 77%), оптимистичната прогноза на ОИСР за
намаляване на турския външнотърговски дефицит през 1999 г. до 8,9 млрд.
дол. няма шанс да бъде реализирана. Чрез каналите на външната търговия и
„невидимите" приходи Турция внася инфлация, „зародила се първоначално
в големите национални икономики, заемащи ключово място в световната
икономика (напр. САЩ)". Високият външнотърговски дефицит оказва
натиск върху стойността на местната валута. Нейното обезценяване води до
по-висок темп на инфлацията и нова рецесия. В края на 1997 г. цените на
дребно са със 100% по-високи спрямо декември 1996 г. В този кръг от
циклични кризи турската икономика се върти от години и засега няма
фактор, който трайно да я изведе от него.
Основни външнотърговски партньори на Турция през 90-те години са
Германия, САЩ, страните-членки на Европейския съюз (Франция, Италия,
Англия), средноазиатските републики, Япония и някои страни от Северна
Африка. През декември 1997 г. в Люксембург Европейският съюз отказва
да включи Турция в групата на 6-те асоциирани членки (Естония, Кипър,
Словения, Полша, Чехия и Унгария) за започване на преки преговори по
присъединяване. Турция е извън останалите пет държави (България,
Румъния, Латвия, Литва, Словакия), с които Съюзът започва подготвителни
разговори за присъединяване през март 1998 г. Мотивите на отказа се
свързват главно с незадоволителното състояние на човешките права и
свободи в страната. Пратеникът на американския президент в Кипър Ричард
Холбрук реагира остро на решението на ЕС да остави Турция извън групата
на 11-те държави-кандидатки за членство.
Сключеното на 6 март 1995 г. Споразумение за Митнически съюз с
Европейския съюз, ратифицирано от Европейския парламент на

171
13.12.1995г. и влязло в сила на 1.1.1996 г., е принос в приближаването на
Турция към европейските икономически структури и фактор за изпълнение
на декларираната от правителството цел - модернизация и европеизация на
турската икономика. Съгласно това споразумение Турция получава
икономическа помощ в размер от 3,2 млрд. дол. за периода 1995-2000 г.
Наред с положителните резултати от изпълнението на това споразумение,
турските икономисти изтъкват негативните ефекти за турския
производител, чиято продукция не може да се пребори с конкуренцията на
западните стоки, допускани масово на незащитения турски пазар.
Благоприятно влияние върху текущия платежен баланс на Турция
оказва положителното салдо на „невидимите" операции, включващи услуги
от туризъм и транспорт, както и най-голямото перо - приходи от временно
работещи в чужбина турски граждани. През 90-те години суфицитът на
„невидимите" операции се движи в границите на 6-7,5 млрд. дол., като 50 %
от него се падат на приходите от турските гастарбайтери. Този суфицит
обаче е „безсилен" да компенсира големия външнотърговски дефицит,
поради което дефицитът на текущия платежен баланс е постоянно явление
през 90-те години, движещ се в границите на 1 -3 млрд. дол.
Независимо от положителните стопански резултати в средата на 90-те
години, изразяващи се в оживление на външната търговия и
приватизационния процес, в ръста на брутния вътрешен продукт
(средногодишно 6 - 7%) и увеличаване на валутните резерви, усилията на
турското правителство по посока на дългосрочната стабилизационна
политика са безуспешни. Основната причина е във високия
външнотърговски и бюджетен дефицит, голямата инфлация и безработица,
растящия вътрешен и външен дълг. Средногодишният темп на инфлация
през 90-те години надхвърля 100%, неофициалната цифра на безработицата
е 20%. Постоянна грижа на правителството е бюджетният дефицит. То
плаща за лихви през 1996 г. 18,6 млрд. дол., което е 44% от общия обем на

172
приходите по перо „данъци". Данъчното бреме стимулира „сенчестата"
икономика. Вътрешният и външният дълг на Турция в края на 90-те години
възлиза съответно на 28 млрд. дол. и 80 млрд. дол.
Социално-икономическите проблеми водят до криза в доверието към
правителството. Високата социална цена на неговите реформи предизвиква
обществени конфликти с различна интензивност, които дестабилизират
страната.
Република Турция развива активни международни връзки в следните
направления: военно-политически отношения със САЩ и НАТО;
балансирано политическо и икономическо взаимодействие с Германия и
други държави от ЕС и Русия; всестранни връзки с ислямските държави.
През 1998 г. САЩ обявяват нов етап в стратегическото партньорство с
Турция. Те подкрепят най-голямата балканска държава като транспортен
път на Каспийския нефт и газ от Централна Азия към западните държави.
Американско-турското сътрудничество в тази сфера е специфично
проявление на взаимната убеденост в идеята, че през 21 век Евразия ще
бъде световен икономически център.

173
 САЩ подкрепят плановете на турското правителство за разширяване и
модернизиране на турската военна промишленост. По данни на турския
печат през периода 1998-2028 г. страната ще вложи в производството и
покупката на оръжия 150 млрд. дол. Турската стратегия за развитие на
военно-промишления комплекс през посочения период предвижда
съвместно производство на хеликоптери, танкове и изтребители с фирми от
Русия, Англия, Франция и Германия. Турско-американски оръжейни
планове включват внос в Турция на ракети АТАКМС, всяка от които струва
по 700 хил. дол. Турският седмичник „Новини плюс" от април 1998 г.
съобщава за наличието на 15 атомни бомби „Б-61" (всяка с мощност до 175
килотона) в американската база „Инджирлик".
Военнополитическите отношения между Турция и САЩ укрепват и по
линия на многостранните инициативи на НАТО и „Партньорство за мир".
Турция подкрепя кандидатурите на балканските страни (България,
Румъния, Македония и Албания) за пълноправно членство в Северно-
атлантическия съюз. Забелязва се следният нюанс в турската позиция:
„Турция подкрепя източното разширяване на НАТО при условие, че то не
отслабва военнополитическия и технически потенциал на алианса."
Турция е асоцииран член на ЗЕС. Тя настоява за статут на пълноправен
член в тази организация в случай, че „Западноевропейският съюз приеме за
свои членове някои източноевропейски страни".
Наред с положителните акценти в политическото и икономическото
сътрудничество между Турция и Русия през 90-те години в двустранните
връзки възникват проблеми от военно-политически и международноправен
характер. Първата група проблеми се отнася до реализацията на Договора
за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) в новите
международни реалности след преодоляване на двуполюсния модел на
сигурност. Русия изразява несъгласие с някои начини за адаптиране на
Договора, които според нея задълбочават несъответствията във фланговия
район до руските граници. 174
 Изследване на немския депутат Гернот Ерлер съдържа
предположението, че ако новите държави - членки на НАТО в т.ч. Полша се
откажат от ограниченията за авиационни бойни средства, както се
предвижда в разчетите на НАТО, „то това ще заплаши да подкопае цялата
архитектура на ДОВСЕ". За кратко вре ме една държава може да постигне
такава концентрация на сила, каквато друга би възприела като заплаха за
сигурността си.
В периода след 17.11.1990 г. когато се подписва Парижкият договор
(ДОВСЕ), в резултат на „каскадния" принцип Турция усъвършенства
качествените показатели на оръжията си. Въпреки че тя спазва стриктно
количествените изисквания на договора, регионалният дисбаланс на
въоръженията се задълбочава във вреда на турските съседи поради
обстоятелството, че ДОВСЕ не съдържа клауза, забраняваща
модернизацията на въоръженията и бойната техника в определените
максимални равнища за държавите-страни по този договор.
Друг проблем в турско-руските отношения е свързан с режима на
корабоплаването през проливите (Босфора и Дарданелите).
Корабоплаването през Босфора се регулира от конвенцията в Монтрьо от
1936 г., в която се казва, че „в мирно време търговските кораби имат пълна
свобода на транзитно корабоплаване през проливите, денем и нощем, под
всякакво знаме и с всякакъв товар без никакви формалности".
Турция твърди, че трафикът там е нараснал толкова, че застрашава
сигурността на корабите и околната среда в Истанбул. За да намали
инцидентите в този район, Турция въвежда ограничения за
корабоплаването, в т.ч. изискването за кораби над 90000 тона да имат
местен лоцман при преминаване на проливите. Според западни експерти
спорът всъщност е за маршрута на петрола от бившите съветски републики
Казахстан и Азербайджан. Русия предлага той да се източва по петролопро-
вод до черноморското й пристанище Новоросийск, откъдето да бъде
прекарван с танкери до Западна 175
Европа. Турция предвижда да изгради
петролопровод на своя територия до средиземноморското й пристанище
Чейхан, като по този начин се заобиколи Босфорът.
Турция е член на Организацията ислямска конференция (ОИК). Един
от основните проблеми, които тя поставя за дискусия на нейните форуми, е
въпросът за положението на „външните турци", включително в балканските
държави. Целта е да се запази етнокултурната идентичност на турските
малцинства в съседните страни. Много от мюсюлманските малцинства там
се квалифицират като „турци". Поради икономическата невъзможност на
„майката-държава" да ги приеме на своя територия, Турция не проявява
склонност към взаимно либерализиране на визовия режим със съседните
държави.
Интересът и благосклонността на Турция към мюсюлманските
общности от региона на Балканите и Югоизточна Европа намират
проявление в политиката й спрямо югоконфликта и в рамките на
Черноморското икономическо сътрудничество. От 1995 г. Турция участва с
военен контингент от 1000 души в състава на АЙФОР, съответно на
ЕСФОР в Босна и Херцеговина.
При правителството на Ербакан отношенията на Турция с ислямските
държави укрепват за сметка на партньорството със САЩ и Западна Европа.
Партията на благоденствието се обявява против американските военни бази
в Турция, против дейността на многонационалните сили в Северен Ирак,
против войната срещу Ирак.
Охладнелите връзки на Турция в западно направление се съпровождат
със засилени симпатии към ислямския свят. През месец юни 1997 г. Турция
организира в Истанбул среща на осем мюсюлмански страни, която поставя
началото на Организация За сътрудничество в областта на икономиката (Д-
8). В групата на „осемте развиващи се страни" влизат Турция, Пакистан,
Индонезия, Иран, Бангладеш, Египет, Малайзия и Нигерия. В Съвместна
декларация страните-членки обявяват намерението си да съдействат за
развитие на индустрията, науката
176и технологиите, банковото дело и
селското стопанство. Непосредствена задача е борбата с бедността.
Организацията Д-8 възниква като контрапункт на Голямата седморка на
развитите държави. Правителството на Н. Ербакан планира създаването на
мюсюлманско НАТО и ислямска ООН. Реализацията на плановете за
организиране на мюсюлманските страни въз основа на ислямските
ценности и превръщането им в нова геополитическа сила се поставят под
въпрос при следващото турско правителство на М. Йълмаз, което изразява
резерви към регионалните инициативи на ислямисткия премиер Ербакан.
Вярно е твърдението на политолога Б. Маринков, че светският
политически елит на Турция тепърва трябва да доказва способността си „да
гарантира ресурсно огромните външни ангажименти на страната, без с това
да събужда центробежните сили на мощните проислямистки и
фундаменталистки сили, получили достатъчно доказателства за собствената
си мощ и влияние".

БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ
ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ

Един от основните проблеми на ЮИЕ се крие в наличието на премного

история в сравнително ограниченото демократично пространство на
региона. Главно поради това и след промяната през 1989 г. противоречията
на България със съседните й страни се преодоляват бавно и трудно. Едва
през лятото на 1996 година например бе стартирана нова форма на
всестранно сътрудничество в ЮИЕ за укрепване на мира и стабилността на
всички страни от региона, вземаща предвид новите условия и изисквания,
както на регионално, така и на европейско ниво. Едва 8 години след
промените бе решен спора с Турция по статута на устието на река Резовска.
Но освен историята, бавният процес на отстраняване на противоречията на
Балканите се дължи и на различния177
етап на узряване на демокрацията и на
развитие на икономиката в отделните държави. Погрешно се смята, че
когато говорим за изоставане се имат предвид винаги новите демокрации
(изключваме режима на Милошевич). Напротив, известни и уважавани
турски учени подчертават през 1999 г.: "В България днес има много повече
демокрация, отколкото в Турция". При това те не визират само Кюрдския
проблем.
България няма друг съсед, в отношенията с който историята да е довела
до наслояването на толкова много противоречия. Безспорно е, че
османското робство и комунистическият режим са двата периода, оставили
най-много негативи. Но подходът към анализирането на противоречията
обаче е високоотговорен акт, защото са чести случаите на изкривяване на
историческата истина. И днес в България се продава масова литература,
внушаваща турско присъствие с "голям културен и икономически принос за
развитието на България". В политическото пространство пък, ДПС взема на
въоръжение вече друга тактика, тя връща възродителния процес до 1971
година. Безспорно осъдителни са действията на милицията по време на така
наречените "майски събития", както и непростимо, непобиращо се в ума на
днешното човечество "мероприятие по смяна на имената", довело до
изолация на България. Но нека не забравяме, че "майските събития" бяха
управлявани отвън и затова бяха хвърлени много финансови средства от
западна посока, а не бяха спонтанна реакция на населението. Нека не
забравяме, че смяна на имената на българските турци е имало от началото
на века и по-късно и през 1940 г. и именно дамгосваната комунистическа
партия върна имената на сънародниците ни от турски произход след
Втората световна война. Днес политици от ДПС представят историята
превратно и то не само тук, а и на международни форуми.
Затова, когато анализираме нерешените въпроси през последните 10
години, непрекъснато ще се сблъскваме със сенките от миналото и тяхното
интерпретиране неизбежно ще оказва влияние върху намирането на верния
178
резултат от този анализ, както и на най-правилните решения в
практическата политика.
Същност и исторически предпоставки на българо-турските
противрочия Балканите понякога стават залог на вътрешните им
боричкания, конфликти и абсурди. Боричкания, от които спада
популярността на политици с европейско мислене, каквито има например и
в Турция, а расте подкрепата на ислямския фундаментализъм (за първи път
макар и за кратко през това десетилетие на власт в Турция дойде крайно
ислямистка партия, а кметските места в най-големите градове бяха заети от
ислямисти). В обществения живот на Турция и Гърция протичат сходни
процеси. Макар да са светски държави, в тях религията започва да играе все
по-важна роля. А е известно колко опасна е тя като инструмент в
политическите игри. И в двете страни партийните елити "зациклят" на
краен национализъм, затъват в праволинейност, в апаратни игри и
корупция. (А това понякога създава проблеми и на съседни страни:
провалената сделка с "Джейлан холдинг" в България през 2000 година.)
Върховете им очевидно се нуждаят от радикални промени. Потребно е ново
мислене, защото без него и новите лица или просто се вписват в старата
схема, или са още по-консервативни и агресивни.
От голямо значение е това, къде е разположен центърът на тежестта на
стратегическия балкански триъгълник България – Гърция – Турция.
Триъгълник, който може при непростима безотговорност отвътре или груба
намеса на велики сили отвън - да се превърне в Бермудски триъгълник за
сигурността на региона.
България е на 4-то място от общо 19 европейски страни по броя на
мюсюлманското население (0,8 млн.) след Албания (2 млн.), Босна (1,5
млн.) и Косово (1 млн.).
Движението на населението през втората половина на 19 и първата
половина на 20 век, принудително или доброволно, на основа на етническа
непримиримост, по икономически
179 причини или вследствие на
междудържавни решения, оставя най-много последствия и конфликтен
потенциал. Когато политици на Запад дават оценки и препоръки, те
обикновено не познават в дълбочина тези проблеми и затова често се
опитват да налагат механично схеми и модели, които не винаги са
издържани.
Малко известно е, че в началото на 20 век в Турция живеят около
1500000 българи. Днес официалните данни, които Турция предоставя, са, че
в страната живеят 1000 българи. Този въпрос е тясно свързан с проблемите
за българските имоти в Турция, които са съществували с десетилетия (т.н.
"Желязна църква" в Истанбул навърши през миналата година 100 години) и
са паметници на българската история.
Според професор Л. Милетич, само в Одринска Тракия е избито и
погинало от глад и болести 1/3-та от християнското българско население.
Изпълнява се специална заповед за заличаване на всичко българско в
Източна Тракия. Около 400000 души напускат тези земи. Тази тема е в
основата на днешните нерешени проблеми по обезщетяването на
тракийските българи.
Същността на възникващи спорни въпроси през последното
десетилетие трябва да се търси и в преследваните национални интереси и
изработени стратегии. На симпозиум на турските военни академии в края
на 1998 г. в Истанбул, на тема "Политиката на Турция на Балканите и в
региона" известният политолог проф. Йомер Батйрел съвсем ясно
формулира, че Турция може да засили политическото си влияние, ако прави
по-мащабни икономически инжекции в отделните страни и поставя
България на второ място след Румъния в постигнатото до тогава.
В коментари български политици често цитират подписани двустранни
документи като панацея на всичко, като гаранция, а това съвсем не е така.
Въпреки всички документи и възходящо развитие на отношенията, дори и
през 1998 г. на горецитираната конференция дивизионният генерал Орхан
Йоней прогнозира: Взаимната подозрителност
180 между отделните държави на
Балканите, която е исторически обусловена и обременена, няма да отмре в
обозримо бъдеще.
Българската общественост е особено чувствителна по въпроса за чужда
подкрепа на една етническа партия. Отношението на Анкара към ДПС
обаче е нееднозначно, има периоди на открита подкрепа, но и на доста
хладно отношение.
Концентриран върху отношенията на ДПС от вниманието на българите
отбягва един друг сериозен момент. Турция обяви не само помаците, но и
гагаузите за турци и открито и пряко започна да ги подпомага. И ако броят
им в България не е особено голям, въпросът с гагаузкият център в Молдова
е по-сериозен. След като зам.президентът на България Блага Димитрова
през 1992г. отклони връчените й от гагаузите пълномощия България да ги
представя по света, те загубиха доверие в София. Турция се възползува и
създаде влиятелно течение с протурска ориентация. Новите гагаузки лидери
се стремят да раздробят Тараклийския район, който е исторически център
на българската култура.
Недоверие създават и емисарите, обикалящи родопските села,
строежите на джамии, дори в селища с изцяло християнско население. В
това отношение обаче, трябва да се отбележи, че самата светска власт в
Турция и особено военните имат проблеми с ислямския фундаментализъм и
се борят срещу него. Следователно трябва да се разграничава, доколко
фундаменталистки организации финансират тези процеси в България и
срещу които можем да си съдействуваме с турските управляващи и доколко
пък те използуват двойни критерии и в нашата страна скрито си служат с
онези, срещу които се борят в своята, защото реализират концепцията за
утвърждаване и разширяване на влиянието на "външните турци".
Друга характеристика на противоречията се формира в резултат на.
икономическите процеси и конкуренция. Създаването на пазарна
икономика в България със слаби все още икономически субекти и
желанието на турските фирми за експанзия
181 на нови пазари поражда спорове
в приватизацията на едно или друго предприятие (пример Кремиковци от
"Ердемир") или на нови обекти (пример каскада "Горна Арда" и магистрала
"Марица").

ИЗСЕЛНИЧЕСКИЯ ВЪПРОС СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Тъй като изселническият въпрос носи най-много проблеми в българо-
турските отношения, то е необходимо да се щрихират някои съществени
моменти от него, преди да се премине към комплексно разглеждане на
темата за противоречията в двустранните отношения.
Изселванията всъщност започват веднага след руско-турската война.
През 1878 година 150000 напускат българските земи по указания на
султанската власт. От 1878 до 1912 година за Турция заминават около
350000 души. По-горе бе посочена цифрата 400000 прогонени от Тракия
през 1913г. По време на войните и в периода между тях България напускат
отново 250000 души.
Много съществено е да се отбележи, че до 1925 година политиката на
Турция по изселването се ръководи от намерението за "прибиране" на
турците, останали извън територията на страната. Затова до Втората
световна война Анкара регулярно, ежегодно приема изселници. Тоест тя
едностранно регулира изселническия процес. През 1924 г. Турция прави
официално предложение за "изтегляне" на "турското население" в период
от 5-6 години, като формулира страните в следния порядък от Румъния,
Югославия, Русия и други. Изселническият въпрос между България и
Турция след 1925 година е правно уреден от Конвенцията за установяване
между двете страни, сключена в Анкара на 18.10.1925 г., в сила от
02.09.1926 год. Сключването става едновременно с Договора за приятелство
между България и Турция и Протокол към него. Договорът за приятелство е
безсрочен! От 1927 до 1939 година в Турция се изселват 101464 души, а
през 1944-1945 въобще няма изселници.
182
 От 1945 до 1980 г. от България в Турция се изселват общо 350 000
души.
До 1950 г. България ограничава изселването. Турция многократно
прави постъпки за свободно изселване. Нещо повече, Турция подстрекава
мюсюлманското население в България към изселване. За първите 6 месеца
на 1950 г. страната напускат само 14129 души. До 07.09.1951 г. те нарастват
обаче до 153000 души.
На 07.11.1951 г. турското правителство едностранно затваря границата.
В периода 1952-1964 г. няма изселвания. През 1964 г. България прави
предложение за комплексно и цялостно решаване на изселническия въпрос
за доброволно желаещите. Две години турската страна не дава отговор.
През 1966г. турското МВнР коренно променя становището си, започват
преговори и през февруари 1963г. се сключва Спогодба за изселване със
срок на изселване до 1978г. и за близките на онези, които са се изселили до
1952 година. По тази Спогодба се изселват 115186 българи от турски
произход. През 1983 г. Тодор Живков приема изготвения от турската страна
списък, предаден му от президента Еврен за изселване на допълнителни
лица от това население.
Внезапно проведеният, така наречен "Възродителен процес" 1984-1985
год. взривява отношенията между двете страни, води до изолация на
България, унищожава спомена и оценката за всичко положително, което е
направено дотогава за населението от смесените райони - от социалните
такива до правото на места във висшите учебни заведения. 300000 души
изоставят домовете си. (Терминът "възродителен процес" води началото си
от 30-те години, когато в Смолян се създава известната дружба "Родина",
която обединява главно българи-мохамедани, ратуващи за възраждане на
българското народностно самосъзнание сред помаците. На фона на
резултатите от този процес обаче понятието "възраждане" не се покрива и
добива цинична окраска.) Процесът катализира решението на част от
останалите и през 1989 г. нова вълна
183 изселници потегля за Турция. По-
късно някои от "голямата екскурзия" се завръщат, но ефектът е по-скоро
незначителен. Неизвестни досега факти разкрива разсекретена и
публикувана в Интернет през декември 2000 година Паметна бележка за
срещата между Тодор Живков и Михаил Горбачов от 23. юни 1989 г.,
според, която съветският ръководител е бил готов да посредничи пред
турския премиер Тургут Йозал за организирано изселване на 20-30 хиляди
мюсюлмани годишно. Живков е заявил, че "страната ни е заинтересована от
изселване на 200, 300, дори 500 хиляди мюсюлмани, но че това е
невъзможно, защото Турция не може да ги приеме". Горбачов информирал
Живков, че 2 дни по-рано съветският посланик в Анкара Чернишев му е
изпратил послание от турския премиер Тургут Йозал, с молба за съветско
посредничество между Анкара и София. Йозал казал, че Турция може да
приема не повече от 30000 души годишно. Живков помолил да бъде
предадено на Анкара, че София е съгласна на среща по въпроса, но без
предварителни условия. Документите разкриват, че по време на
терористическите акции през 1984-85г. КГБ е изпратила в София три
специални групи, които обучавали служители от българското МВР в
борбата срещу тероризма и участвували в няколко съвещания на МВР по
този въпрос.
Очевидно поръчковият филм на Татяна Ваксберг от януари 2001
година "Технология на злото" освен всичко друго беше удар срещу
интегрирането на българското население от турски произход. Изкуствено
бяха разпалени вражди и там, където не е имало такива дори по време на
т.н. "възродителен процес". Видимо се сплотява и отдръпва част от
турското население. Всичко това противоречи на европейските норми за
интегриране на малцинствата, отхвърля България назад в
евроинтеграционния й процес. Но затова пък случаят е напълно в интерес
на политиката на Турция за запазване и обособяване на така наречените
"външни турци". Този аспект не се засяга в анализите на случая
"Технология на злото", но той е в основата
184 на станалото.
 Главната особеност на националната политика у нас до 1990 година е
нейната непоследователност: от акцента върху етническо разграничаване до
стремеж за тотално приобщаване. Световната практика показва, че
националната идентичност и етническата специфика не си противоречат
само когато националната идентичност гарантира социално-икономическо
и културно, общностно и личностно развитие. Обратно, наличието на
механизми за национално приобщаване , възприемани като чужда намеса,
пораждат у личността (общността) съмнения за асимилация, следователно
могат само да улеснят формирането на чуждо национално самосъзнание.
Съществена промяна в политиката на Турция по изселническия въпрос
е позицията за оставане на "турски малцинства" в други държави и
развиването и подкрепата им там, което е в унисон и с концепцията за така
наречените външни турци и се различава коренно от политиката през 20-те
и 30-те години на века.
През 1995г. президентът Демирел категорично заявява: "Не мисля, че е
необходимо подписването на изселническа спогодба между България и
Турция." Тоест, Анкара не иска изселническа спогодба, а София няма
възможност да изпълни клаузите й. Пред българските народни
представители президентът Демирел представя една нереалистична идея.
Той призовава към отваряне на границите между България и Турция и
търговски облекчения. Отварянето на границата можело да стане със
спогодба за свободна търговия и отмяна на визовия режим, но само ако
България и Турция членуват в Европейския съюз.

ОСНОВНИ СПОРНИ ПРОБЛЕМИ В БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ

ОТНОШЕНИЯ ПРЕЗ 90-ТЕ ГОДИНИ
Отношенията на България с Турция са изградени на солидна
договорно-правна основа, която дава широки възможности за развитие на
двустранното сътрудничество, като основна е ролята на Договора за
приятелство, добросъседство, сигурност
185 и сътрудничество от 06. Май 1992
година. Както и серията от подобни договори подписани с други страни по
това време, така и този договор погледнат от дистанцията на времето
показва, че е много лесно да се състави, но бавно и трудно е изпълването му
със съдържание. В случая с Турция трябваше да се разчистват редица
нерешени въпроси. Безспорна е новата динамика в отношенията през 90-те
години, но също така и известни периоди на пасивност, както и
недостатъчната настъпателност от българска страна по проблеми, оставени
на заден план. Безспорни са и успехите, но и загърбването на някои въпроси
в името на очаквани политически дивиденти, подкрепа за НАТО например
и др. След падането на Месут Йълмаз от власт през 1998 г. се задава
въпросът, какво ще стане с българо-турските отношения след периода им на
възходящо развитие. При една стабилна и дългосрочна политика един такъв
въпрос не би трябвало да възниква, както не възниква в Анкара, ако
правителството в София се смени. Причината е, че двустранните връзки
през периода 1997-1998 г. до голяма степен и по инициатива на България
бяха персонифицирани на равнище ръководители на правителствата.
Слабостта на българската дипломация, липсата на дългосрочна, трайна
стратегия на външната политика, намира най-негативните си прояви
именно в отношенията с Турция. Когато е почти ясно, че правителството на
Месут Йълмаз ще падне и то поради обвинения за злоупотреби и връзки с
мафията, са били подписани споразумения, които е можело да изчакат.
Нещо повече, едни български вицепремиер и един български генерален
консул се ангажират с най-големия турски инвеститор (купувачът на
"Новотел Европа"), който само дни след това в родината му е обвинен в
престъпления. В края на 2000 година гръмва скандала с "Джейлан холдинг",
въпреки двегодишните предупреждения от страна на преса, опозиция,
експерти и т.н.

186
 Още в средата на разглеждания 10 годишен период (юли 1995 г.)
турският президент Сюлейман Демирел заявява: "Между Турция и
България не съществува никакъв сблъсък на интереси. Между нас няма
проблеми, разрешаването на които да изглежда невъзможно или пък много
трудно." Това заявление, повтаряно с някои нюанси и по-късно, съдържа
два важни момента. Първо, по отношение на интересите, то е само частично
вярно. Достатъчно е само да се анализира Концепцията за външните турци,
за да се оцени тази част на заявлението само като дипломатична. Второ, в
него всъщност се признава, че има нерешени проблеми, но акцентира на
това, че те са разрешими. Отговорът на президента Жельо Желев също е
показателен, според него също няма противоречия, а различия има само в
някои акценти. Тук трябва обаче да се прави разлика между официално
заявеното и категоричното поставяне на някои от проблемите на разговори
на четири очи, както е видно по-долу.
В политическата област. По два въпроса Турция е особено
чувствителна и търси одобрение на политиката си: по Кипърския въпрос и
по Кюрдския проблем, който Анкара неоснователно свежда само до
Кюрдската работническа партия.
България е част от обектите за натиск от турска страна по отношение
признаване позицията й по Кюрдския проблем. Когато неотдавна отново
бяха направени изявления от турски военни, че България е сред страните,
подкрепящи дейността на Кюрдската работническа партия /ПКК/, нашите
органи за сигурност заявиха, че досега не са констатирали наличие на
структури, които биха предприели действия от българска територия за
дестабилизиране на вътрешната сигурност на Турция. Премиерът Иван
Костов заяви по този повод, че "Специалните служби на МВР вземат мерки
срещу дейността на терористични организации, независимо от техния
произход. България е свободна държава и ние не можем да преследваме
хората за техните убеждения. Не приемаме, че всички кюрди са терористи.
У нас обаче, няма регистрирани 187
структури на кюрдската организация.
Германия е обявила ПКК за терористична, защото там организацията се е
проявила като такава. У нас не е установено , кой поддържа финансово
структури на ПКК. Ние ще следваме усилията на страните от ЕС по
решаване на Кюрдския проблем".
Но именно усилията на ЕС по кюрдския въпрос не се подкрепят
решително от България. МвНР има разработена позиция по него едва от
1997 г., но официално тя не е заявявана. В разговори с турската страна се
избягва тази тема, макар, че от турска страна винаги се иска разбиране за
антитерористичния характер на дейността на военните в Югоизточна
Турция. Прави впечатление, че в българската позиция "дипломатично" се
премълчават и не се осъждат извършените престъпления и от двете страни,
но най-вече- от турската армия - убитите цивилни граждани, прогоненото
население, изравнените със земята десетки села. Европейските критерии
обаче морално ни задължават да вземаме отношение по нерешения
Кюрдски проблем на нашата съседка, а умелата дипломация би могла да
използуваме справедливите претенции по него за обезсилване на натиск,
оказван ни във връзка с турската етническа общност, ако такъв излезе извън
рамките на демократичните норми, които сме задължени да спазваме.
Както в Турция, така и в Гърция винаги е имало ревност към
отношенията на България с двете й южни съседки. Всички политически
стъпки на София към една от тях са предизвиквали съответни намеци или
студено мълчание от другата страна. Не може да се отрече, че основното
усилие на управляващите през 90-те години е било към търсене на
външнополитически баланс. При различните правителства обаче има
изместване на акцента. Така например, социалистите по-често са търсили
подкрепата на Гърция, докато СДС с идването си на власт ускори толкова
много турската насоченост в политиката си, че не само Гърция, но и
Германия погледнаха доста недоволно на тази обвързаност. През 1995
година на среща на страните от Черноморското икономическо
сътрудничество в Атина, България и Гърция подемат инициатива пред ООН
188
за вдигане на югоембаргото, привличайки още 4 страни, засегнати от
санкциите. Турция остава неприятно изненадана.
В този период Турция наблюдава внимателно опитите на България да
бъде балансьор между Турция и Гърция в Босненския конфликт, почти не
крие смущението си от затоплящите се отношения между София и Атина
след идването на БСП на власт, започва да отчита по-силно фактора
религиозна близост между гърци и българи. Демирел открито упреква
новото българско правителство, че "не е направило генерални промени в
българската външна политика".
Независимо от добрите отношения с Турция като цяло през последните
години, България отчита обезпокоителното нарастване на регионалния
дисбаланс във въоръжения и техника, особено в качествено отношение,
който е вследствие от така нареченото каскадиране на въоръжения и
техника в рамките на НАТО. В началото на 90-те години има едно
необяснимо мълчание на управляващите в България по този въпрос.
Колкото и странно да е, пръв го нарушава президента Жельо Желев, който
на конференцията "За ново бъдеще на България" в края на октомври 1994 г.
в Бояна между другото изрази и загриженост от растящия дисбаланс във
въоръженията и въоръжените сили на полуострова - факт, който по думите
му е придобил през последните години обезпокоителни размери. През
следващите години българските експерти коригират споровете в пресата,
като поясняват, че не става дума за цялостния огромен превес на турските
въоръжени сили: докато България изтегли от военни части, закри военни
поделения в Югоизточна България, Първа турска армия - най-модерната и
най-силната от четирите турски армии, която е готвена за военни действия
на Север срещу България и подкрепящите я румънски ВС и Одески военен
окръг, запази своята мощ и дори се превъоръжи (например с по-модерни
танкове "Леопард" в трета танкова дивизия в Чорлу, на часове от
българската граница).
189
 През юли 1994 г. при посещението си в Турция президентът Желев
произнася знаменитата си фраза: "Въпросът г-н президент, има и чисто
психологическо измерение. Все пак по законите на драматургията, когато
една пушка се държи постоянно на сцената, зрителите очакват, че до края
на представлението непременно трябва да гръмне, още повече, че наоколо
действително се гърми. А българската страна, както Ви е известно, при
съществуващото положение осъществява невиждано досега понижаване на
въоръженията." След тази дата поне по документи няма следа български
държавник да е поставял този въпрос.
Договорът за ограничения на въоръжените сили в Европа
облагодетелствуваше Турция, част от територията й въобще не бе обхваната
от него. С актуализирането му в края на 90-те години и определяне на
национални нива, нещата се промениха само в глобален план, но останаха в
голяма степен неизгодни за малките страни м регионален план. Следейки
много ревниво въпросите свързани с ДОВСЕ, Турция се опита да повлияе
на България и Румъния като открито изрази опасенията си от тенденциите в
двете страни за преразглеждане на фланговия режим, носещ ограничения за
тях. Турските дипломати предупреждаваха, че от подобни стремежи на
България и Румъния може да се възползува Русия, която предлагаше
премахване на фланговия режим и създаване на зона за стабилност, която
да се отнася и до Централна Европа.
В рамките на сътрудничеството между органите за сигурност бяха
избягнати по-сериозни противоречия, благодарение на Споразумението за
сътрудничество между МВР на двете страни от 1993 година,
договореностите на министрите на външните работи от май 1995 г. и
Протокола за сътрудничество, подписан от експерти на двете вътрешни
ведомства през месец юни 1995 г. в София, както и на Протокола между
МВР на двете страни от май 1997 г. за съвместна борба срещу
организираната престъпност, контрабандата на наркотици и тероризма. По-
190
сериозни противоречия се появиха едва през 2000 година по повод двете
нападения върху зам.консула от турското консулство в Бургас.
През 2000 г. за първи път се стига до изгонване на турски дипломат
(ръководителката на консулството в Бургас), което въпреки официалното
му подценяване като факт от говорителя на МВнР, все пак е сериозен
сигнал. Както ръководителката на консулството, така и заместникът й са
уличени в публична подкрепа на политическа сила (ДПС), което е
несъвместимо с дипломатическия им статут.
Появилите се в турските вестници "Сабах" и "Милиет" публикации,
първата обвиняваща българските специални служби за нападение върху
зам.консула Коза, а втората - обвиняваща управляващите в България, че
създават умишлено негативен образ на Турция, за да влошат имиджа на
ДПС, свидетелствуват за следното: Въпреки представата за безоблачни
двустранни отношения, все пак в Турция има сили, които са готови да се
мобилизират в поредна антибългарска кампания, включително и със стари
пропагандни похвати и лъжливи обвинения. Истина е обаче, че през
последните години нямаше друга сериозна антибългарска публикация в
турския печат.
В политическата област важно място заема решаването на спорните
въпроси и мерките за доверие. Затова именно те станаха акцентът в
Договора за приятелство от 06. май 1992 г. и Протокола за съвместни
действия. В началото на разглеждания период обаче, има само едва
забележим напредък по изключително сложните и дългогодишни проблеми,
свързани с определянето на граничната линия в устието на река Резовска,
делимитацията на морските пространства и разпределението на районите за
полетна информация над Черно море. В периода 1992-1994 година са
проведени 4 кръга разговори по тези въпроси. Изводът обаче е, че за
решаването им се иска проява на добра политическа воля и желание за
постигане на взаимно приемливи компромиси и от двете страни. През
цялото това време стои въпросът за191
прекратяване на всякакви едностранни
действия в съответствие със съгласуваните детайли от юни 1988г. и
Програмата за съвместни действия между министерствата на външните
работи на България и Турция от 31 март 1992г. Безпокойство будят
периодичните нарушения на българските териториални води от турски
риболовни кораби и стражеви катери, които в определени моменти
придобиват систематичен характер. Те предизвикват подчертано негативна
реакция в българското обществено мнение, което не е в интерес на едно
възходящо развитие на двустранните отношения. Контрапродуктивността
на такива действия влияе върху цялостната атмосфера на доверие.
Българската страна не приема и турските възражения срещу издаването на
лицензии на чуждестранни компании за геоложки проучвания в безспорно
българските части на континенталния шелф в Черно море.
Поради тази обща атмосфера едва през 1997г. (4 декември) става
възможно подписването в София на Споразумение между Република
България и Република Турция за определяне границата в района на устието
на река Резовска (Мутлудере) и разграничаване на морските пространства
между двете държави в Черно море. Ратифицирано със закон, приет от НС
на 24.06.1998 г., ДВ, бр. 79/1998 г. В сила от 4.11.1998 г., с подписването в
Анкара на Протокол за размяна на ратификационните документи. Този акт
беше резултат на политическа воля. И на двете страни обаче им беше
необходим "пробив", знак за промяна в отношенията. Към това трябва да се
прибави и натискът от Запад за такава промяна. Тоест Иван Костов и Месут
Йълмаз се договориха за стъпка, която да донесе политически дивиденти и
на двамата. Положителното обаче е, че това не стана в ущърб на
бълргарските интереси. Напротив, параметрите на споразумението са в
полза на България и досега не е известно, дали срещу това са били поети
някакви други ангажименти, например за подкрепа на кандидатурата ни в
НАТО.

192
 ХУМАНИТАРНИ И ИМУЩЕСТВЕНИ ВЪПРОСИ
По-голяма част от нерешените въпроси между България и Турция
включват статута на българските Екзархийски имоти в Турция, взаимните
финансови и имуществени претенции и хуманитарни и социални проблеми.
В началото на 90-те години започват да се констатират определени
промени в турските позиции по въпроса, насочени към изменение на
съгласуваната последвотелност на разглеждане на "имуществените,
социални и хуманитарни проблеми". Вниманието се насочва и
неоснователно ограничава до имуществените и финансово-пенсионни
проблеми на изселилите се през 1989г. в Турция бивши български
граждани. Налице е стремеж за отклоняване от обсъждане на насрещните
(предимно български) финансови и имуществени претенции, основаващи се
на Договора за приятелство. Все по-настойчиво турската страна започва да
поставя въпроса за социалното осигуряване на изселилите се българи,
стремейки се да го изнесе от общата проблематика и да му придаде
приоритетен характер. В края на краищата в края на разглеждания 10
годишен период и този въпрос намира решение благодарение на добрата
воля на България (споразумението е подписано през 1998г.). Показателно е
обаче, че през 1992 и 1993 година турската страна връчва свои проекти за
споразумение за решаване на имуществените въпроси, съдържащи
неизгодни за България постановки и служещи очевидно на стремежа да се
елиминират преимуществата, които правната база до тогавашния момент
дава на българските претенции и да се почерпят правни аргументи, каквито
дотогава турската страна няма за своите претенции.
Известно неразбиране и подвеждане на наши политици по турски
тактически ходове има и по въпросите на българските културно-
исторически паметници. Предложението от това време (1992-1994 г.) за
превръщането на болницата "Евлоги Георгиев" и на другите имоти във
фондация на българската общност
193в Истанбул е едно от тях. То не
съответствува на поддържаната от десетилетия (и възприемана от Турция)
наша позиция за болницата като собственост на българската държава и
екзархия. Възприемането на такава нова позиция създава предпоставки за
насрещни претенции на Турция за вакъфските имоти в България, макар че
този въпрос е уреден със Закона за отнемане на господарските земи от 1904
г., с Руско-турския договор от 1909 г., с Цариградския договор от 1913 г. и с
Договора за приятелство от 1925 г.
Преговорите по имуществените, социалните и хуманитарни въпроси
започват съгласно договореностите от 4-5. 12. 1997 година на министър-
председателите на двете страни на експертно ниво в рамките на Съвместна
работна група.
Спорна е част от аргументацията на президента Петър Стоянов пред
президента Сюлейман Демирел (22.03.1999 г.), че "откритите хуманитарни
въпроси са наследство от миналото, за които управляващите в момента не
носят никаква отговорност". Напротив, държавите винаги носят своята
отговорност, както Турция не е безотговорна за геноцида над арменците.
Иначе защо международната общност днес ще осъжда този геноцид, а
американците ще внасят през 2000 г. резолюция в Конгреса си за
осъждането му? Друг е въпросът, че някои страници от историята следва а
се затворят с ясно взета позиция, в противен случай ще са вечна пречка в
обсъждането на съвременните въпроси на взаимоотношенията.
По проблемите на Българската православна общност в Истанбул
турската страна дава уверения, че български свещеници ще служат в
нашите църкви в града на Босфора и българската колония ще може да се
лекува безплатно в отнетата ни българска болница "Евлоги Георгиев".
(Прави впечатление, че МВнР дори и в свои документи от 1999 г. не
използува думата "отнета", а "управлявана от в-к "Тюркие" болница", което
показва до каква степен страхът да не дразним турската страна е овладял
тези, които трябва да бранят българските интереси.) Никой друг след
бившия президент Жельо Желев не
194заявява така ясно и категорично по
време на официалното му посещение (6-8 юли 1994г.) в Анкара: "Г-н
Президент, неприятно е, че въпреки ясните постановки на тези документи
(има предвид Протокола от 31 март 1992 г., актуализирания му вариант от
май 1994 г. и Договора за приятелство) се върви в обратна посока. Не се
възстановява статута на Българската болница. Нещо повече - при наличието
на ясни декларации за водене на преговори бе позволено да бъде сринато до
основи Българското училище в Истанбул. На тази практика трябва да се
сложи край. Ние знаем официалните обяснения на турската страна, връчени
напоследък, но в тях не се съдържа нито един нов аргумент. Защото ако се
твърди, че тези имоти са били отнети въз основа на турското
законодателство, необяснимо е как те са съществували и са били владени от
българската общност в продължение на толкова десетилетия. При това ние
се намираме в процес на преговори в процес на тяхното отнемане."
Разрушаването на българското училище в Истанбул през 1993 г. се
приема болезнено от българската общественост и се окачествява като
нежелание на турската страна на този етап да се съобразява с линията на
българското правителство за търсене на комплексно решение за
поддържане и съхраняване на българските културно-исторически
паметници на турска територия.
От 6.11.1998 г., когато бе подписан Протокол за размяна на недвижими
имоти в гр. Истанбул формално може да се счита за решен въпроса за
загубеното от нас българско училище "Антим I". Съгласно тази протокол
нашата страна получава терен в замяна на разрушеното училище, на който
ще построи български културен и търговски център. Успехът на
българската страна е частичен, защото Анкара се възползува от това, за да
постави въпроса за реципрочност на културните центрове. Резултатът е
много по-съществен за турската страна, защото културната и икономическа
дейност на един български център в Истанбул ще е значително по-слабо
резултатна от един подобен център на Турция в нашата страна.
195
 При днешните нерешени въпроси се забелязва една небалансираност в
практическото им решаване от двете страни. Така например премиерът
Иван Костов е принуден да отбележи пред турския президент Сюлейман
Демирел при посещението му в България през март 1999 г., че оценката ни
за сътрудничеството на митническите администрации на двете страни е
незадоволително. Докато България е отговорила на всички запитвания на
турската страна, то турските митничари не са отговорили на нито едно от
25 запитвания на нашата страна.
При двустранни срещи и на ниво президент турската страна
обикновено подчертава, че в резултат на изселването на българските турци
в Турция, България губи работна сила, а турската страна трябвало да търси
работа на новите преселници. Често се изтъква известната турска теза, че
хората от мюсюлманското население (в документите на българското МВнР
се употребява понятието "малцинство", с очевидно непознаване на
конституцията) били предани граждани на България. Естествено било те да
имат сигурност, равноправие и препитание. Турция приветствува
ратификацията от Народното събрание на България на Конвенцията за
защита на малцинствата. Турският президент Демирел препоръча на София,
за да спре изселването, българската държава следва да инвестира повече в
районите със смесено население.
Турция е доволна от подписаното през 1998 г. Споразумение за
изплащане на български пенсии в Турция чрез клона на "Зираатбанкасъ" в
София, а по-късно и чрез клона на "Демирбанк".
Решението на Турция от края на месец ноември 2000 г. да депортира
всички емигранти от България, които до 6 месеца не подадат молби за
удължаване на изтичащия срок на правото им на пребиваване, а това са над
100000 души, е един пример за това, как в момент на обтягане на
отношенията, на предстоящи избори, в които следва да се подкрепи партия
на етническа основа в съседна България, в период на важни решения на ЕС
196
за свободното придвижване и т.н., Турция има лостове за въздействие и ги
използува.
Премахването на визите за ЕС действително може да доведе до
трудности във връзка с желанието на много граждани от турски произход
да се възползуват от това. Първият сигнал за такава вълна е стремежът за
възстановяване на българските документи, издаване на нови паспорти и т.н.
Тук властите все още не са намерили своевременно решение, а то може да
се търси в посока на ограничения за живеещи в други страни, както българи
в Украйна, Русия и Молдова, така и граждани от турски произход в Турция.

В КОНСУЛСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ
През втората половина на разглеждания 10 годишен период нарастват
затрудненията в осъществяването на паспортния контрол при
преминаването на държавните ни граници и при престой в България на лица
с двойно гражданство поради съществуващите различия в собствените и
фамилните им имена, записани в българските и в турските им паспорти. От
това се възползват и криминално проявени лица, което утежнява борбата с
престъпността. Друга трудност представлява и едностранната практика на
турската страна да не допуска пътуване на български граждани в Турция,
ако единият от членовете на семейството е заминал и се е установил на
постоянно или временно местожителство там. Дискриминират се по
отношение на входни визи за Турция почти всички български граждани с
турски имена.
На турската страна е предложено да отмени горепосочените
ограничения във визовата си политика по отношение на българските
граждани от турски произход.
Ние често се изправяме пред случаи на нарушаване правата на
българските граждани от турски произход да напускат свободно страната,
както и на правото им да се установяват в Р. Турция.
197
 Както е известно, това право за напускане на страната е гарантирано от
българските закони. Българската страна не пречи на свободното движение
на хората въобще. Това право е регламентирано с Конвенцията за
установяване, подписана между двете страни на 18 октомври 1954 г., която
е неразделна част от Договора за приятелство от същата дата, подписан в
Анкара.
Член 2 от тази Конвенция гласи: "Няма да се прави никаква пречка на
доброволното изселване на турците от България и на българите от Турция".
Разпоредбите на този член се нарушават. Турските власти са издали
редица административни актове в противоречие с тази Конвенция. Това е в
противоречие с текста на параграф 8 от преамбюла на Договора за
приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност, подписан на 6
май 1992 г., с който двете страни изразяват "своята решимост да
съблюдават всички двустранни и многостранни договори, както и други
документи и споразумения", подписани от тях.
МВнР на България смята, че би трябвало турското правителство да
разреши този проблем в духа на поетите ангажименти и декларации в
смисъл, че това е вътрешен въпрос и в скоро време ще бъде разрешен в
рамките на законодателството.

В ИКОНОМИЧЕСКАТА ОБЛАСТ
През 90-те години беше естествено икономическите връзки да
придобият нова динамика. Основа за развитие на двустранните търговско-
икономически отношения станаха подписаните през 1994 година : Спогодба
за търговия, икономическо, промишлено и техническо сътрудничество;
Спогодба за избягване на двойното данъчно облагане и Спогодба за
взаимна защита и стимулиране на инвестициите.
През 90-те години възникват обаче въпроси и от геостратегически
характер. Става дума за инфраструктурните проекти с огромно значение и
отражение в бъдещето. Така например
198 още през 1995 г. Турция оценява
идеята и проекта за петролопровод Бургас - Александрополис за опасен
конкурент на нейните планове да докара през своя територия каспийския
петрол по-близко до Западна Европа.
В документите на българските управляващи, независимо кои през този
период, обикновено се посочват количествени показатели - като например 9
пъти нарастнал стокообмен. Президентът Сюлейман Демирел заяви при
посещението си в България през 1999 г., че стокообменът е достигнал 600
милиона щ. долари, а очакванията са през следващите години той да
достигне 1 милиард. Не се отива обаче в дълбочина на проблемите. Така
например, никой не поставя на обсъждане перспективата, че ако
българският пазар продължава да бъде заливан от евтина некачествена
стока и ментета, това се отразява не само на българския производител, а в
близко бъдеще и на едно понижено качество на българските стоки, които
ще се конкурират с турските, а това означава друго ниво на обслужване на
клиентите и друго ниво на стандарт на живота.
През 1998 и 1999 г. се очертава друг проблем - обемите на търговията
между двете страни намаляват, защото българският износ се свива. В
същото време вносът от Турция устойчиво нараства. Тенденцията при
износа ни продължава и след като в началото на 1999г. влиза в сила
Споразумението за свободна търговия между България и Турция. Едва през
2000г. българският експорт започва да нараства. В структурно отношение
Турция също е в по-добри позиции. Едва през 2000г. в българското
Министерство на икономиката се сещат, че трябва да предложат да се
разнообрази експортната листа с Турция в полза на преработените
продукти, но това ще стане някога през 2001 година. Безрезултатни са
разговорите с турския държавен монопол ТЕКЕЛ, който спира вноса на
български вина и алкохолни напитки, тютюни и цигари в страната.
Неравностойно е и икономическото присъствие в двете страни: така
например в Българската търговско промишлена палата са регистрирани над
1125 турски и българо-турски фирми
199 и 25 представителства, докато в
Турция смесените турско -български фирми са само 11. Това е и въпрос на
възможности, но тези дадености ще имат дългосрочно отражение.
Между България и Турция бе подписано и Споразумение за свободна
търговия (11.07.1998 г. в София), влязло в сила от 01.01.1999 г. България
считаше, че двете страни следва да си предоставят взаимна информация,
включваща обмен на статистически данни и документи за
законодателствата на двете страни, особено в частта, уреждаща
външнотърговските отношения и режима по вноса и износа на стоки и
услуги, както и размяната на информация относно развитието на взаимната
търговия. България понася значителни финансови щети в резултат на
въведения през 1994 година от Турция нов правилник за движение на
корабите през зоната на Проливите. За нашата страна е валиден режимът на
корабоплаване, установен с Конвенцията "Монтрьо", в която тя е участник,
както и правилата и препоръките на международната организация по
мореплаване, единствена компетентна да приема схеми за разделно
движение и да установява правила за тяхното прилагане.
През последните две години на разглеждания десет годишен период
широко място в общественото публично пространство заема скандала с
турския холдинг "Джейлан", който заслужава внимание, защото е следствие
на лансирани от българския и от турския премиери инициативи и
лобирането им в правителствени и съмнителни частни среди в Турция. През
ноември 1998г. България и Турция подписват междуправителствено
споразумение за износ на ток срещу строеж на каскада "Горна Арда" и
магистрала "Марица". През октомври 1999г. е направена първата копка, но
впоследствие строежът е почти замразен. През 2000г. следват няколко
совалки на високо държавно ниво и българското правителство успява
буквално да подари концесията на "Джейлан холдниг". На 30 октомври
2000г. банката на турския холдинг "Банк капитал" е конфискувана поради
неплатежоспособност. Турската държавна национална банка запорила
имуществото на фамилията "Джейлан".
200 Седмица по-късно на сесията на
Българо-турския комитет за икономическо сътрудничество става ясно, че
"Джейлан" няма да строи каскадата и че турската страна не е посочила
друга фирма изпълнител. Скандалът е показателен за начина на правене на
политика и преследване на тесни интереси. Още от самото начало е ясно, че
сделката е неизгодна - производствената цена на електроенергията ще е над
7 цента (някои говорят за 12 цента), а ще се продава за 3,5 цента. Износ на
ток за Турция срещу строителство става мото на широко пропагандираната
сделка. Но и самите български енергетици и до днес не знаят, къде трябва
да отиват парите за износ на ток. Ясно е обаче, че "Джейлан" никога не е
строил такива обекти, освен жилищни сгради, за чието срутване по време на
земетресението е обвинен и му е потърсена отговорност. Финансовото му
състояние също е известно. Няма удовлетворителен отговор, защо
българските строители, които са се прославили по света със строежа
именно на такива обекти, не са ангажирани, а парите ще изтекат за чужда
фирма. Проектът за магистрала "Марица" пък е спечелен още през 1995 г.
от италианската фирма "Салини", а през 1998г. се предоставя на "Джейлан".
Очевидно, че така не може да се гради доверие в чуждите инвеститори.
Единствено решението на Анкарския съд срещу "Джейлан" позволява на
българските управляващи да се измъкнат от скандала. Така от една страна
ще продължим да изнасяме електроенергия за Турция, а от друга - не се
развалят приятелските отношения на държавно ниво. Проблемите обаче с
пропадналите проекти със сигурност ще продължат. Единственият
краткосрочен и неравностоен политически дивидент за премиера Костов
остава срещата му с българските изселници в Бурса, а те са значим
електорат - 300000 души.
В търговско-икономическите отношения стоят и други въпроси, които
се нуждаят от решаване и развитие:
• Премахване на наложените от турската страна антидъмпингови мерки
срещу вноса на някои български стоки (универсални стругове, полиетилен и
плоско стъкло); 201
 • Създаване на директни контакти между банковите системи на двете
страни;
• По-тясно взаимодействие между службите по стандартизация на
двете страни;
• По-редовни контакти между статистическите институти на двете
страни.

НЯКОИ ИЗВОДИ ЗА РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ

ОТНОШЕНИЯ
1. В процеса на изграждане на основите на една нова, трайна,
принципна, ясна и предсказуема политика на България към Турция следва
да се изхожда от категоричната прогноза, че Турция ще израства и ще се
утвърждава все повече и повече като най-силният икономически,
политически и военен фактор в региона, съобразяването с който предполага
създаване още от сега на условията за една достойна политика с
взаимноизгодни и печеливши и за двете страни позиции.
2. Смяната на политическите елити ще създава по-благоприятни
условия за активизиране и разширяване на българо-турските отношения и
придвижване решаването на някои двустранни въпроси.
3. Европейската и Евроатлантическа интеграция разкрива най-широки
възможности и предлага най-добрата рамка за разширяване на
сътрудничеството с Турция, но тя не означава отказ от преследване на
националните интереси - нито Турция ще направи компромиси в това
отношение, нито България следва да плаща нереално висока цена,
увреждаща нашите интереси. На втори план следва да се постави
регионалното сътрудничество, което би могло да бъде застрашено, ако
Турция рязко влоши отношенията си с Гърция и с други страни и се оттегли
или предизвика оттеглянето на други от важни за ЮИЕ инициативи.
Подкрепата на Турция за кандидатурата ни за НАТО ни е толкова
необходима, колкото и тази на 202
Гърция. Продуктивни за българската
кандидатура могат да се окажат нестандартни подходи в съответствие с
румънските инициативи Румъния – България – Гърция и Румъния –
България – Турция. Но предвид на определящия факт, че САЩ е главният
фактор, решаващ до голяма степен развитието на този процес, то цената за
турската подкрепа може да се формулира като приемливо висока, но не
абсолютна и независима от евентуални наши отстъпки.
4. Предвид на дългосрочния характер на Концепцията за външните
турци на Анкара, населението от турски произход в България ще остане
още дълго обект на внимание, манипулиране, подпомагане, тема в
междудържавни разговори и споразумения и др. В тази област следва да се
очакват нови противоречия, затова и превантивните мерки в нея трябва да
са най-комплексни и сериозни, съобразно условията на демократично
развитие на държавата и на съвременните международни отношения.
5. Предвид на периодичната ескалация на турско-гръцките отношения
и последното развитие на процеса около Кипърския проблем, България
следва да обърне още по-голямо внимание на балансирането в отношенията
си с двете съседни страни.
6. Могат да се очертаят голям кръг от проблеми на Турция, които по
индуктивен път влияят и върху България и периодично могат да ни
изправят пред необходимостта от вземане на конкретни решения:
а) Кюрдският въпрос ще продължава да стои още дълго, а това ще ни се
налага все по-често да вземаме ясна позиция;
б) Може да се очаква, че бъдещите правителства на Турция ще имат
значително по-прагматичен подход към въпроса за категоричния турски
отказ за използуване механизма на конвенцията от Монтрьо за промяна на
режима на корабоплаване през Проливите, от което и България понася
значителни загуби. Засега турската тактика на отлагане решаването на
проблема има успех. Ще бъде необходимо България да преследва
прагматично своите интереси съвместно, използувайки възможностите на
203
Международната морска организация и подкрепяйки предложенията на
Русия;
в) Постоянният и изключително силен стремеж на Турция да получи
права върху някои стратегически инфраструктурни проекти, насочвайки ги
към своята територия ще създава трудната ситуация България да прави
максималното, за да не бъде заобикаляна, лишавана от перспективни
възможности, или да й бъдат налагани в бъдеще скъпи вариантни решения.
Балансираност и силна политика по целия кръг въпроси и своевременно
отчитане на интересите на Русия, САЩ, Турция и европейските страни е
необходима предпоставка за една дългосрочна защита на българските
интереси. Предвид факта, че "политическото заобикаляне" на България е
невъзможно, евентуални стремежи в този смисъл биха били прикривани зад
"експертни становища". България ще трябва винаги да следи внимателно и
да отдава практически приоритет на политическото третиране на тази
проблематика;
г) Нов момент е казусът, дали проблемите на Турция по приемането й
за равноправен член на ЕС и кандидатурата на България за членство в ЕС
няма да достигнат точка на сблъсък на интересите, т.е. Турция да се
противопостави на приемането на съседна страна преди тя самата да е
приета в Съюза и как такава перспектива би се отразила на днешната й
политика, решения и подкрепа на България.
5. Предвид на това, че Турция си позволява в някои случаи твърда
политика спрямо ЕС и САЩ, се налага внимателен подход от българска
страна при евентуални турски опити да бъдем въвлечени с подкрепата си за
Турция в двустранни спорове.
6. Разширяването на сътрудничеството с Турция във всички области
неизбежно снижава нивото на контактите, което има две последствия:
постепенно разграждане на негативния образ на другия, но и буксуване в
някои сфери именно на основата на наслоено от историята антиповедение.
204
 От това следва, че е необходимо:
• дългосрочна програма за нормализиране на представите за двете
страни в чисто психологически план;
• реципрочност на действията в Турция и в България;
• запазване на границата, отвъд която тези демократични процеси не
бива да се използуват за постигане на едностранни цели, застрашаващи в
дългосрочен план политическите и икономически интереси на по-малкия
партньор.
7. Много по-активни и тесни би трябвало да бъдат контактите между
парламентаристите на двете страни. Очертават се редица общи въпроси,
които се обсъждат и решават в двата парламента Би следвало да се прецени
доколко турски политици, държавници и бизнесмени, познаващи по-добре
България и имащи положително отношение към развиване на връзките с
нашата страна, могат да бъдат обградени с по-голямо внимание от нас и
използувани възможностите им. Лично министър-председателят Месут
Йълмаз е сред хората, които имат по-близко отношение към България. В
турския парламент има депутати с родствени корени в България.
Министърът на транспорта в предпоследното турско правителство Неждет
Мензир е от Кърджалийско.
8. Показател за въвеждане на нови критерии при отстраняването на
спорни проблеми между двете страни, съответствуващи на новия характер
на взаимоотношенията и коренно различната днес ситуация ще бъде
решаването на въпроси, които дълги години са били отлагани.

205
 РЕПУБЛИКА ГЪРЦИЯ

Най-общо сравнение между балканските държави води до извода, че

Гърция притежава стопански и политически предимства, които липсват на
другите страни в региона: сравнително висок жизнен стандарт на
населението (по някои стопански показатели тя отстъпва само на
Словения); умерен политически процес и улегнали политически нрави.
Това се дължи на комплекс от фактори, основните от които са: относително
стабилна социално-икономическа база на гръцкото общество и
дългогодишна интеграция в европейските икономически структури (Гърция
е единствената балканска страна-членка на Европейския съюз);
преобладаваща двупартийност в политическото пространство вляво и
вдясно от центъра; способност на двете основни партии (ПАСОК и Нова
демокрация) да отразяват и структурират интересите на гражданите при
съответна алтернатива за тяхното задоволяване; натрупан полезен опит в
парламентарното поведение според класическото определение на Едмънд
Бърк: „Парламентът не е събрание на посланици на различни
противоположни интереси, където депутатите са своеобразни
представители или адвокати срещу други представители и адвокати;
парламентът е събрание на една нация с един интерес, т.е. на цялото"
По територия и население Гърция е сравнима с България - 131957
кв.км. и 10,5 млн. жители. Тя граничи
206 с Албания, Македония, България и
Турция. Бреговете й се мият в Йонийско, Средиземно и Егейско море.
Планините заемат 2/3 от територията й, а равнините са разположени по
крайбрежието на Егейско море и реките Вардар, Струма, Места и Марица.
В столицата Атина (с Пирея) живеят 3,6 млн. души.
В историята на гърци и българи има много общи моменти. През XIV и
XV век Гърция пада под Османска власт. В националноосвободителното й
движение (вкл. в Гръцкото въстание от 1821 г.) участват българи-
доброволци. През 1829г. е провъзгласена националната независимост на
Гърция. В резултат на Балканската война 1912-1913г. Гърция увеличава с
около 70% територията си. Според Букурещкия мирен договор (1913 г.)
между Сърбия, Гърция, Румъния и Черна гора, от една страна, и България,
от друга, Македония (с изключение на една малка част) се поделя между
Сърбия и Гърция. През 1917 г. тя застава на страната на Антантата. Според
Ньойския договор от 1919 г. българските земи в Западна Тракия са
предадени на Гърция, а българо-гръцката Ньойска конвенция от с.г.
регламентира „взаимната и доброволна емиграция на етническите
малцинства". Двустранната конвенция „не се посреща с одобрение нито от
българското население в Западна Тракия, нито от повечето гърци, живеещи
на територията на България в нейните нови граници, установени с
Ньойския договор". По силата на Ньойския договор България губи 11279
кв.км. от територията си и над 1 млн. българи, които живеят на нея.
През 1952 г. Гърция влиза в НАТО. В навечерието на парламентарните
избори през 1967 г. хунтата на полковниците извършва военен преврат. Тя
сваля гражданското правителство на ЕРЕ, създадено през 1956 г. от
Константинос Караманлис, отменя конституцията и забранява дейността на
политическите партии. В условията на преходен военен режим всенароден
референдум през 1974 г. провъзгласява президентско-парламентарна
република. Президентският пост заема полк. Георгиос Пападопулос.
През 1974 г. военните предават властта на цивилно правителство
начело с К. Караманлис. Всенароден
207 референдум прeз декември 1974 г.
потвърждава републиканската форма на управление, закрепена в гръцката
конституция от 1975 г. Член 1 от нея гласи: „формата на управление на
Гърция е парламентарна република. Основа на държавното управление е
народният суверенитет. Всички власти произтичат от народа, съществуват
за него и се упражняват така, както е посочено в конституцията".
Кратките исторически бележки хвърлят светлина върху два основни
проблема: етническата и религиозна структура на населението; партийната
структура на гръцкия парламент с две основни политически сили, които
водят началото си през 50-те години.
По официални гръцки данни от 1951г. в страната живеят граждани,
които декларират в графа „майчин език" принадлежност, различаваща се от
мажоритарната етническа и религиозна общност: туркофони (говорещи
турски език) - 92443, от които 86633 в Западна Тракия; славофони
(говорещи български език) в Егейска Македония - 41017, власи - 39855,
арванити - 22736, помаци -18671.
През 90-те години гръцкият печат предлага информация за правата и
свободите на една малцинствена група по религиозен признак - 120 хил.
мюсюлмани, в т.ч. 50% - турско-говорещи, 33% - помаци, 17% - цигани.
Гръцката конституция и законодателство не съдържат понятията
„малцинство" и „етническа" партия. Член 5, ал.2 регламентира най-общо, че
„всички, които се намират под юрисдикцията на гръцката държава, се
ползват от пълна защита на живота, честта и свободата си без разлика на
националност, раса, език и религиозни и политически убеждения.
Изключения се допускат в случаите, предвидени от международното
право". Последното изречение потвърждава валидността на чл. 45 от
Лозанския договор (1923 г.), съгласно който мюсюлманското малцинство в
Гърция получава малцинствени права. Той гласи:
„Признатите от разпоредбите на настоящата част права на
немюсюлманското малцинство в Турция, също така се признават от Гърция
за намиращото се на нейна територия
208мюсюлманско малцинство".
 Съгласно чл.28 на гръцката конституция условията по международни
договори представляват неделима част на вътрешното национално право и
стоят над всяка друга противоположна разпоредба на закона. Поради
опасения от злоупотреба с хуманитарния аспект на малцинствената
проблематика (такива съществуват във всички балкански страни),
политическите права на мюсюлманското малцинство в Гърция са
ограничени. То няма право на етническа партия, която да го представлява в
парламента. Депутатите, избирани в окръзите Родопи и Ксанти, където
живеят компактни маси мюсюлмани, са включени в листите на ПАСОК,
Нова демокрация и други парламентарно представени политически партии.
Двете най-големи партии в Гърция - лявоцентристката ПАСОК
(Общогръцко Социалистическо движение) и дясноконсервативната Нова
Демокрация имат дълъг парламентарен стаж. Те се сменят в управлението
на страната. Често пъти парламентарното им мнозинство зависи от един
депутатски глас (151 от ЗОО). Според чл. 51 от гръцката конституция
„броят на депутатите се определя от Закон, който обаче не може да бъде по-
малък от 200 и по-голям от ЗОО".
Избирателната система в Гърция се определя със Закон преди
изборите. През 90-те години тя е пропорционална с 3% праг за
парламентарно представителство. Депутатите се избират за срок от четири
години.
След тригодишно управление на Нова Демокрация с лидер
Константинос Мицотакис (1990-1993г.), ПАСОК с лидер Андреас
Папандреу печели изборите през октомври 1993 г. Депутатските места се
разпределят по следния начин: ПАСОК -170, Нова Демокрация - 111,
Политическа пролет (ПОЛА) - партия на екс-външния министър от
правителството на НД Андонис Самарас - 10, Гръцка комунистическа
партия - 9.
Във връзка със смъртта на лидера на ПАСОК и премиер на Гърция -
Андреас Папандреу, и растящата
209 съпротива от парламентарни и
извънпарламентарни сили срещу правителствената политика на ПАСОК,
новият партиен лидер и премиер на Гърция Костас Симитис предизвиква
предсрочни парламентарни избори през септември 1996 г. Съотношението
на парламентарните фракции след изборите се запазва с известни корекции:
ПАСОК -160 депутатски места, Нова Демокрация -110, ГКП-11, Коалиция
на левите и прогресивни сили (КЛПС) - 10, Социално и демократично
движение - 9.
В края на 90-те години в ПАСОК укрепва идеята за обединяване на
партиите в лявото политическо пространство по примера на италианската
Демократическа партия на левицата. Според инициатора на широката
лявоцентристка коалиция К. Симитис, тя следва да противодейства на
консолидиращата се през този период Нова демокрация с нов лидер от март
1997г. -Константинос Караманлис - племенник на починалия през 1998 г.
виден гръцки политик и държавник - К. Караманлис.
Парламентарно представените леви партии (ГКП, КЛПС и СДД) общо
с 30 депутати, са всъщност различни крила на разцепилата се Гръцка
комунистическа партия, създадена през 1919 г. В ГКП остават
привържениците на марксисткото крило, а в другите две - КЛПС и СДД
надделява социалдемократическата тенденция и желанието за по-тесни
контакти с европейските социалистически и синдикални формации.
Съществени различия се откриват в икономическата политика на
ПАСОК и Нова демокрация. Докато по време на своето управление
социалистите разширяват държавния сектор чрез средствата на
национализацията, укрепват държавната намеса в икономиката, увеличават
финансовите средства за социалната сфера, то консерваторите от НД
предприемат мерки в обратна посока: ограничават държавния сектор чрез
средствата на приватизацията, засилват ролята на пазарните механизми за
сметка на държавната намеса, намаляват социалните разходи. Различните
икономически философии на ПАСОК и Нова Демокрация не допринасят за
210
преодоляване на главния стопански проблем пред всички правителства на
двете партии: структурните диспропорции в гръцката икономика.
За всички гръцки правителства през 90-те години, независимо от
тяхната идейно-политическа платформа е характерен общ подход по
проблемите на сигурността и отбраната на страната. Чрез внос на оръжие и
собствена военна продукция Гърция решава основна задача в тази сфера:
компенсиране на турското оръжейно превъзходство. До края на 1999 г.
страната предвижда да похарчи 2,4 трилиона драхми за закупуване на 80
бойни радари и самолети-цистерни, 150-200 танка, 4 подводници, крайцери
и хеликоптери. Правителственият съвет за външна политика и отбрана на
Гърция решава да създаде тройна противовъздушна система в Егейско море
и да се изгради противоракетна стена на островите срещу евентуални
противовъздушни нападения на Турция.
Президентът на Гърция се избира непряко - от еднокамарния
парламент с 300 депутати. Изборът е за пет години и се извършва на три
тура: за победа на първите два тура са необходими 2/3 от депутатските
гласове, а на третия тур - 3/5 от депутатските гласове. Ако и при третото
гласуване не бъде постигнато необходимото мнозинство, парламентът се
разпуска в срок до десет дни след гласуването и се насрочват избори за нов
парламент.
Неоснователна е склонността на някои политолози да тълкуват
конституционните правомощия на гръцкия президент в смисъла на
френския полупрезидентски режим. Този подход е пресилен и се
опровергава както от политическата практика, така и от съдържанието на
конституционните текстове (чл. 41,44, ал. 1 и 3, 47 и др.).
Макар че съгласно чл. 26 „законодателната функция се осъществява от
парламента и президента" , последният може да се възползва от това право
„като по предложение на Министерски съвет издава актове със
законодателно съдържание". Ако внесените от президента актове не бъдат
утвърдени от парламента в срок от 211
3 месеца, те престават да бъдат валидни.
Пропускам президентското право на вето върху приетите от парламента
закони, които при повторно гласуване в парламента се приемат с просто
мнозинство, тъй като то е типично за президентските правомощия на
„чисто" парламентарните републики. Законодателна инициатива в Гърция
имат парламентът и правителството (чл. 73, ал. 1).
Гръцкият президент може да отправи възвание към народа в
изключителни случаи, „след изразено мнение на съгласие от страна на
министър-председателя (възванията се преподписват от министър-
председателя и се публикуват в правителствения вестник)" (чл. 44, ал. З).
При невъзможност на парламента да състави правителство,
президентът няма право да състави служебно правителство (за разлика от
българския случай). Гръцката конституция предвижда следния ред: ако
проучвателните мандати, възложени от президента последователно на
първите три (най-големи) парламентарни сили, са безуспешни, президентът
кани лидерите на всички партии в парламента; ако и тогава се констатира
безсилие за формиране на правителство, гръцкият президент започва
консултации с партиите в парламента за съставяне на правителство, което
да проведе нови парламентарни избори; в случай на неуспех, президентът
възлага на председателя на Държавния съвет (Съвета на републиката) или
на председателя на Върховния съд да формират правителство на възможно
най-широка основа, което да управлява до новите парламентарни избори, и
разпуска парламента (чл.35, ал.З). Президентът на Гърция има право да
помилва само по предложение на министъра на правосъдието и по мнение
на съвет, който се съставя предимно от съдии (чл.47, ал.1).
През втората половина на 90-те години икономическите процеси в
Гърция се характеризират с повишена активност. Докато през първите пет
години на десетилетието (1990-1995 г.) средногодишният темп на
нарастване на БВП е 1,5%, то през следващите три години този показател е
по-висок -1,8%. Спада темпът на инфлация от 10,8% през 1994 г. на 5,1%
през 1998 г. (м. август) и по оценка
212 на ОИСР - на 3,9% през 1999 г.
Тенденция на спад отбелязва бюджетният дефицит на страната - от 7,4% (от
БВП) през 1996 г. на 4,2% през 1997 г.
Повишената стопанска активност създава предпоставки за намаляване
на безработицата - от 10,8% през 1994 г., на 7% през 1996 г., 8,1% през 1995
г. и 5,8% през 1997 г. Активното население в Гърция към края на 90-те
години наброява 3,6 млн. души.
Въпреки икономическото оживление, гръцкото правителство не успява
да се справи с хроничния външнотърговски дефицит на страната, който е
твърде висок за нейните мащаби. Движи се в границите на 10-18 млрд. дол.
през 90-те години. Този дефицит не може да бъде компенсиран от
постоянно положителното салдо на „невидимите" операции. Няма друга
балканска държава, която да реализира по-голям обем валутни приходи по
линия на транспортните услуги, туризма, преводите на гръцки работници в
чужбина. През 90-те години „невидимите" приходи са в границите на
рекордните 15-16 млрд. дол. Салдото в тази част на текущия платежен
баланс е в рамките на 10-11 млрд. дол. - недостатъчни да погасят
външнотърговския дефицит, което в крайна сметка определя отрицателния
знак на общото салдо на текущия платежен баланс, вариращо от 1,5 до 3,5
млрд. дол. през 90-те години.
Постоянно отрицателното салдо на външнотърговския обмен и на
текущия платежен баланс на Гърция е резултат от дългогодишните
структурни диспропорции в гръцката икономика. Гръцки икономисти
констатират, че трайните макроикономически дефекти не се преодоляват с
милиардните субсидии, които Гърция получава по линия на ЕС и използва
главно за финансова стабилизация. Някои гръцки експерти отиват по-далеч
в анализите си и поставят въпроса за полезността на гръцкото членство в
Европейския съюз. Английският международния Кристоф Бъртрам
разширява рамките на анализа и свързва въпроса за ефективността на
членството в ЕС с „целесъобразността от съществуването на една
организация, създадена при извънредни
213 обстоятелства, която сега при
променените международни условия трябва да докаже полезността си".
Същите съмнения Кр. Бъртрам споделя и в анализа си за НАТО.
Десетилетия наред Гърция не успява да промени съществено
неблагоприятната структура на заетостта в селското стопанство - 24,5%,
промишлеността и транспорта - 27,4%, услугите - 48,1% и структурата на
брутния вътрешен продукт в селското стопанство - 15,4%, рудодобива,
машиностроенето и електродобива - 20,6%, услугите - 57,1%. В структурата
на гръцкия износ не се открива забележим дял на наукоемките
производства. В него най-високи дялове имат: текстилът - 27,9%, храните и
живите животни - 20,3%, металите и нефтохимическите продукти -12,4%.
Много по-ниски са стойностите на изброените показатели в износа на
развитите западни държави, в които вместо туризъм, лека промишленост,
химическа и нефтопреработваща промишленост сред
структурноопределящите отрасли са електрониката, машиностроенето и
други технологично носещи производства. В тази посока остава една от
главните нереализирани засега цели на правителствената стратегия -
„облагородяване" на стопанската структура в унисон с научно-техническия
прогрес.
Република Гърция е член на ООН, ОССЕ, МВФ, Световната банка,
Световната търговска организация, ЕБВР, ЮНИДО, ЮНКТАД и всички
други основни международни организации и институции. Тя е пълноправен
член на ЕС от 1981 г., на НАТО - от 1952 г., на ЗЕС - от 1995 г. (преди това
е със статут на асоцииран член). ЗЕС е създаден през 1948 г. и в края на 90-
те години наброява 26 страни, разпределени в четири категории в
зависимост от статута им: редовни членове, наблюдатели (главно неутрални
страни), асоциирани европейски страни, нечленуващи в семейството на 15-
те, и асоциирани партньори - източноевропейските страни - кандидати за
разширяването Няма друга балканска страна, която да е едновременно член
на ЕС и НАТО. Този факт влияе положително за укрепване международния
престиж на Гърция през 90-те години.
214 Тя е търсена партньорка от много
държави - кандидати за членство в европейските и евроатлантическите
структури. Едновременното членство на Гърция в ЕС и НАТО е средство,
което нейната дипломация се опитва да използва успешно за
възстановяване на регионалния стратегически баланс в триъгълника САЩ-
ЕС-Русия.
През 1997 г. Гърция и Русия предприемат съвместна инициатива за
укрепване на стабилността в Югоизточна Европа. Това става в момент,
когато Русия се изключва от други регионални инициативи в сферата на
сигурността (Софийската среща на министрите на отбраната от Югоизточна
Европа - октомври 1997г.) „Можем да вярваме на Русия поне колкото на
САЩ", заявява гръцкият министър на външните работи Теодорос Пангалос.
Гръцкият министър на отбраната А. Цохадзопулос предлага създаването на
Балкански съвет за сигурност и Балкански център за предотвратяване на
кризисните ситуации в региона.
Прави впечатление, че членството на Гърция в НАТО не води до
излишно форсиране на външните й отношения във военнополитическата
сфера. Акцентите са във външно-икономическата сфера. Настойчивото
гръцко лоби в САЩ и ЕС за привличане на производствени инвестиции в
балканския регион чрез мащабни многостранни програми на развитите
държави потвърждава извода, че икономиката е приоритетна област във
външната политика на Гърция. Сравнително най-ясно проявен е
външноикономическият приоритет в региона на Балканите. Гърция си
поставя за цел да допринесе за включване на балканските страни в ЕС чрез
създаване на единно икономическо пространство.
Гърция разглежда многостранните форми на балканско сътрудничество
в тясно взаимодействие с инициативите по линия на Черноморското
икономическо сътрудничество. Страната е член на ЧИС от неговото
създаване през 1992г. и участва активно във всички форуми на тази
регионална организация. В Солун е седалището на Банката за икономическо
сътрудничество на ЧИС. Икономическият
215 и бизнес център - Солун се
свързва и с името на инфраструктурния проект „Виа Егнация", който
Гърция разглежда като най-важния стратегически обект в началото на 21
век. Магистралата „Виа Егнация" е предизвикателство към природата,
сравнено от арх. Христо Генчев с трудностите при изграждане на
транспортната артерия „Единство" от Белград до пристанище Бар на
Адриатика, „изграждана наполовина върху мостове и в тунели". Пътят „Виа
Егнация" се очаква да свързва Черно, Средиземно и Адриатическо море,
съединявайки Александруполис през Солун с Игуменица на Йонийско
море.
През 90-те години Гърция разширява икономическите си позиции в
източноевропейските държави, осъществяващи преход към пазарно
стопанство. Увеличава се обема на гръцките инвестиции в България,
Румъния, Украйна, Молдова, Русия. Затруднения на гръцкото
икономическо присъствие в региона създават перманентното ембарго
срещу СРЮ и нерешените двустранни проблеми с Република Македония.
Някои политолози, сред които и добрият познавач на гръцката външна
политика Апостолис Христакудис изразяват мнение, че гръцко-
македонският спор, възникнал във връзка с името, националните символи и
конституцията на Република Македония, „нанася най-голяма вреда върху
авторитета на Гърция". Те се обявяват срещу политиката на гръцки партии
и институции, които подкрепят линията на продължаващата
„македонизация" на гръцката външна политика.

РЕПУБЛИКА
216 АЛБАНИЯ
 Република Албания е икономически най-изостаналата държава в
Европа. През 90-те години тя се опитва да изгражда демократичен режим,
определян от някои политолози като „авторитарна демокрация".
Демократичните механизми на политическата система са силно ограничени
от авторитаризма на управляващите.
Територията на Албания е малко по-голяма от тази на Република
Македония - 28 748 кв.км. Поради високия прираст на мажоритарната
нация (21 на хиляда) населението на страната в края на 90-те години
достига 3,5 млн. жители. След настъпилите промени в политическата карта
на Балканите, Албания граничи с Черна гора и Сърбия (СРЮ) -
непосредствено с областта Косово, с Македония, Гърция, Йонийско и
Адриатическо море. Столицата Тирана наброява 230 хил. жители.
В превод от албански език името на държавата „Шкиприя" означава
„Страната на орлите". Над 4/5 от територията й е покрита с планини. В
северната част на Албания те достигат 2751м. (връх Кораби в Албанските
Алпи) при средна надморска височина от 2000м. Суровите зими и късното
лято в Северна Албания не са характерни за южната част на страната, в
която преобладава средиземноморската климатична зона. На юг от Тирана
са разположени планински масиви със средна надморска височина под
1000м.

217
 Релефът и климатът имат уникално влияние върху народопсихологията
и политическото поведение на албанците. Северна Албания е населена с
народностната група геги - наследници на илирийски племена, които се
отличават с по-суров и твърд характер в сравнение с другата половина на
албанския етнос - тоските, обитаващи южна Албания и равнините по
бреговата ивица на Адриатика и Йонийско море. Промишлените центрове
на Албания - Вльора, Елбасан, Дуръс, Корча, Саранда, са разположени в
земите на тоските. По-високата степен на икономическо и културно
развитие е фактор на социално-политическата култура, която е по-
активистка и граждански ориентирана сред тоските, отколкото сред гегите.
Сред албанците е разпространено убеждението, че качествата на
техните политици и държавници са пряко свързани с традициите и
характерните особености на родното им място. Северът и непристъпните
планини раждат по-непреклонния и агресивен тип политик - „лъв" (сравнен
със Сали Бериша, роден около Шкодра), а Югът дава живот на по-гъвкави и
компромисни политици - „лисици" като Фатос Нано, роден в гр. Химара -
Южна Албания.
В планинските райони на страната албанците - геги живеят на големи
родове (фис), които съхраняват една от най-важните традиции на
обичайното право, развита в сложна ритуалност - гостоприемството. Най-
известен в обичайното право е „Канонът на Лек Дукагини", регламентиращ
всички страни от живота на планинците - общинно стопанство,
имуществено право, семеен бит, религиозен живот, наказателно право,
морал, етика и всички порядки при кръвното отмъщение. През 90-те години
в Албания се наблюдава връщане към феномена „кръвно отмъщение",
който е забранен в страната през периода 1944-1990 г.
Република Албания е етнически най-хомогенната балканска държава.
Малцинствените етноси заемат едва 3%, в т.ч. 2% гърци. Останалият 1%
включва 5000 българи (според официални албански данни), които при
преброяванията до 1990 г. се включват
218 в графата „македонци". За първи път
президентът Сали Бериша по време на свое посещение в България през 1992
г. обявява „македонците" от Берат, Корча, Булгарец и други места в
югоизточна Албания за българи. Според данни на българската Вътрешна
македонска революционна организация - Съюз на македонските дружества
(ВМРО – СМД) в Албания живеят около 100000 българи.
Албанското законодателство гарантира равнопоставеност на трите
основни вероизповедания - ислям - 70 %, източно православие - 20%,
католицизъм - 10%. В чл. 38 на временната албанска конституция е
записано: Република Албания осигурява равноправие на всички свои
граждани като гарантира самоопределеност на езика, културата и
религията; етническите групи имат право да изучават своя език в училище и
да организират свои културни общности.
За разлика от други балкански държави, в Албания липсват разделение
и конфликти по религиозен принцип. За религиозната търпимост
свидетелстват многобройните смесени бракове. Широко разпространено е
убеждението, че „албанството" е най-силната религия в страната. Известни
отклонения от този принцип се наблюдават в края на 90-те години, когато
укрепват позициите на политизирания ислям, склонен да се сблъсква по-
често с източното православие.
През периода 1967-1990 г. религията в Албания е забранена със закон.
Тайното религиозно изповядване през този период се квалифицира като
провинение, заради което албанците се изпращат в затвори и лагери.
Историческите бележки хвърлят светлина върху два основни въпроса:
мохамеданството (ислямизиране на населението по време на Османската
империя) и българския етнически корен на македонците в Албания, чиито
земи от средата на IХ-ти до началото на ХI-ти век почти без прекъсване са
в границите на Първата българска държава.

Първото феодално, албанско държавно образование вьзниква през 1190

г. като княжество Арберия с център
219 град Круя. То съществува няколко
десетилетия, след което територията му последователно преминава към
Епирското деспотство, българската държава на Иван Асен II,
Неаполитанското кралство, сръбската държава на Стефан Душан. След
неговата смърт възникват миниатюрни албански княжества, най-известно
от, които е Шкодренското княжество.
През 1423 г. по-голямата част от територията на днешна Албания пада
под османска власт. През 1443 г. започва освободителната война на
албанците против окончателното завладяване на страната под
ръководството на Г. Кастриоти - Скендербег (национален герой на
Албания). Той създава т.нар. „Албанска лига" с център град Круя и
организира съпротива срещу османските турци в продължение на 25 години
до смъртта си.
От XVII век албанците активно приемат исляма, за да избегнат тежките
данъци, за да служат в армията и да се издигат в йерархията на османската
държава.
На 28 ноември 1922 г. в гр. Вльора е обявена независимостта на
Албания. Главна политическа фигура през този период е Исмаил Кемали. С
решение на посланическата конференция на Великите сили в Лондон от
края на юли 1913 г. Албания е обявена за независима държава под техни
гаранции и контрол.
През април 1939 г. Албания е окупирана от Италия, а след нейната
капитулация попада под немска окупация, траяла до есента на 1944 г. След
29 ноември 1944 г. в Албания се установява партиен монополизъм от
сталински тип, начело с Енвер Ходжа, продължил до неговата смърт през
1985 г. В края на 50-те години, по времето на Хрушчов, Албания прекратява
отношения с бившите социалистически страни. Години наред след това
Албания поддържа добри отношения с Китай, но и те са прекъснати в края
на 70-те години. Страната се изолира напълно от света. Придобива вид на
военен лагер с непрекъснато строящи се бункери (около 300хил.). До 1990г.
220
Албания развива икономиката си въз основа на принципа „опора на
собствените сили".
Обществено-политическите промени в държавите от Източна Европа в
края на 80-те години са допълнителен катализатор на народното
недоволство срещу режима. През юли 1990 г. хиляди албанци търсят
убежище в чужди посолства. Тогавашният президент Рамиз Алиа, наследил
на този пост Енвер Ходжа през април 1985 г., е принуден да разреши на
протестиращите да напуснат страната. Той дава ход на първите реформи,
разрешава многопартийността през 1990 г. На 17 декември с.г. в Албания
излиза декрет, който разрешава създаването на политически партии,
организации и дружества. Декретът поставя началото на партийния
плурализъм в Албания. Създава се първата опозиционна партия -
Демократическата - с лидер Сали Бериша. Нейните членове са от средите на
интелигенцията, студентите, вярващите, занаятчиите и албанските
емигранти, които се завръщат в страната.
Идеологическата и политическа конвертност, характерна за
политическия плурализъм в бившите социалистически страни, не
подминава Албания. Много от членовете на управляващата Албанска
партия на труда, известни бюрократи и номенклатурчици, преминават в
другия лагер и отново застават на политическия връх. През 1991 г.
опозиционното движение в Албания се разраства. Възникват нови партии,
съюзи и движения – Аграрната партия, Екологичната партия,
Християндемократичната партия, Републиканската партия,
Социалдемократическата партия, Партия на националното помирение,
Демократичен съюз на гръцкото малцинство „Омония".
Албанската партия на труда, която се преименува в Албанска
социалистическа партия (АСП), печели първите свободни избори,
проведени през март 1991 г. при пропорционална избирателна система с
праг 4% за парламентарно представителство. Първият конгрес на АСП от
юни 1991 г. обявява демократичните
221процеси в страната за необратими, а
преходът към пазарна икономика и гражданско общество - за мирен.
Партийната програма характеризира АСП като лява партия от
социалдемократически тип.
Вторите парламентарни избори, проведени през март 1992 г., се
печелят убедително от Демократичната партия в съюз с Републиканската и
Социалдемократическата партия. Албанската социалистическа партия
(АСП) минава в опозиция.
Демократическата партия, която не предлага своя идейна
идентификация, но по характеристика на политическите действия би могла
да се отнесе към дясноцентристкото пространство, запазва властта след
парламентарните избори през 1996 г. Тя печели абсолютно мнозинство в
парламента. Депутатските места се разпределят по следния начин:
Демократическа партия -122, Социалистическа партия - 10, Републиканска
партия - З, „Движение за правата на човека" (бившата „Омония" на
гръцкото национално малцинство) - 3, Партия „Бали комбътар" (национална
албанска партия) - 2 места.
Поради съмнения за нарушения на избирателния закон, манипулации и
насилие по време на изборите, главната опозиционна партия -
Социалистическата - и още няколко партии оттеглят кандидатите си.
Въпреки спечелените 10 депутатски места, Социалистическата партия не
участва в работата на парламента.
На 9 април 1992 г. кандидатът на Демократическата партия Сали
Бериша е избран за президент на Албания с петгодишен мандат, а на 3 март
1997 г. започва неговият втори петгодишен мандат, прекратен през юли
1997 г.
Периодът март-юли 1997 г. се характеризира с хаос, въоръжени
сблъсъци и разпадане на властта. Министър-председателят Александър
Мекси е принуден да подаде оставка. Сали Бериша назначава преходно
правителство с премиер Башкин Фино - кандидат на Социалистическата
партия, който въвежда извънредно 222
положение в страната, премахнато след
парламентарните избори през юли 1997 г. На тези избори социалистите и
техните коалиционни партньори получават квалифицирано мнозинство в
парламента - 118 от 155 места. Те избират нов президент - социалиста
Реджеп Мейдани. Сали Бериша подава оставка.
Президентът Мейдани връчва на лидера на Социалистическата партия -
Фатос Нано - мандат за съставяне на правителство. Парламентът гласува
кандидатурата на Ф. Нано за премиер. Кабинетът е коалиционен с 22
министри от 5 леви партии. Министерството на външните работи се
поверява на Паскал Мило - заместник-председател на Социалистическата
партия. Председател на парламента е Скендер Гинучи - кандидат на
Социалдемократическата партия.
Социалистите в парламента настояват за укрепване на парламентарната
република и засилване правомощията на правителството. Те обещават
компенсации за гражданите, пострадали от финансовите пирамиди,
отказват реализацията на неолиберални идеи в икономиката, които не
отчитат социалната цена на прехода.
Албанският парламент има следната партийна структура:
1. Управляваща коалиция:
а) Социалистическа партия - 96 депутатски места;
6) Социалдемократическа партия -10 места;
в) Демократичен алианс – 8;
г) „Движение за правата на човека" – 4.
2. Основна опозиционна партия - Демократическата - 28 места.
3. Партия „Бали Комбътар" – 3.
4. Други партии - 6 места.
Депутатите от опозиционната Демократическа партия напускат
парламента и бойкотът им продължава до февруари 1998 г., когато решават
да се върнат и продължат парламентарната борба срещу управляващите
социалисти. По искане на Монархическата партия, през 1997г. в Албания се
223
провежда референдум за монархия. По официални данни мнозинството от
албанците гласуват за република.
Съгласно Закона за конституционните разпоредби от 29 април 1991 г.,
който изпълнява ролята на временна конституция, Албания е
парламентарна република. Политическата практика през 90-те години
коригира типа на конституционно-парламентарно устройство по посока на
полупрезидентска република. След несполучливия опит за приемане на
нова конституция през 1994 г. (проектът е отхвърлен на всенароден
референдум), парламентът на Албания не отменя старата конституция на
Социалистическа народна република Албания от 1976 г., според която
всички държавни постове се съсредоточават в едно лице. Паралелното
прилагане на текстове от старата и новата (временна) конституция,
тълкуването на тяхното съвместяване според конкретната политическа
конюнктура, водят до неправомерно разширяване правомощията на
президента. Той е главнокомандващ на въоръжените сили, председател на
Висшия съдебен съвет и премиер в случаите, когато по собствено решение
ръководи заседанията на правителството.
Авторитарната демокрация на Албания укрепва под влияние на
стремежа на управляващата партия да налага монопартийност, въпреки че
идва на власт в резултат и в името на многопартийността. В различна
степен и форми това явление се открива в бившите социалистически
страни. В официалните декларации на управляващия връх, където
привилегиите са сравнително големи, преобладава привързаността към
партийния плурализъм, а практическите действия са белязани от стремежа
към еднопартийност.
Демократическата партия на Албания идва на власт през 1992 г. с
обещание за „толерантен и плуралистичен диалог с всички политически
сили, борещи се за свобода, независимост и напредък на албанската нация в
рамките на правовата държава", а в политическата практика провежда
„линия на силово налагане на промените
224 в партията и обществото".
 Плурализмът (икономически, политически, идеологически и културен)
е обективно състояние на съвременното общество, тъй като модерната
демокрация може да бъде само плуралистична. Опитът на Албания и други
бивши социалистически страни през 90-те години потвърждава извода, че
всички съвременни демократични системи са плуралистични, но не всички
плуралистични системи са демократични. Според проф. Г. Карасимеонов
пътят към демократичния плурализъм минава през изпълнение на следните
изисквания: институционално легитимиране на демокрацията; създаване на
социални и икономически предпоставки за нейната стабилност (средна
класа, благоденствие) и на най-сложното - съответна политическа култура,
чиито най-характерен елемент е извеждането на националните интереси над
партийните.
Икономическа криза, социални противоречия и обедняване на 80% от
населението - това са главните характеристики на стопанската ситуация в
Албания през 90-те години. Парализирани са 90% от производствените
мощности на промишлеността. Затварят се големи предприятия, разграбват
се средства за производство. Докато през 1989 г. 40% от активното
население на страната е заето е промишлеността и търговията, а 60% - в
селското стопанство, произвеждащо 37% от брутния вътрешен продукт, то
през първата половина на 90-те години в резултат на деиндустриализацията
на страната делът на заетите в селското стопанство надхвърля 80% при общ
спад на продукцията в този отрасъл.
От 1993 г. 80% от обработваемата земя в Албания е частна собственост.
Парламентът приема Закона за разпределение на, селскостопанските земи
(на 2.8.1991 г.), според който селяните, стопанисващи земя, получават до 20
дка от нея безплатно, стават нейни собственици, независимо дали в
миналото са я владели, без право да я продават.

225
 През периода 1991-1992 г. инфлацията в Албания надхвърля 500%, а
безработицата е над 51%. Хиляди албанци напускат страната и търсят
работа в Италия, Германия, Белгия. Статистическите данни за социално-
икономическото развитие през периода 1993-1998 г., предлагани от
Световната банка и МВФ не отразяват обективно процесите в страната.
Нереалистични са показателите за инфлацията (8% за 1998 г.),
икономическия растеж - 7-10%, обема на чуждите инвестиции и валутните
резерви на страната. По-благоприятното представяне на икономическите
процеси има за цел да даде аргументи в полза на неолибералните реформи,
започнати от Демократическата партия през 1992 г.
Според изследване на института „Икономист Интелиджънс Юнит" към
английското списание „Икономист", „Албания е сред страните, които през
1998 г. ще постигнат най-висок икономически растеж в света -12%". На
фона на положителните прогнози за стопанската конюнктура на Албания,
на надценените материални и човешки ресурси и „форсираното
икономическо развитие с невероятно високи темпове", крахът на
финансовите пирамиди в началото на 1997 г. предизвиква срив в
оптимистичните очаквания. През първата половина на 90-те години без
шум и вълнения фалират следните финансови къщи: 1992 г. -
„ИлириаХолдинг", Тирана със загуби от З млн. дол.; 1995 г. - „Блини",
Поградец със загуби от 3 млн. дол., Анконд", Вльора със загуби от 2,6 млн.
дол. Парите за албанските финансови пирамиди идват от три основни
източника:
а) наркотрафик от Близкия Изток към Италия и Централна Европа с
основни центрове в албанския Юг (Вльора, Саранда, Дуръс);
б) „Невидимите" приходи от временно работещите албански граждани
в чужбина, влагани в пирамидите заради високите лихви;
в) приходи от нарушаване на югоембаргото - продажба на оръжие и
бензин в северната част на страната, главно около Шкодренското езеро.
226
 През лятото на 1998 г. албанско-косовската граница е най-оживеното
място на нелегален оръжеен трафик.
Първите предупреждения на САЩ и Световната банка към албанските
политици във връзка с краха на пирамидите идват едва през лятото на
1996г. Албански и западни експерти споделят мнение, че „Западът е
заинтересован от финансовата нестабилност на Албания и поради това
отказва превантивна стопанска стратегия към тази страна".
„Европа носи своята отговорност за общата катастрофа на Албания и
от морални съображения следва да си зададе въпроса, дали да не се включи
във финансовото обезщетяване на излъганите от финансовите пирамиди
албански граждани", твърди преподавателят в Тиранския университет д-р
Курт Гостенчинг. Същият автор препоръчва дългосрочна икономическа
стратегия на страните-членки на ЕС към Албания, които чрез постоянно
представителство на най-мотивираните свои експерти да контролират
стабилизирането на политическите и финансово-икономическите процеси в
Албания. Според него Албания има потребност от „европейски
протекторат" в добрия смисъл на думата, разбиран като превантивна
експертна и финансово-икономическа помощ. Курт Гостенчинг дава
предимство на мащабното дългосрочно финансиране пред краткосрочните
и малки финансови порции. „Само така Европа ще плати по-малка цена за
успокояването на Албания", заключава авторът.
Република Албания е член на ООН, ОССЕ, ЕБВР, Световната банка,
МВФ, ЮНКТАД, ЮНЕСКО, ЮНИДО и други международни
правителствени и неправителствени организации. Интеграцията в
европейските и евроатлантическите структури е приоритет на нейната
външна политика през 90-те години. Член е на Съвета на Европа от 1995 г.
Очаква да започне преговори за асоцииране с Европейския съюз.
На 2.12.1992 г. Албания е приета за член на Организацията ислямска
конференция (в гр. Джеда - Саудитска Арабия). На конференцията
227
присъстват президентът Сали Бериша и външният министър Алфред
Серечи.
В отговор на депутатски въпрос в края на 1997 г. действащият външен
министър Паскал Мило изразява становище, че „процедурата на албанското
включване в ОИК нарушава конститутцията на страната". Паскал Мило
обвинява правителството на Демократическата партия за изчезване на част
от документацията по присъединяване на Албания към ОИК. Независимо от
спекулациите на тази тема в албанския печат едно е сигурно: при
управлението на Демократическата партия през 1992-1997 г., страната се
обръща по-силно към исляма в битов и политически план. Много от
лидерите на Демократическата партия представляват интересите на
големите родове в Северна Албания (Тропоя, Дибер), които са активни
пропагандатори на исляма, включително на политизирания ислям.
Привържениците на исляма сред управляващия елит, формират негласен
блок срещу ортодоксалното християнство, квалифицирайки го като
„неалбанска религия".
Проислямската тенденция във външната политика заглъхват при
управлението на Социалистическата партия, чиито лидери от Юга са
православни християни. Те се застъпват за разширяване на връзките с
Гърция, Италия, Съюзна Република Югославия и други християнски
държави без да се влошават отношенията с ислямските и арабските страни.
През 1992 г. Република Албания заявява желание за пълноправно
членство в НАТО. На 13 януари 1994 г. постоянната представителка на
САЩ в ООН Мадлийн Олбрайт обявява в Тирана официална покана към
страната да се присъедини към инициативата „Партньорство за мир". От
1997 г. на територията на Албания са разположени умиротворителни сили
под егидата на ЗЕС. Със свой полицейски контингент в тях участва
България.
Чувствителен проблем в регионалната политика на Албания са правата
и свободите на живеещите в съседните
228 страни албанци. Албанското
ръководство призовава НАТО да се намеси в Косовските събития,
изострени през 1998 г. Терористични и антитерористични действия в
областта предизвикват бежанска вълна към Албания и Македония, което
създава допълнителни икономически и политически проблеми на двете
съседни страни.
Албания не пропуска да постави косовския проблем на всички
регионални срещи по линия на Софийския процес, Чернморското
икономическо сътрудничество и инициативите SЕСI и Royaumont,
независимо от техния конкретен предмет.
Република Албания е член на Черноморското икономическо
сътрудничество, в което участват още 10 държави от басейна на Черно
море. Албанският президент Реджеп Мейдани участва в гласуването на
Устава на ЧИС през 1998 г. в Украйна, който провъзгласява ЧИС за
регионална икономическа организация. Албания е решена да използва
ефективно ролята си на свързващо звено между Черноморието с Русия, от
една страна и Адратика, Средиземноморието и Западна Европа, от друга.
Албански стопански субекти изразяват надежда в „узряването" на
политиците, които да не поставят териториални и малцинствени проблеми
като условие за реализацията на стратегически, инфраструктурни и
финансово-икономически проекти.

229
 СЪРБИЯ И ЧЕРНА ГОРА

Съюзна република Югославия е единствената международно

непризната постюгославска държава. За разлика от Словения, Хърватско,
Македония, Босна и Херцеговина, новата двучленна федерация Югославия
не членува в нито една международна организация. Тя възниква в условия
на международни санкции (първите са наложени на неразпадналата се
СФРЮ през ноември 1991 г.) и през целия период на самостоятелно
съществуване е подложена на някакъв вид натиск (пълно международно
ембарго, частични санкции, „външна стена" на санкциите).
Съюзна република Югославия е провъзгласена с решение на
парламента на СРЮ (Скупщината) на 27 април 1992 г. Съгласно чл. 2 от
конституцията й, приета на същия ден, „СРЮ е съставена от две републики-
членки - Република Сърбия и Република Черна гора". Член 1 регламентира
равнопоставеността на двете републики, а член 2 предвижда възможността
и други републики да се присъединят към федерацията в съответствие с
конституцията.
Член 6 от югославската конституция съдържа правото на Република
Сърбия и Република Черна гора „да организират републиканската власт в
съответствие със своите конституции". Защитава се правото на местно
самоуправление съгласно конституциите на двете републики. В чл. 7 е
включено правото на Република 230
Сърбия и Република Черна гора да
сключват международни договори при условие, че „те не нанасят вреда на
СРЮ или на друга република-членка".
Общата територия на Съюзна република Югославия е по-малка от тази
на България – 102173 кв.км, в т.ч. Република Сърбия – 88400 кв.км. и на
Република Черна гора – 13800 кв.км. Територията на Сърбия включва две
автономни области - Косово и Войводина с територия съответно 10887
кв.км. и 21506 кв.км. Тяхната автономия е само териториална.
Административно-политическата самостоятелност на двете области се
отнема с конституцията на Република Сърбия от 1990 г. (чл. 108-118).
Съюзна република Югославия граничи със следните държави: Унгария,
Румъния, България, Македония, Албания, Босна и Херцеговина, Хърватско.
Белград е столицата на СРЮ и Република Сърбия (1,7 млн. жители).
Столицата на Република Черна гора е Подгорица със 100 хил. жители. Най-
голямото пристанище на СРЮ е Бар, разположено върху Черногорската
брегова ивица на Адриатическо море, дълга 199 км.
Върху територията на СРЮ живеят 11,1 млн. души в т.ч. в Сърбия без
автономните области - 6,3 млн., в Косово - 2,07млн., във Войводина - 2млн.,
в Черна гора – 700 хил. души. С най-висок темп нараства населението с
нехристиянски произход - албанци и други мюсюлмански общности (35 на
хиляда). Демографският прираст на християнското население е в границите
на 2-6 на хиляда.
Населението на Съюзна република Югославия има следната етническа
структура: сърби - 63%, албанци -14%, черногорци - 6%, унгарци - 4% и
други - 13%, в т.ч. мюсюлмани и югославяни като национална
принадлежност. Българското национално малцинство в Западните
покрайнини, останало в държавата на сърбите след Ньойския договор от
1919 г. наброява 24000 според преброяването в СФРЮ през 1991 г. (срещу
36185 през 198 г.).
По религиозен признак населението на СРЮ има следната структура:
православни - 69%, мюсюлмани - 231
19%, католици - 4%, протестанти - 1%,
други - 11%. Много въпроси около религиозната и етническа
принадлежност на населението, както и някои тенденции в развитието на
актуални политически събития в Косово, Черна гора, Санджак, Войводина
са свързани с историята на тези райони.
Република Сърбия: От 1459 г. сръбското кралство е изцяло подчинено
на Османската империя. През 1829 г. Сърбия получава автономен статут, а
от 3 март 1878 г. - пълна политическа независимост, потвърдена от
Берлинския конгрес през 1878 г. Провъзгласяването на Кралството на
сърби, хървати и словенци на 1.12.1918 г. е резултат от Първата световна
война. От 1929 г. това кралство се казва Кралство Югославия. На 17 април
1941 г. Югославия капитулира пред Хитлерова Германия. След
освобождението й на 29 ноември 1945 г. Учредителната Скупщина
/парламента/ в Белград провъзгласява създаването на федеративна народна
република Югославия (СФРЮ от 1963 г.).
Косово: През периода 8-12 век върху територията на Косово се създава
първата сръбска държава - Рашка с център Прищина. От 14 век гр. Печ е
седалище на Сръбската Патриаршия. През 15 век Косово заедно с други
сръбски земи попада под турска власт. През периода 16-18 век в областта
избухват антитурски въстания, жестоко потушени от турците с помощта на
техните верни помощници - албанските мохамедани, пристигнали от
близките албански земи. В резултат на албанското заселване и сръбското
изселване от региона съотношението между коренното сръбско население и
албанците се променя и през 1945 г. възлиза на 30:70. В началото на 90-те
години то е вече 90:10 в полза на албанците.
Войводина: През 9-ти век в областта живее славянско население,
завладяно от маджарите. По-късно Войводина влиза в състава на Австро-
Унгария и след разпадането й през 1918 г. се присъединява към Сърбия. В
началото на 90-те години относителният дял на сърбите в областта е 57%, а
на унгарците - 16%. В икономическо и културно отношение унгарското
национално малцинство е най-развито
232 в Сърбия. Въпреки острите реакции
на унгарците срещу отнемането на административно-политическата
автономия на областта през 1990 г., протестът се характеризира с по-
цивилизовани форми в сравнение с този в Косово.
Черна гора: През периода 1396-1443 г. Венеция владее крайбрежните
райони на Черна гора. От 1479 г. османските турци завземат равнинната й
част. Независимостта на Черна гора е провъзгласена от Берлинския конгрес,
а през 1910 г. тя е вече кралство. Много страни в т.ч. България имат свое
дипломатическо представителство в Подгорица. От 1916 г. до 1918 г. Черна
гора е окупирана от австро-унгарската армия. На 1.12.1918 г. Черна гора
влиза в състава на Кралството на сърби, хървати и словенци. От 1929 г.,
когато Кралството се преименува в Кралство Югославия, Черна гора
престава да съществува като самостоятелна административна единица.
Независимият си републикански статут тя възстановява в рамките на
федеративна народна република Югославия (ФНРЮ) на 29 ноември 1945г.
След разпадането на СФРЮ в края на 1991г. Черна гора влиза във
федеративни отношения с Република Сърбия на 27 април 1992 г.
Съюзна република Югославия е парламентарна република. Първата
власт принадлежи на парламента, крито е двукамарен:
- Камара на републиките (Сенат) с 40 депутатски места - 20 сърби и
20 черногорци;
- Камара на гражданите със 138 депутати (108 сърби и 30
черногорци).
Съюзният парламент няма общо председателство. Действени
председателства имат двете камари.
Основните партии, представени в парламента, след парламентарните
избори от 3 ноември 1996 г., са:
- Лява коалиция - Социалистическа партия на Сърбия + Югославска
левица + Нова демокрация - 64 депутатски места от всички 108 депутати,
които се избират в Сърбия. От черногорския контингент за Камарата на
233
гражданите. Демократическата партия на социалистите (съюзника на
Социалистическата партия на Сърбия) печели 20 депутатски места. По този
начин сръбските и черногорски социалисти печелят мнозинство в тази
Камара с 84 места от общо 138 депутата.
-Дясноцентристка коалиция „Заедно", съставена от Сръбското
движение за обновление на Вук Драшкович, Демократическата партия на
Зоран Джинджич, Гражданския съюз на Сърбия на Весна Пешич и
Демократическата партия на Сърбия на Воислав Кощуница, изоставена в
последния момент от популярния икономист Драгослав Аврамович,
получава 22 мандата в Камарата на гражданите.
- Сръбска радикална партия на Воислав Шешел заема трето място с 16
депутати.
Останалите мандати се разпределят по следния начин: Народна партия
на Черна гора - 8; Съюз на унгарците от Войводина - 3; Коалиция
„Войводина" - 2; Листа за Санджак, Партия за демократично действие
/ПДД/ - филиал на ПДД на А. Изетбегович на Черна гора и
Социалдемократическата партия на Черна гора - по един депутат.
Депутатските места в Камарата на републиките (20 сърби и 20
черногорци) се излъчват сред депутатите от Републиканските парламенти
на Сърбия и Черна гора. Сръбските и черногорските социалисти имат
мнозинство в нея до парламентарните избори в Сърбия през 1997 г. и в
Черна гора през 1998 г. Съотношението се променя след разцепване на
Демократическата партия на социалистите в Черна гора.
Освен свой президент и парламент, всяка от републиките има и
собствено правителство. Парламентите на Черна гора и Сърбия са
еднокамарни и имат съответно 78 и 250 депутатски места. Право на глас в
парламентарните избори на СРЮ през ноември 1996 г. имат 7597504
граждани, в т.ч. 7149179 в Сърбия и 448325 в Черна гора.
През 90-те години в Сърбия действат две леви партии:
Социалистическата партия на Сърбия
234със социалдемократична платформа и
Обединената югославска левица, която защитава ценностите на комунизма
и настоява за ново обединение на бившите югорепублики. И двете партии
желаят присъединяването на Сърбия (съответно на СРЮ) към
общоевропейските структури, търсят контакти с демократични и либерални
политически сили в други страни без да се отказват от основния си идеал за
социална справедливост, равенство и социална държава.
Президентът на СРЮ се избира от Скупщината - поотделно в двете
камари за срок от 4 години и не повече от два мандата. Член 97 от
югославската конституция не разрешава президентът и министър-
председателят на СРЮ да са от една и съща република-членка. Според
практиката на 90-те години за президент се избира сърбин, а за министър-
председател - черногорец.
Президенти на СРЮ през 90-те години са: Добрица Чосич, Зоран
Лилич и Слободан Милошевич. След два мандата на поста президент на
Република Сърбия през периода 1990-1992 г. и 1993-1997 г., Слободан
Милошевич печели изборите за президент на СРЮ през юли 1997 г.
Социалистическата партия на Сърбия предприема инициатива за промяна
на член 97 от югославската конституция, съгласно която, югопрезидентът
да се избира пряко от народа, а не от парламента. Целта е укрепване на
неговите правомощия.
След парламентарните избори в Република Сърбия през юли 1997 г.
Социалистическата партия губи абсолютно мнозинство в еднокамарния 250
местен парламент. За първи път от 50 години тя дели властта в коалиция с
други партии. Първите три парламентарни сили са:
а) лява коалиция на Социалистическата партия на Сърбия +
Югославска левица + Нова демокрация -110 депутатски места;
б) Сръбска радикална партия на Воислав Шешел - 82 места;
в) Сръбско движение за обновление на Вук Драшкович - 46 места.
Конституцията на Република Сърбия не предвижда срок за съставяне
на правителство след парламентарни
235 избори. Трудни и продължителни
преговори води лявата коалиция със Сръбското движение за обновление на
В. Драшкович, чиято цел е „да свали комунистическия режим и да
възстанови монархията”. След неговия отказ представителите на Сръбската
социалистическа партия, Югославската левица и Нова демокрация постигат
споразумение с радикалите на В. Шешел и шест месеца след
парламентарните избори успяват да съставят правителство при следното
разпределение на министерските постове: 21 места за лявата коалиция
начело със Сръбската социалистическа партия и 14 места за Сръбската
радикална партия. Лидерът й Воислав Шешел е избран за един от
шестимата вицепремиери.
Скупщината на Сърбия одобрява новия правителствен екип на
социалиста Мирко Марианович със 169 гласа „за", 49 - „против" и 2 -
„въздържали се".
След 1990 г. най-голямото национално малцинство в Сърбия -
косовските албанци - бойкотират всякакъв политически избор. На таен
референдум през октомври 1991 г. те обявяват областта за независима и
свободна държава Косово с право да встъпва в съюз с други суверенни
държави. Мюсюлманите от областта Санджак, разделена между Сърбия и
Черна гора, ръководени от партийната коалиция „Санджак" с лидер Расим
Лялич също се стремят към самостоятелна държавност.
Лидерът на косовските албанци и на тяхната най-голяма партия
„Демократичен съюз на Косово" е „президент" на областта от 1992 г. През
март 1998 г. той е избран за втори петгодишен мандат. Албанските
политически партии в Косово, Санджак, Черна гора и Македония действат
съвместно с мюсюлманските партии върху същите територии, най-
влиятелни сред които са филиалите на Партията за демократично действие
(ПДД) ма Алиа Изетбегович с център Сараево.
Религиозната общност на албанските и мюсюлманските политически
структури генерира някои особености, които не са характерни за партиите
236
на християнските етноси: обособеност, затвореност в съответствие с
принципите на „ума", агресивност и острота на сепаратистичните действия.
Република Сърбия и Република Черна гора не приемат искането на
косовските албанци за независимост на областта в рамките на СРЮ.
Техните ръководства отчитат, че отделянето на Косово от Сърбия е
насочено срещу териториалния интегритет на двете републики - Сърбия и
Черна гора. СРЮ отказва международно посредничество в косовската
криза. Тя не приема завръщането на мисията на ОССЕ в Косово, Войводина
и Санджак и поставя като условие за по-нататъшно сътрудничество с нея
възстановяване на членството си в ОССЕ и други международни
организации. През юли 1998г. Съюзна република Югославия подновява
кандидатурата си за членство в Съвета на Европа.
Член 48 на югославската конституция дава право на националните
малцинства да поддържат връзки със свои сънародници извън границите на
федерацията и да участват в международни неправителствени организации,
при условие, че тези отношения не вредят на СРЮ или на република-
членка.
От декември 1997 г. президент на Република Сърбия с петгодишен
мандат е нейният ексвъншен министър Милан Милотинович. Той се избира
пряко от народа и в сравнение с югопрезидента има по-силни
конституционни правомощия. Член 84 дава право на президента да
консултира по всяко време правителството или отделни министри по
проблеми, които той счита за важни. Президентът може да разпусне
парламента по предложение на правителството. Парламентарна процедура
за сваляне на президента може да бъде започната при предварителна
подписка на 2/3 от депутатите. В случай, че при тайното гласуване в
парламента, президентът не бъде бламиран, Скупщината се разпуска (чл.
88).
Преди парламентарните избори в Черна гора през май 1998 г.
управляващата партия на социалистите
237 се разцепва на две:
Социалистическа народна партия на Черна гора с лидер Момир Булатович и
Демократическа партия на социалистите на Черна гора с лидер Мило
Джуканович. Една от причините е различното отношение на двамата
лидери към федеративните връзки със Сърбия. Мило Джуканович се
обявява за по-голяма самостоятелност на републиката в рамките на
югофедерацията, за ускоряване на структурната реформа със западна
помощ, за превръщане на Черна гора в офшорна зона, докато Момир
Булатович настоява за тесни връзки със Сърбия и по-социален вариант на
прехода към пазарна икономика.
Победител на парламентарните избори е партията на Мило
Джуканович (ДПС), която печели 51% от 78-те места в Черногорската
скупщина. На второ и трето място са съответно Социалистическата народна
партия на Момир Булатович (с 35% от депутатските места) и Либералният
съюз с лидер Славко Перович (с 6% от местата в парламента), който
единствен от парламентарно представените политически сили открито
призовава за отделяне на Черна гора от Сърбия.
Конституцията и законодателството на Черна гора гарантират на
албанците в републиката, представляващи 7% от общия брой на
населението, пет депутатски места по право в парламента. За мюсюлманите,
които представляват 14% от населението на Черна гора е значително по-
лесно да прескочат 3% праг на парламентарно представителство. Техните
партии, филиали на ПДД - Сараево, имат свои представители в
югопарламента и в Черногорската скупщина.
Гласовете на двете най-многобройни малцинства в Черна гора -
албанци и Мюсюлмани (национална принадлежност) - оказват решаващо
влияние върху избора на Мило Джуканович за президент на Черна гора в
края на 1997 г. Конституционният съд отхвърля протеста на неговия
опонент Момир Булатович срещу „незаконното гласуване на 30000
черногорци, главно албанци и мюсюлмани, записани допълнително в
избирателните списъци между първия
238и втория тур”.
 Президентът Джуканович и новото черногорско правителство, избрано
в началото на 1998 г., не признават за законни парламента и правителството
на СРЮ, оглавено през 1998 г. от експрезидента на Черна гора Момир
Булатович. Те настояват за нови парламентарни избори във федерацията и
признават за легитимни само решенията на югопрезидента Сл. Милошевич.
Съюзна република Югославия разполага с най-многобройното
трудоспособно население и с най-големия вътрешен пазар в рамките на
бившето югопространство. Тя задоволява напълно потребностите си от
електроенергия, поддържа ефективно селско стопанство (20% в БВП) и
високотехнологични производства на военната промишленост.
Съюзна република Югославия се съвзема сравнително бързо от три
удара срещу нейната икономика: разпадане на общоюгославското
икономическо пространство, международни санкции и изолация на
страната от световния финансов обмен. Благодарение на собствена
програма за стопанско съживяване, инфлацията спада от 20000% през
1992/93 г. на 120% през 1995 г. Федералното правителство фиксира
обменния курс на югославския динар спрямо германската марка в
съотношение 1:1. (Същата мярка предприема българското правителство
през 1998/99 г.). През 1997 г. инфлацията надхвърля 20% и на черния пазар
динарът губи 50% от стойността си. В началото на 1998 г. югославският
динар е девалвиран при ново съотношение към германската марка 6:1.
През периода 1995-1998 г. промишленото производство на СРЮ
нараства средногодишно с 5,8%. Основен дял в този растеж имат
металургията, машиностроенето, химическата и хартиената промишленост,
електродобивът. Висок е външнотърговският дефицит на страната (2,3
млрд. дол. през 1997 г.). Неразсрочен е външният дълг в размер на 9 млрд.
дол., поради неуредени отношения с Международния валутен фонд.
Продължителните санкции срещу СРЮ прекъсват дългогодишните връзки
между чуждите инвеститори и югославски предприятия, установени през
60-те години. Доказателство за интереса
239 към югославското стопанство е
фактът, че само за седем месеца след суспендирането на санкциите през
декември 1995 г. в СРЮ се инвестират 2 млрд. ДМ. Благоприятно влияние
върху стопанското развитие на СРЮ оказват стоковите кредити от Руската
федерация и Китай. Години наред в тези държави работят югославски
строителни фирми, чиито приходи (около 1 млрд. дол. годишно) погасяват
част от външнотърговския дефицит на страната.
Дългосрочната програма за макроикономическо развитие на СРЮ до
2005 г. предвижда средногодишен темп на нарастване на БВП от 7,2%, на
външнотърговския обмен - 13,4%, на инвестициите - 11,8%. Данните в
таблицата по долу съдържат намерение за повишаване относителния дял на
промишленото производство в общия обем на БВП от 32,5% през 1996 г. на
33,5% през 2005 г. Намалява относителният дял на селското стопанство и
хранително-вкусовата промишленост съответно на 14,5% и 6,1%. Очаква се,
преструктурирането на предприятията да доведе до увеличаване дела на
частния сектор от 30,2% на 55% за сметка на обществения сектор, който ще
намалее от 69,8% през 1996 г. на 45% през 2005 г.

СТРУКТУРА НА БРУТНИЯ ВЪТРЕШЕН ПРОДУКТ НА СЪЮЗНА

240
 РЕПУБЛИКА ЮГОСЛАВИЯ10.
в млн. дол. в%
1996 2005 1996 2005
ОБЩ ОБЕМ НА БВП в т.ч. 15 548 28 390 100 100
1. Обществен сектор 10 852 12 775 69,8 45,0
2. Частен сектор 4 698 15 615 30,2 55,0
А) Материална сфера в т.ч. 12 770 23 865 82,1 84,1
- Промишленост и рудодобив 5 037 9 522 32,5 33,5
- Енергетика 970 1 180 6,2 4,2
- Машиностроене и електропромишленост 886 3 128 5,7 11,0
- Хранително-вкусова и цигарена 1 335 1 736 8,6 6,1
-промишленост
Селско, горско и водно стопанство 3 173 4 105 20,4 14,5
- Туризъм 284 549 1,8 1,9
Б) Нематериална сфера 2 778 4 525 17,9 15,9

Дългосрочната икономическа програма на СРЮ предвижда

активизиране на усилията за включване на страната в Световната търговска
организация /СТО/ със статут на развиваща се страна при съответни
митнически облекчения за промишлени и селскостопански стоки. СРЮ
изразява готовност за приспособяване на външнотърговския режим към
изискванията на СТО. С включването на СРЮ в международните
финансови организации правителството се надява да ползва външни
средства в следните направления:
- от МВФ - за покриване дефицита на платежния баланс и за попълване
на валутните резерви;
- от Световната банка - финансови средства за преструктуриране на
производствения, социалния и банковия сектор;
- - от ЕБВР - за стимулиране на производството и износа.
След подписване на основните споразумения с ЕС СРЮ очаква
средства за инфраструктурни проекти, главно транспортни артерии,

10
Източник: Politika razvoja, op. cit, s. 52.
241
свързващи Европа с Близкия Изток, от чието изграждане са заинтересувани
страни-членки на Европейския съюз.
Колкото и парадоксално да звучи, международните санкции предпазват
СРЮ от грешки и негативни ефекти на прехода към пазарна икономика,
инкасирани от други бивши социалистически държави. Въпреки че губи
150 млрд. дол. от санкциите през периода 1992-1997 г. СРЮ не пристъпва
към разрушаване на икономически структури, не ликвидира
селскостопански задруги, не въвежда прекомерно либерален търговски
режим, запазва машиностроенето си, включително производството на
автомобили „Застава" и не закрива научни институти и академии."
СРЮ се предпазва от механично копиране на чужди пазарни модели и
включва в концепцията за обществено-икономическо развитие на страната
собствен опит и ценности, издържали изпита на времето. „Отварянето на
икономиката към света е безспорна потребност", твърди сръбският учен
Благое Бабич. „Това се потвърждава от опита на световния пазар.
Прекомерното отваряне обаче би могло да има ефект, обратен на очаквания.
Такъв е случаят с Изтока", продължава той. Според Бл. Бабич, Югославия
успява да се предпази от подводните камъни на прехода, защото отчита
специфичните условия в страната и усвоява чуждия опит през призмата на
собствената скала от ценности. Сръбският учен е убеден, че
източноевропейските страни могат да се справят с икономическите
трудности. Той изтъква две благоприятни предпоставки: огромен,
високообразован човешки потенциал и достатъчни природни богатства.
„Това, което не им достига днес, е мъдрост", заключава Бабич.
Съюзна република Югославия не е член на ООН, ОССЕ, Съвета на
Европа, МВФ, Световната банка, Световната търговска организация и други
международни организации и институции. От своето създаване тя е
изолирана от международните политически и финансово-икономически
процеси. В този смисъл „тя е държава втора категория".
242
 Някои международници-юристи споделят мнението, че Дейтьнските
споразумения съдържат официално признание за държавата СРЮ, докато
други твърдят обратното: СРЮ следва да премине през процедурата за
международно признаване (както Македония, Словения, Хърватско, Босна
и Херцеговина) и отново да кандидатства за членство в международните
организации.
СРЮ е поканена в две регионални инициативи за сътрудничество в
Югоизточна Европа: Роайомон през 1995 г. и Плана „Шифтър" (SEGI) през
1996 г. заедно с други балкански страни. В последствие кандидатурата й е
оттеглена от организаторите на SECI, във връзка със събитията в Белград
през 1997 г. Обяснението е, че „участието й ще бъде подновено след като
бъдат отстранени съществуващите препятствия за това".
СРЮ участва пълноправно в общобалканския процес, който бе
прекъснат след срещата на балканските външни министри в Тирана през
1990 г., и продължен през юли в София. В изказване пред Софийската
среща на външните министри от Югоизточна Европа, външният министър
на Югославия М. Милотинович призовава колегите си към диалог,
всестранно сътрудничество за преодоляване на неразбирателствата от
миналото, налагани често пъти отвън".
През 1997 г. югопрездентът Сл. Милошевич участва в Критската среща
на държавните и правителствени ръководители от Югоизточна Европа. Той
предлага на страните от региона създаването на Зона за свободна търговия,
която да обхване няколко бивши югорепублики, България, Румъния,
Молдова, Украйна. Представителите на българското правителство
отхвърлят предложението с аргумента, че СРЮ не е членка на СТО, което
прави инициативата нереализуема.
Струва си на това място да поставим няколко въпроса, които
българският експерт Вл. Шейтанов задава във връзка с присъединяването
на България към Световната търговска организация през 1996 г. Той пита:
„Ще може ли България да провежда структурната реформа едновременно с
243
навлизане на международната конкуренция на нейния пазар? Каква ще бъде
цената на структурната реформа в условията на отворен пазар, т.е. при наше
членство в СТО, или при постепенно регулируемо отваряне с помощта на
други механизми, ако бъдем извън СТО?" Независимо от отговорите, едно е
сигурно: връзката между регионалното икономическо сътрудничество в
рамките на Югоизточна Европа и укрепването на българския стопански
потенциал е пряка. България не би могла да понесе тежестите на
външнотърговската либерализация, ако не преустройва и заздравява
носещата си стопанска конструкция с помощта на регионални механизми.
За СРЮ, двустранното и многостранно сътрудничество между
държавите в Югоизточна Европа няма алтернатива. То е обективна
потребност на всички балкански страни и е интегрална част на техния
национален интерес.
Една от главните външнополитически цели на СРЮ след Дейтън е
възстановяването на икономическите връзки със съседните държави и
страните-членки на Европейския съюз. Що се отнася до позицията на нова
Югославия към НАТО и инициативата „Партньорство за мир", то в нея се
забелязват някои нюанси. Докато официалното югославско становище
отхвърля включването на страната в НАТО, то сигнали за желано
присъединяване на СРЮ към ПЗМ идват от някои политически сили.
Лидерът на партията Нова демокрация Душан Михайлович е първият
сръбски политик, който през 1994 г. поставя въпросът за включване на
югофедерацията в инициативата „Партньорство за мир". Югопрезидентьт
не отхвърля участие в инициативата и негови декларации насочват към
възможността страната да се включи в нея. Отчита се обстоятелството, че
пет съседни на СРЮ държави (Унгария, Румъния, България, Македония и
Албания) са членки на ПЗМ.
Съюзна република Югославия проявява интерес към участие в
Срещата на министрите на отбраната от Югоизточна Европа (South-Eastern
Defence Conference) - София, 1997244
г., чието провеждане се договаря по
време на Втората среща на външните министри на държавите от ЮИЕ в
Солун на 9-10 юни 1997 г. СРЮ (заедно с Русия) не е сред поканените с
аргумента, че СРЮ не е член на инициативата „Партньорство за мир".
Документите на ПЗМ, в т.ч. Рамковия документ от 1994 г., Основният
документ на Евроатлантическия съвет за партньорство от 1997 г. не
съдържат текст, който да внушава ограничения или задължения за
държавите-участнички, които да са в ущърб на държавите-неучастнички.
Присъединилите се към Инициативата страни имат широко поле за избор.
НАТО предлага богато разнообразие от двустранни форми на
военнотехническо и политическо сътрудничество, 29-те партньори избират
онази форма, която най-пълно отговаря на техния специфичен национален
интерес.
ПЗМ не е многостранен клуб, който изолира едни и фаворизира други.
Това е добре обмислена и прецизно формулирана идея.
Непосредствено преди Софийската среща българската дипломация
допуска поредна еволюция на критерия „участнички в ПЗМ". На преден
план излиза ново мерило за подбор на участниците, което гласи:
„Евроатлантическото партньорство предполага интензивни консултации и
дискусии по въпросите на отбраната и сигурността да се провеждат между
натовските държави от един регион и всички държави от същия регион,
които са членки на инициативата ПЗМ".
В случая става въпрос за ограничително тълкуване на
евроатлантическото партньорство и неговото използване за ограничителни
дипломатически формули. Презумцията на т.З от Основния документ на
ЕАСП, с която се аргументира „новия" критерий, не е да бъдат
елиминирани потенциални партньори, а да се разширят максимално
формите за участие, визирани в документа по низходяща линия - от общото
към частното. Ето и точният текст: „Разширените политически рамки на
консултациите и сътрудничеството, които Съветът предлага, ще позволят
на партньорите, ако те желаят (if 245
they wish), да развиват непосредствено
политическо сътрудничество, поединично или на малки групи, със Съюза".
Съдържанието на точка 4 в същия документ дава право на всяка партньорка
да решава сама, в какви форми и до каква степен да развива
сътрудничеството си с НАТО. То обещава, нито едно от решенията на
Съвета да не накърнява ангажименти, поети на двустранна основа между
партньорите и НАТО.
Организаторите на Софийската среща на военните министри от
Югоизточна Европа пропускат шанса да привлекат СРЮ към регионален
диалог по проблемите на сигурността. Нейната изолация увеличава
рисковете за балканска стабилност. Евентуалната покана към Сърбия и
Черна гора не само, че не противоречи на логиката на Партньорството, но
тя би била адекватна реакция на неговите послания.

РЕПУБЛИКА МАКЕДОНИЯ

Република Македония е самостоятелна балканска държава от

8.09.1991г. На тази дата се провежда всенароден референдум за
независимост на бившата югорепублика, на който 64% от
гласоподавателите дават положителен вот за политическата
самостоятелност на страната.

246
 Територията и населението на Република Македония са четири пъти
по-малки от тези показатели за България (съответно 25713 кв.км. площ и
2046000 жители). Страната граничи със Сърбия (вкл. областта Косово), с
България, Гърция и Албания.
Няма друга балканска държава, която в етническо отношение да е по-
дебалансирана от Македония. Официалните данни от преброяването на
населението през юни 1995 г. представят следното съотношение между
мажоритарната етническа общност и най-голямото национално малцинство:
македонци - 50,45% (1,2млн.) и албанци - 32,0% (700хил.). Най-
многобройни сред останалите етнически общности са циганите, турците,
сърбите и мюсюлманите (национална принадлежност), чиито партии
участват активно в политическия живот на страната. За голямото етническо
разнообразие на Република Македония свидетелства фактът, че 34 от
регистрираните по време на преброяването етнически групи заемат 1% от
общия брой на населението.
Високият демографски прираст на неславянските етноси (95 на хиляда)
укрепва друга тенденция - нараства относителният дял на мюсюлманите,
които в края на 90-те години са в съотношение 50:50 към християнската
общност. Корелационната връзка между националната и религиозна
принадлежност на мажоритарната нация (македонците) е сравнително
слаба- 82%, докато при албанците и турците този показател достига 94%.
Терминологията, която се използва в конституцията и
законодателството на Република Македония, не съдържа понятието
„малцинство". Използва се широко разпространеният в документите на
ООН термин „лица, принадлежащи към националностите (в смисъл на
национално малцинство)". Член 7 от македонската конституция урежда
използването на албански език по следния начин: „В районите с местно
самоуправление, в които лицата, принадлежащи към националностите, са
мнозинство, паралелно с македонския език и писменост като служебен език
247
се използва и езикът и писмеността на лицата, принадлежащи към
националностите, по начин, определен със закон".

Историята на Република Македония доказва българския етнически

корен на мажоритарната етническа общност. През периода IХ-ХIХ век
славянското население на географската област Македония се самоосъзнава
като българско. Историята и културата му са част от националния
организъм и традиция на България. Македонските българи се включват
пълнокръвно в процеса на национално възраждане, политическо
освобождение и самостоятелно държавно развитие. С решенията на
Берлинския конгрес от 1878 г. освободената от османска власт България е
разпокъсана на пет части и една от тях - Македония и Одринско, е върната
на Османската империя. Тогава възниква македонският въпрос.
Букурещкият мирен договор от юли 1913 г. поделя Македония между
Гърция и Сърбия, а на България се оставя само 1/10 от територията й. През
1915-1918 г. Вардарска Македония е освободена и присъединена към
България, но по Ньойския договор от 27.11.1919 г. е върната отново на
Сърбия. На 2.08.1944 г. в манастира „Прохор Пчински" Македония е
обявена официално за една от републиките на Федеративна Народна
Република Югославия, по-късно СФРЮ.
Раздвоени и несигурни са усилията на македонската наука да докаже,
че етническият център на обявената македонска нация е македонският, а не
българският етнос. Обективната историческа истина е по-силна от
политическата конюнктура, родила македонизма, разбиран като политика за
създаване на нова нация на антибългарска основа.
В интервю за скопското списание „Дело", македонският журналист и
драматург, Младен Сърбиновски предлага аргументи против националната
политика на Македония и по-специално против „волунтаристичния
македонизъм, насаждан върху българското самосъзнание". „Вземете, която
искате световна енциклопедия - приканва
248 Сърбиновски - Ларус, Британика,
Руска енциклопедия, учебници или книги и навсякъде ще намерите, че
Кирил и Методий, Климент и Наум, богомилите и Самуил са българи. Във
всички преброявания, всички исторически документи е същото.
Възраждането започва от Македония и всички у възрожденци от Отец
Паисий, през братя Миладинови, Пърличев ... се определят като българи.
Цялото ВМРО и Илинденското въстание е същата работа. И Гоце, и Гьорче,
и Яне, и Тодор Александров и Ванче Михайлов са последователни в своята
българска национална принадлежност. Всички вътрешни противоборства
във ВМРО са противоборства на идеологическа, а не на национална основа.
Нашата власт, извъртайки работите, ни докара до най-голямо
противопоставяне с българите, тъкмо с тези, с които имаме общо
Възраждане и общо минало.
Какво да правим, когато така са се определили нашите предци". И
други интелектуалци издигат глас за точното прочитане на историята. И.
Илиевски, Д. Делевски, Вл. Паунковски, Д. Църномаров, Ст. Шаровски -
лоялни към македонската държава граждани, имат смелост да се
припознаят като българи. Иначе в данните от преброяването на населението
в Република Македония фигурират само 1561 българи, изселници от
Западните покрайнини.
Докато България приема етническата реалност в република Македония
за нейн вътрешен въпрос и първа признава независимостта на македонската
държава на 15.1.1992 г., то Гърция налага вето върху решението на ЕС/ЕО
за международно признаване на Македония и настоява за промяна на
членове 3 и 49 на македонската конституция, съдържащи намерение за
намеса във вътрешните работи на съседни страни.
С решение на македонския парламент от 6.1.1992 г. текстът на чл.3 се
допълва с нова алинея: „Република Македония няма никакви териториални
претенции към съседните държави". Допълнителната алинея 4 към чл. 49
гласи: „Република Македония няма да накърнява суверенните права на
други държави и няма да се намесва249
в техните вътрешни работи".
 Въпреки конституционните поправки и стилизираната звезда на
Вергина върху македонското държавно знаме (от 16 лъча остават 8), Гърция
продължава да оспорва конституционното име на Република Македония и
да употребява наименованието, с което страната е приета в ООН - Бивша
Югославска Република Югославия.
Съгласно конституцията от 17.11.1991 г. Македония е парламентарна
република. Висш орган на властта е еднокамарно Събрание (парламент).
Състои се от 120 до 140 депутати (чл.62) със свободен мандат от четири
години. Правомощията на парламента са закрепени в чл.172. Основните от
тях са: гласува закони; избира, контролира и освобождава правителството,
което е отговорно пред него; променя конституцията и границите на
страната; приема държавния бюджет; ратифицира международни договори;
разрешава референдуми; решава въпросите на мира и войната; избира
републиканския прокурор и съдиите на Конституционния съд; дава
амнистия.
За разлика от българската парламентарна практика първото заседание
на македонския парламент след избори се свиква от Председателя на
предходния Парламент, а не от Президента. Право на законодателна
инициатива имат депутатите, правителството и най-малко 10000
избиратели.
Парламентът може да бъде разпуснат с мнозинство от гласовете на
депутатите. За този акт са достатъчни 61 гласа при 120-местен парламент.
Депутатски мандат се отнема с квалифицирано мнозинство на 2/3 от
гласовете. Съгласно чл.67, ал.4, Председателят на Парламента насрочва
парламентарни и президентски избори. Заседание на парламента може да
бъде свикано по предложение на Президента, ако мнозинството от
депутатите не е против това предложение. Член 85 допуска възможността
„Парламентът да изиска от Президента становище по въпрос от неговата
компетентност" . Председателят на Парламента поема президентския пост в
случаите, визирани в чл. 82 -смърт,
250оставка или прекратяване на мандата.
От този момент нататък председателят на Събранието участва в работата на
Парламента без право на глас.
Сравнителният анализ на българската и македонската парламентарна
практика дава основание за извода, че Председателят на Парламента в
Република Македония има по-силни правомощия от тези на българския си
колега. В сравнение с българския случай, властта на македонския президент
се възпира по-силно от правомощията на Председателя на Парламента.
Най-многобройно представените партии в македонския парламент през
90-те години са ВМРО (ДПМНЕ) и Социалдемократичният съюз на
Македония (СДМ). Следват Либералната партия с лидер Стоян Андов,
която през 1997 г. напуска парламента и се обединява с Демократическата
партия на Петър Гошев в Либерално-демократическа партия. През същата
година двете най-големи партии на албанското национално малцинство -
Партия за демократичен просперитет (ПДП) и Народна демократична
партия (НДП) се обединяват в нов политически субект Демократична
партия на албанците (ДПА).
На парламентарните избори в Македония през периода 1990-1992 г.
Вътрешната македонска революционна организация -Демократична партия
на македонското национално единство (ВМРО-ДПМНЕ) излиза с партийна
платформа, декларираща крайна формула на македонизма.Тя призовава към
„пълно духовно, политическо, икономическо и етническо обединение на
разделения македонски народ", към „защита правата на македонците под
гръцка, българска и албанска окупация". Една от главните програмни цели
на партията е „възвръщане гордостта и достойнството на македонския
народ и македонската държава". ВМРО-ДПМНЕ твърди, че македонците са
най-голямата нация на Балканите след сръбската и наброяват 6 млн. души,
от които 2 млн. живеят в България, а 1,5 млн. - в Гърция.
Емоционалността на националните партии в Република Македония
подгрява допълнително социалното напрежение в страната.
251
 Албанските и македонските партии манипулират патриотичните
чувства на двата народа и ги използват за партийни цели. Висша цел на тези
партии е националната власт, която поставя под въпрос стабилността на
държавните институции и демократичния преход към гражданско
общество.
Партийната платформа на Социалдемократичния съюз на Македония
призовава гражданите „да се обявят за свобода, демокрация и социална
справедливост; за подкрепа на социалистическите възгледи в развита
Европа; за изграждане на демократичен социализъм и подкрепа на
социалистите от европейската левица".
В центъра на албанската предизборна платформа (на ПДП и НДП) е
„гражданинът като основен субект в системата, която защитава човешките
права и свободи чрез всички закони". Тя пледира за „равенство на всички
граждани пред закона".
ВМРО-ДПМНЕ получава най-много места в македонския парламент
след изборите през 1990 г. - 37, а албанските партии - 25 депутатски места.
Невъзможността на победилата партия да състави правителство и
проблемите в отношенията й с представителите на албанските партии,
предизвикват провеждане на предсрочни парламентарни избори през 1994г.
Печели ги партийната коалиция „Съюз за Македония", включваща
Социалдемократичния съюз на Македония с 59 депутати, Либералната
партия - 29, Социалистическата партия - 7 и Социалдемократическата
партия - 1. Останалите депутатски места се разпределят по следния начин:
Партия за демократичен просперитет (ПДП) - 12, Партия за демократичен
просперитет на албанците - 4, Народна демократична партия - 2 места,
Демократичен съюз на албанците - Либерална партия - 1, Демократична
партия на турците в коалиция с Партия за цялостна еманципация на
ромите– 2, Демократична партия на Македония - 1, независим депутат -1.
Най-влиятелната опозиционна партия ВМРО-ДПМНЕ бойкотира
втория тур на изборите през 1994 г.252
и остава извън парламента.
 В началото на 1996 г. лявата коалиция „Съюз за Македония" се
разпада. Последователно я напускат Либералната и
Социалдемократическата партия. Два основни проблема предизвикват
напрежение между Социалдемократическия съюз на премиера Бранко
Цървенковски и Либералната партия на експарламентарния шеф Стоян
Андов: първо, формите и темповете на приватизационния процес
(либералите се застъпват за частния капитал и приватизацията, а
социалдемократите настояват за приоритет на дългосрочното стопанско
преструктуриране пред приватизацията) и второ, баланса между
македонско-сръбските и македонско-американските отношения във
външната политика на страната.
След няколко промени в парламентарното мнозинство и
правителството на Македония, в края на 1997 г. правителственият екип на
Бранко Цървенковски има следната партийна структура: -
Социалдемократически съюз - 11 министри; Коалиция на двете албански
партии (ПДН и НДП) - 5 министри; Социалистическа партия - 3 министри.
Представителите на албанските партии в парламента и правителството
проявяват особен интерес към „национално оцветените" закони: Закона за
местно самоуправление, Закона за териториално деление на страната и
Закона за висше образование. Чрез тях те търсят реализация на главната си
цел: признаване на албанците за държавотворен народ и подялба на
държавния суверенитет по национален признак.
Законът за местно самоуправление, влязъл в сила през 1996 г., определя
общината като основна форма на местното самоуправление, която
гарантира многоаспектните граждански права, а не само етническите права
и свободи. За да не допусне регионализация на местното самоуправление и
неговата политизация, законът регламентира едностепенно и максимално
раздробено местно самоуправление. Априорно укрупненото местно
самоуправление, установено съгласно стария закон, рискува
регионализация по етнически 253
принцип, която води до нежелана
федерализация. Този аспект на закона е интересен за държави, в които
немажоритарните етнически общности заемат относително голям дял в
общия брой на населението.
Деликатна материя съдържа Законът за териториално деление на
Република Македония, влязъл в сила през 1997 г. Законът определя, модела
на териториалните единици за местно самоуправление. Всяка една от тях е
реален социален организъм, компактен изразител на интересите на
гражданите, а не на етносите. Гражданският, а не етническият принцип е в
основата на философията за местно самоуправление. Конкретните варианти
на териториално деление се уточняват окончателно след допитване до
населението. Консултациите с него сочат, че броят на населените места,
желаещи общински статут, нараства. В крайна сметка правителството
дублира броя на единиците за местно самоуправление от 63 на 114 с цел да
се задоволят по-пълно желанията на хората, които са против „чуждо"
етническо управление. Те получават право на самоуправление върху по-
малка територия.
Обсъждането на Закона за висше образование в парламента изостря
противоречията около откриването на Албанския Университет в Тетово и
неговото включване в образователната система. Оспорвани от албанските
депутати са текстовете на членове 9 и 17, визиращи македонският език като
„единствен, на който може да се води висшето образование". Член 9
предвижда възможността, във висшите учебни заведения да се преподава и
на езиците на малцинствата само за онези специалности, които подготвят
кадри за основните училища. Този текст не позволява на албанците да
легитимират Тетовския Университет. Те настояват за висше образование на
албански език с аргумента, че националната идентичност на албанското
малцинство е застрашена. Македонските депутати контрират с твърдението,
че албанското искане за университет, който да се включи към изброените в
член 117 университети „Св. Кирил и Методи" в Скопие и „Св. Климент
Охридски" в Битоля, има политически
254 мотиви. Ако проблемът е
образователен, то албанските депутати би трябвало да засилят контрола
върху учебния процес в началното и средно училище, където албанските
ученици не усвояват задоволително македонски език.
Албанските партии интернационализират проблемите около
„националните закони". Постоянна подкрепа им оказват политици и
държавници на Албания. Външният министър на Албания и албанският
представител в ООН не пропускат случай да включат в дневния ред на
международни форуми албанските претенции към Македония и СРЮ.
Често явление са Меморандумите, които албански интелектуалци изпращат
до държавните глави и правителства на САЩ, Русия, Германия, Англия,
Италия, Китай, Япония, в които те изразяват безпокойство от
продължаващата криза на Балканите. Предлага се приоритетно разрешаване
на албанския въпрос в Косово и други съседни държави. Споменава се
цифрата 7 млн. албанци, които живеят на Балканите и още 4 млн. - извън
региона.
Президентът на Македония настоява „всички проблеми на
междунационалните отношения да се решават от държавните институции
въз основа на конституцията и законите на страната".
Конституцията на Република Македония регламентира следния ред за
съставяне и оставка на правителството (чл. 90-94). Президентът на
републиката е длъжен в срок до 10 дни от учредяването на парламента да
издаде указ за връчване на мандат за съставяне на правителството на най-
многобройната в парламента политическа партия; правителствения екип се
избира с мнозинство на депутатските гласове (50%+1); при оставка на
правителството и гласуван вот на недоверие към него, мандатът му не се
прекратява, а продължава до избор на ново правителство. Мандатът на
парламента не зависи пряко от мандата на правителството.
Президентът на Македония (Киро Глигоров) е с втори петгодишен
мандат. Той се избира пряко от народа и член 80 не му разрешава повече от
два мандата на този пост. За президент
255 на Република Македония не може да
бъде избрано лице, което не е навършило 40 години към датата на избора и
не е било жител на страната най-малко 10 години през последните 15
години.
Президентът на републиката няма пълномощия, които да му
позволяват да споделя изпълнителната и/или законодателната власт. Той
няма законодателна инициатива, не може да свиква . заседания на
правителството по важни (според него) проблеми. Неговите правомощия са
ограничени и в този смисъл Македония е „чиста" парламентарна република.
Член 84 определя следните правомощия на македонския президент: връчва
мандат за съставяне на правителство; назначава и освобождава с указ
посланиците на страната в чужбина; приема акредитивните писма на
чуждестранните дипломатически представители;предлага кандидатурите на
двама съдии в 9-членния състав на Конституционния съд; предлага
членовете на Съвета за между-национални отношения, който въпреки че е
съвещателен орган, има важно значение за състоянието на
междунационалните отношения в републиката; помилва в съответствие със
закона; председателства Републиканския съвет за сигурност (съвещателен
огран), в който влизат: Председателят на Парламента, Премиерът,
министрите на външните и вътрешните работи, на отбраната и трима члена,
които се назначават от президента.
Президентът на Македония може да наложи вето върху приет от
парламента закон, който при повторно гласуване в пленарна зала се приема
с просто мнозинство.
Съгласно чл. 87 мандатът на президента се прекратява, ако 2/3 от
съдиите на Конституционния съд преценят, че президентът е нарушил
конституцията и законите на страната.
През периода 1990-1998 г. изборът на депутати в македонския
парламент се извършва по мажоритарната система. През май 1998 г. във
връзка с есенните парламентарни избори (на 18 октомври) Събранието
гласува нов избирателен закон, според
256 който 85 от 120-те депутатски места
се гласуват по мажоритарен принцип, а останалите 35 места - по
пропорционален принцип.

Коалицията „ВМРО - ДПМНЕ - Демократична алтернатива" получава

абсолютно мнозинство в парламента през октомври 1998 г., спечелвайки 63
депутатски места. В македонското Събрание влизат още:
Социалдемократическият съюз - 26 депутати, албанските партии - 24, в т.ч.
ПДП - 13, НДП - 11, Либерално-демократическата партия - 4 места,
Социалистическата партия - 2, Съюзът на ромите -1 депутатско място.
Разпределението на министерските кресла в новия македонски кабинет се
извършва по следния начин: ВМРО - ДПМНЕ - 14 министри. Демократична
алтернатива - 8 и Народно-демократичната партия на А. Джафери - 5
министерски места.
Конституцията на Република Македония не предвижда възможност
армията да участва в разрешаването на вътрешнополитически конфликти.
Във връзка с напрегнатата обстановка в Косово (АОК) в македонския
парламент нараства броя на предложенията, предвиждащи възможност за
намеса на армията във вътрешнополитическия живот на страната. В
рамките на по-широк проект за националната сигурност на Македония о.з.
генерал Митре Арсовски предлага следното правомощие на армията: „В
случаите, когато е застрашена териториалната цялост на Република
Македония, армията може да участва при преодоляване на вътрешни
сблъсъци след установяване на невъзможност от страна на полицията да се
справи със ситуацията".
В рамките на бившата федерация, Македония е сред слабо развитите
републики. Тя участва във федералния БВП с 5,6%. Средногодишната
заплата в републиката е 2-3 пъти по-ниска в сравнение със Словения и
Хърватско. Независимо от сравнително неблагоприятната стопанска
характеристика до 1990 г. страната разполага с добър икономически
257
потенциал, с квалифицирана работна ръка, богат управленски опит и
развита инфраструктура.
Разпадането на общоюгославското икономическо пространство
("единния югославски пазар"), загубите от икономическите санкции срещу
СФРЮ и СРЮ, както и от гръцкото търговско ембарго (февруари 1994-
ноември 1995 г.), непълноценното включване на Македония в
международния стопански обмен - всичко това са фактори с
дестабилизиращо влияние върху социално-икономическото развитие на
страната през 90-те години.

ОСНОВНИ ИКОНОМИЧЕСКИ ПОКАЗАТЕЛИ

НА РЕПУБЛИКА МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1991-1998 Г11.
1991 1992 1993 1994 1995 1996 1997 1998
Ръст на -10,7 -13,2 -14,3 -10,1 -6,0 -0,8 -0,2 0
БВП /в %/
Ръст на -21,4 -25,2 -44,5 -12,0 -8,7 -4,9 -0,8 -0,3
инвестициит
е /в %/
Инфлация от 115 2000 400 300 30 60 55 28
декември до
декември /в
%/

Данните отразяват средногодишния спад на БВП от 10 % и на

инвестициите - от 15 %. Намалява промишленото производство в
традиционни отрасли - текстил, черна металургия, машиностроене.
Експортната насоченост на хранително-вкусовата и обувна промишленост
определя техния по-нисък спад. В износната листа на Македония
преобладават тютюн, обувки, агнешко месо, поливенилхлорид, синтетични
влакна, метали. Страната изпитва недостиг на енергоносители, храни и
11
Източник: Рrogram for Republic of Macedonia, OSCE. Seminar, Sofia, June, 1996, р. 2;World Bank
Development Report, 1997; Нова Македониja, 19.8.1998.
258
стоки за широко потребление. Увеличава се делът на суровините и
полуфабрикатите в общия обем на македонския внос (61 % през 1997 г.), в
т.ч. за позиции, по които Македония е традиционен производител до 1990 г.
Либерализацията на цените и външноикономическите връзки
стимулира нарастването на вноса. Липсва компенсаторна
макроикономическа политика, която да включва умерена защита на
македонското стопанство. Съотношението между износа и вноса се движи в
рамките на 72-86% при пасив от 200 до 520 млн. дол. годишно за периода
1991-1998 г. През същия период около 200 млн. германски марки изчезват
във финансовите пирамиди. Външният дълг на страната, който не включва
частта на външните й задължения в рамките на СФРЮ, възлиза на 1 млрд.
дол. - 540 млн. дол. към Лондонския клуб, 200 млн. дол. към Парижкия
клуб, 335 млн. дол. към Световната банка и МВФ. Със собствени средства
Македония не би могла да изплаща редовно дълга си. Тя има потребност от
свежи финансови средства. Очаква ги от МВФ и Световната банка, с които
от 1994 г. разработва и реализира съвместно всеобхватна стабилизационна
програма. В средата на 1998 г. Македония получава 24 млн. дол. заем от
МВФ, насочен към реализацията на икономическата й програма за периода
1998/99 г.
Закриването на основни промишлени производства и слабият
инвестиционен процес в обществения сектор водят до нарастване на
безработицата, която през 1998 г. достига 51 % от икономически активното
население. Банкрутирането на държавни фирми не протича по пазарни
принципи, което увеличава съмненията, че приватизацията е нова
национализация с участие на държавния апарат. Основното внимание на
правителството е насочено към краткосрочни задачи, в т.ч. сдържане на
бюджетния дефицит в приемливи рамки.
Въпреки че инфлацията отбелязва тенденция към стабилизиране на по-
ниско равнище, поставянето й под контрол се оказва трудна задача.
259
Стопанските субекти са безсилни при елиминирането на фундаментални
причини, пораждащи инфлационния процес.
Видният македонски икономист академик Никола Узунов препоръчва
координирано осъществяване на два относително самостоятелни и
взаимносвързани процеса - приватизацията и дългосрочното стопанско
преструктуриране при подчертан приоритет на втория процес. Според него
македонската икономическа практика регистрира нецелесъобразен модел -
„първо приватизация и след това преструктуриране". Реализирана по този
начин, приватизацията не води до очакваното стабилизиране на
предприятията и намалява тяхната рентабилност.
Социално-икономическата нестабилност на Република Македония е
благоприятна хранителна среда за превръщане на страната в терен на
наркотрафика с центрове Скопие, Куманово, Тетово. Македонската
нарковръзка се развива успоредно с албанската и турската връзка.
Средствата от този бизнес се влагат най-често в покупката на оръжие.
На 8 април 1993 г. ООН приема република Македония за свой член под
името “Бивша югославска република Македония". До края на 1998 г.
страната е призната с конституционното си име от 70 държави. Първа сред
тях е България. САЩ използват името „БЮРМ" с обещанието, че това ще
продължи до разрешаване на македонско-гръцкия спор за името на
републиката.
Република Македония е член на ОССЕ от 13.10.1995 г. Приета е за 38-
ми член на Съвета на Европа. Европейският съюз установява
дипломатически отношения с Македония, която на 2.1996 г. акредитира
свой посланик в Брюксел. От 15.11.1995 г. Република Македония е 27-ми
член на инициативата „Партньорство за мир", което се разглежда от
управляващия й екип МТО стъпка към членство в НАТО. През януари 1994
г. в официална декларация на президента К. Глигоров страната декларира
желание да се присъедини към ПЗМ и да стане член на НАТО. Участието в
ПЗМ и НАТО се оценява като фактор
260за ограничаване на югоконфликта.
 Основно направление във външната политика на република Македония
са отношенията й с европейските държави. Убедилно звучат аргументите на
президента К. Глигоров в подкрепа на европейската интеграция. „Европа -
подчертава той - е най-естествената и най-разумната външнополитическа
ориентация на страната". Според него европеизацията на Балканите е
единственият изход от балканските делби, войни и неразбирателства.
Европейският външнополитически приоритет се запазва Въпреки
колебанията в политическото взаимодействие на Македония със страните-
членки на ЕС, предизвикани от решението на ЕС да не приеме
предложението на Комисията „Бадинтер" за международно признаване на
републиката. Вместо Македония, на 15.1.1992 г. ЕС признава Хърватско за
самостоятелна държава.
През 90-те години Европейският съюз не се ангажира със значими
инвестиции и проекти в македонското стопанство. Неангажирането на
Русия и нейната роля за регулиране на югоконфликта, обусловено от
обективни политически и икономически предпоставки, задълбочава
стратегическия дисбаланс в региона между САЩ, ЕС и Русия. У
македонското ръководство се появява надежда, че стратегическото
партньорство със САЩ и НАТО може да компенсира липсата на собствен
силов компонент и то насочва външнополитическата си енергия към
задълбочаване на връзките със световния лидер.
Действителното намерение на македонските лидери не е толкова
реалното обвързване с ценностите и стереотипите на САЩ, които в
географско, културно и цивилизационно отношение са твърде далеч от
Македония, колкото съобразяване със силния на деня и успешно използване
на ролята „лоялен партньор на САЩ", която да отвори вратите на
републиката към международните политически и финансови институции.
Тази особеност се открива във външната политика и на други бивши
социалистически страни.
261
 При взаимодействието си с Република Македония, САЩ предпочитат
военните пред икономическите методи и средства. Техният първоначален
план-минимум не включва мащабна програма за стопанско съживяване на
страната, а разполагане на американски военен контингент в Македония в
рамките на мисията на ООН ЮНПРЕДЕП. Дейността на американските
сини каски (560 души), разположени в Македония на 1.7.1993 г., дву-
странните контакти въз основа на Меморандума за македонско-
американско военно сътрудничество от ноември 1944 г. и участието на
Македония в инициативата „Партньорство за мир" изчерпват в основни
линии ангажиментите на САЩ към малката балканска държава. САЩ
стабилизират военно-политическото си присъствие в региона и не
проявяват особен афинитет към други форми на сътрудничество.
След неколкократно продължаване на шестмесечния мандат на
мисията на ООН ЮНПРЕДЕП, през м. юли 1998 г. Съветът за сигурност
решава да увеличи броя на сините каски в Македония с още 300 души.
САЩ обещават на републиката допълнителна военна помощ в размер от 7,9
млн.дол. годишно. В рамките на американския план за въоръжаване на
македонската армия, Македония получава безвъзмездно бронетранспортьо-
ри, гаубици и камиони от излишъците на американската армия в НАТО.
Във връзка с изостряне на напрежението в сръбската област Косово през
лятото на 1998 г., най-голямата албанска партия в Македония -
Демократична партия на албанците, настоява все по-често за разширяване
на военното присъствие на НАТО в страната, „което единствено може да
спре славянския терор над албанците".
Германия предпочита приоритета на военните контакти с Македония
пред икономическото сътрудничество. Тя доставя безвъзмездно оръжие от
арсенала на бившата армия на ГДР, в т.ч. 60 бронетранспортьора съветско
производство. В реч пред 40-то заседание на ЗЕС, проведено през ноември
1995 г. в Париж, македонският президент К. Глигоров развива идеята за
нова Общоевропейска стратегия на
26221-ви век. „Много по-разумно и по-
ефективно е - изтъква президентът - превантивно да се защитават мирът и
сигурността чрез икономически инструменти, отколкото да се гасят военни
пожари."

Република Македония е активен участник във възстановеното

многостранно балканско сътрудничество и в регионалните инициативи
SECI и Роайомон. Съюзна република Югославия в най-големият
външнотърговски партньор на Македония. Стопанските връзки със СРЮ са
жизнено важни за македонската у държава. Те имат пряко отношение към
материалните предпоставки на македонския държавен суверенитет.
Стопанските субекти на двете страни, подкрепяни от премиерите Бр.
Цървенковски и Мирко Марианович, са решени да поддържат стабилни
връзки. През 1997 г. Македония и СРЮ подписват Спогодба за свободна
икономическа зона, в резултат на която двустранният стокообмен нараства
два пъти. Значението на Сърбия за фактическото оцеляване на Македония
раздвоява нейния управляващ екип. Привържениците на по-широко
партньорство със САЩ настояват за ограничаване на връзките със Сърбия..
Македонският баланс между двете държави е труден и на моменти –
невъзможен.
Основните моменти в регионалната политика на Република Македония
се съдържат в предложената от нея Резолюция за европеизиране на
Балканите, приета от Общото събрание на ООН през декември 1995 г. Тя
предвижда нормализиране на междубалканските отношения и превръщане
на Балканите в стабилна зона на мир и сътрудничество до 2000 г.
Резолюцията препоръчва на балканските страни да се отчитат периодично
пред Генералния секретар на ООН за предприеманите от тях инициативи
срещу рецидивите на балканизацията.

ЮГОУТОПИЯТА
263
 Югославия никога не е била просто държава като другите. Тя бе по-
скоро една идея, при това несъмнено утопична.
През март 2002 официално прекрати съществуването си Югославия.
Известно е, че тази държава бе ликвидирана на два пъти и през миналия век
- в 1941 вследствие немската окупация и петдесет години по-късно – заради
разпадането на така наречeната СФРЮ. И в двата случая, федерацията успя
да възкръсне от пепелищата. Този път обаче, възраждането и изглежда
невъзможно, най-вече заради качествено различната ситуация както в
Европа и света, така и в бившите югорепублики.
От 1929 насам понятието “Югославия” нито веднъж не изчезна
напълно, ако не от политическите карти, то поне от международното право.
Дори в годините на Втората световна война, когато държавата на практика
престана да съществува, в Лондон функционираше емигрантско кралско
правителство, а и партизанското движение, създадено от Тито, също се
позиционираше като “югославско”. Истината обаче е, че Югославия никога
не е била просто държава като другите. Югославия бе по-скоро една идея,
при това несъмнено утопична.

КРАХЪТ НА ПЪРВАТА ЮГОСЛАВИЯ

Нека си припомним, че “кралска Югославия”, възниква като уж
доброволно обединение между Сърбия, извоювала самостоятелността си
още в началото на ХІХ век, и така наречената “държава на сърбите,
хърватите и словенците”, възникнала върху руините на Австро-Унгарската
империя. Като още от първия ден на своето съществуване, тази измислена
федерация носи в себе си синдрома на разпада. В продължение на дълги
години Сърбия е безправна и изостанала колония на Османската империя.
Славяните, населяващи земите на Австро-Унгария обаче, са възпитани в
съвършено различни политически, икономически и културни традиции от
тези на шумадийските сърби. На264всичкото отгоре новата държава се
сдобива със значителен брой мюсюлманско славянско население, към което
и православните сърби, и католиците-хървати по традиция се отнасят
крайно подозрително, както и с различни други национални малцинства,
претендиращи за участие в държавните дела, и етнически различни от
славяните (унгарците от Войводина, албанците от Косово и т.н.).
Ситуацията окончателно се заплита с включването в първата Югославия на
населената с българи Македония и притежаващата собствена държавна
традиция Черна гора.
Известно е, че в началото новото образувание дори не се нарича
Югославия, а “Кралство на сърби, хървати и словенци”. Така се подчертава
националният и характер и (частично) се удовлетворяват претенциите на
хърватския и словенски елит за собствена държавност. Доколкото
унгарците, босненските мюсюлмани и албанците, поне в началото, се
чувстват деморализирани от краха на империите (Австро-Унгарска и
Османска), към които са се отнасяли далеч по-доброжелателно, отколкото
трите “държавно-творчески” нации, а македонските българи и
черногорците биват подложени на усилена сърбизация, на пръв поглед
изглежда, че “триединното кралство” има нелоши шансове за стабилно
бъдеще. Тъкмо в този момент обаче, белградският елит, впечатлен от
размерите на новосъздадената държава, започва да я разглежда като
регионален хегемон. Кралството не просто се преименува в Югославия, то
буквално се превръща в Югославия. И тази бедна, обременена от
неразрешими национални противоречия страна, започва да се държи като
истинска регионална свръхдържава. В Белград стартират разработката на
новата идеология на югославското пространство и на “югопатриотизма”. На
практика обаче, това води до дистанцирането на словенците и все по-
активната съпротива на хърватите. Предвоенните години на Кралство
Югославия преминават под знака на ожесточения сръбско-хърватски
конфликт, завършил, между другото, с частична победа на хърватите, които
малко преди германската окупация
265 получават правото да създадат
собствена “държава в държавата” – т.нар. “бановина”. Макар че на фона на
изчезването на “първата Югославия”, тази победа остава без значение. По
време на Втората световна война не могат да се идентифицират никакви
“югославски патриоти”. Дори привържениците на възстановяването на
кралска Югославия, начело с генерал Дража Михайлович, действат от
позициите на сръбския, а не на югонационализма. Йосип Броз Тито и
неговите партизани пък, както е известно, са комунисти, чиито основен
лозунг е освобождаването на страната и изграждането на работническо-
селска държава. Разбира се, Тито е съвсем наясно, че народите, живеещи на
територията на бивша Югославия, меко казано, никак не се обичат, а
омразата към немците съвсем не означава любов към съседа. Затова
“червеният маршал” решава да гради своята Югославия на малко по-
различни принципи.

КРАХЪТ НА “ВТОРАТА ЮГОСЛАВИЯ”

Първият измежду тях е, разбира се, класовият принцип, позволил под
предлога за необходимостта от установяване на работническо-селска
диктатура да бъдат ликвидирани радикалните националисти от различните
етноси, като за такива са нарочени всички противници на комунизма.
Вторият е принципът за удовлетворяване на “държавните стремежи” на
всички славянски народи, населяващи страната, за да се избегнат
потенциалните конфликти помежду им. Така съюзни републики на нова
Югославия стават не само Сърбия, Хърватия, Словения и Черна гора. Тито
създава голямата по територия и твърде разнообразна по етнически състав
Босна и Херцеговина, признавайки за нация местните мюсюлмани. И като
капак дава национални права и право на собствена “държавност”, в рамките
на СФРЮ, на измислената “македонска нация”. По отношение на
неславянските етноси, маршалът предпочита да се придържа към
предвоенната кралска политика на “отложените решения”. Последното се
оказва сравнително безопасно във
266Войводина, където има значително
унгарско малцинство. Но в случая с Косово, където още тогава албанците
преобладават, този курс прави сблъсъка само въпрос на време. При това
Косово, за разлика от Войводина, получава при създаването на
социалистическа Югославия само права на автономен район в състава на
Сърбия. Макар че, в крайна сметка, то все пак става автономна област.
Претенцията му да се превърне в една от републиките на СФРЮ обаче,
предизвиква остър конфликт между Белград и косоварите.
Във външнополитическата сфера титова Югославия се оказва далеч по-
амбициозна от онази на крал Александър. Все пак маршалът така и не
успява да реализира мечтата си за създаването на Балканска федерация с
център Белград, в която освен югорепубликите се предвижда да влязат
Албания и България. Но дори и отказвайки се от този наполеоновски
проект, Тито се чувства напълно уверено – той блестящо използва
конфликта си със Сталин за да маневрира в продължение на десетилетия
между Изтока и Запада, базирайки се на прословутата идеология на
“неприсъединяването” и оглавявайки едноименното движение на лидери от
Третия свят, които (подобно на него) демонстрират симпатии ту към
единия, ту към другия от противопоставящите се “лагери”, без обаче да се
доближават до тях на опасно близко разстояние.
На пръв поглед изглежда, че новата Югославия е далеч по-стабилна от
предишната. Може би, защото в годините на разцвета и никой в Белград не
се и опитва да си отговори на два простички въпроса: какво ще стане,
когато Тито умре и, как ще се развият нещата, когато социализмът
окончателно се изчерпа като система. И едното, и другото се струват на
тогавашния югоелит безкрайно далечни. През 1980 г. обаче Тито умира, а
само десетилетие по-късно рухва и световната социалистическа система.

КРАХЪТ НА “ТРЕТАТА ЮГОСЛАВИЯ”

Този път катастрофата застига югоимперията в момент, когато тя
преживява сериозна икономическа
267и идеологическа криза. Идеята за
“братството” и “единството” на югославските народи отдавна вече не
работи, а пропастта между “поставстроунгарския” и “постосманския”
сектори на югославското пространство става все по-дълбока. Още по
времето на Тито отделните републики старателно се “ограждат” една от
друга, но след смъртта му окончателно изчезват и последните сдържащи
фактори в това отношение. Друг е въпросът, че не всички споделят идеята
за пълна ликвидация на съюзната държава. Словения и Хърватия се стремят
към независимост, Босна и Македония се опасяват, че обявяването на
независимостта ще бъде последвано от конфликти на етническа основа.
Въпреки това и те не желаят да останат в състава на Югославия. Що се
отнася до възглавяваната от Милошевич Сърбия (и Черна гора), тя на пръв
поглед не е против независимостта на съседите си, но само, ако бъде
възстановена “историческата справедливост”, т.е. ако към нея бъдат
присъединени всички “населени със сърби земи” (дори и ако сърбите там
съвсем не са мнозинство). Впрочем, “справедливостта”, в интерпретацията
на Милошевич, изисква също запазване на всички несръбски територии,
намиращи се в състава на Сърбия, както и ликвидирането на повечето,
дадени им по времето на Тито, права. Неслучайно едно от първите решения
на Слобо като сръбски президент става отмяната на автономията на Косово
и Войводина.
Тази позиция на Белград до голяма степен предопределя и
стремителния разпад на СФРЮ, и последвалите войни в пост-югославското
пространство, и краха на “Третата Югославия”. Впрочем, дори и
възникването на последната става донякъде случайно - малко преди
окончателното разпадане на страната хора на Милошевич организират пуч
в черногорската столица Подгорица, в резултат от който на власт са
поставени привърженици на сръбския лидер. Така, обявяването на Съюзна
република Югославия, обединяваща Сърбия и Черна гора, става
символичен акт, демонстриращ възможността от запазване на федералната
държава (и то именно при сръбските условия).
268
 Освен това, в Белград се стремят да запазят статуквото и по чисто
практически причини: обявявайки съставената от само две републики СРЮ
за правоприемник на обединявалата шест републики СФРЮ, сръбското
ръководство, автоматично трансформирало се и в югославско, разчита да
получи правата върху собствеността на бившата държава. Което до голяма
степен му се отдава…
Всъщност, още от първия ден на съществуването си, СРЮ се превръща
просто в “Другото име на Сърбия”.
Фактически първото лице в тази “държава” е сръбският президент
Милошевич, който само след няколко години става президент на
Югославия. Междувременно обаче, непосредствено след шока от “военните
години”, черногорският елит започва все по-открито да поставя на преден
план собствените си права и интереси и след като не среща разбиране в
Белград, все по-малко се интересува от бъдещето на СРЮ. На практика,
обособяването на републиката от Сърбия започва дори не при сегашния
президент Джуканович (както обикновено се смята), а още при
предшественика му Моимир Булатович, приключил кариерата си като
югопремиер. Именно Булатович създава черногорското министерство на
външните работи, опитвайки се провежда собствена външна политика и
става яростен привърженик на запазването на Югославия едва след като
открива, че идеята за черногорския суверенитет окончателно е
монополизирана от съперника му Джуканович.
Струва ли си да напомняме, че въпреки наличието в Черна гора на
достатъчно влиятелни кръгове, подкрепящи съществуването на единната
държава, болшинството от населението на републиката бойкотира
югославските президентски и парламентарни избори. Да не говорим, че
републиката формира собствено икономическо пространство, където се
използва еврото, а не динара. И, ако не бе изключително силния натиск на
Европейския съюз върху Подгорица, последната отдавна би обявила пълна
независимост. 269
 Така или иначе, новата държава “Сърбия и Черна гора” (която едва ли
ще просъществува дълго) вече няма нищо общо с Югославия. Зад нея вече
не стои никаква идеология – нито тази на регионалната супердържава, нито
дори онази на “Велика Сърбия”. Това е просто обединение на две държави,
принудени най-после да признаят, че гръмкото име “Югославия” никога не
е било название на страна, а най-вече отражение на Големите илюзии на
белградския политически елит от миналия век. Елит напуснал безславно
обществената сцена, оставяйки след себе си единствено рухнала икономика,
травмирано от десетилетията на комунистическа и шовинистична
пропаганда население и куп неразрешими проблеми (като бъдещето на
Косово например).
Днес сърбите и черногорците са изправени пред далеч по-сложна
задача – да изградят една малка европейска държава на Балканите.
Държава, която няма да претендира за някаква особена роля или хегемония
в региона, но затова пък способна да гарантира на гражданите си достоен
живот – цел несъмнено съвършено чужда на всички онези, които
ръководеха страната с романтичното име “Югославия” през последните
седемдесет и пет години.

СПЕЦИФИКА ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ДВЕТЕ ОСНОВНИ

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ДОКТРИНИ

Величината и енергията на цивилизационното послание са определящ

фактор за перспективите на световното развитие.
В съвременното световно политическо пространство се открояват
няколко традиционно силни геополитически центъра. С най-голямо
значение е пространството, известно като Атлантически Запад, начело със
суперсилата САЩ. В противовес на атлантизма се развиват няколко силови
центъра, от които най-голяма историческа
270 роля изиграва пространството на
Руската империя и нейните геополитически наследници - СССР и
съвременната Руска федерация. Днес САЩ и Русия са начело на двете най-
важни геополитически тенденции при формирането и структурирането на
световното политическо пространство - атлантизма и евразийството.
Всъщност, развитието на Морската геополитическа традиция на Запада
започва в басейна на Средиземно море. Като най-типична морска сила в
Средиземноморието се развива финикийският Картаген, чиито кораби
редовно браздят и вълните на Атлантическия океан. Постепенно
наследници на геополитическа традиция в Западното Средиземноморие
стават Италия, Испания и Португалия. През ХVІ-ХVІІ век Португалия и
Испания успяват да глобализират голяма част от земите в Новия свят.
Католическите следи на атлантизма днес можем да открием в Латинска
Америка, чието население говори предимно испански и португалски език.
Частични следи могат да се открият и в Африка, където населението на
Ангола, Мозамбик и Гвинея-Бисау говори колониално наследения
португалски. В Азия следите от испано-португалската колонизация са
символични – католическата религия във Филипините, обществено-
политическата култура в бившите португалски колонии Макао, Източен
Тимор и др.
Много по-късно от Картаген възниква морската геополитическа
традиция на викингите. Първоначално те обитават крайбрежията на
Балтийско, Северно и Норвежко море. През IХ-Х век разширяват влиянието
си на югозапад и северозапад, достигайки Британските острови, Исландия,
Гренландия и дори Северна Америка. Благодарение на викингите, в Западна
Европа възниква втори център на атлантическата морска сила, ръководен
предимно от протестантски държави. Най-голяма роля играят Норвегия,
Дания, Нидерландия и Великобритания, а впоследствие - Франция и Белгия.
Протестантската атлантическа геополитическа традиция се характеризира с
много по-голям обхват, продължителност и сила на влиянието, като се
простира върху всички континенти 271
и океани без изключение.
 Развитието на атлантизма през ХV-ХІХ век придобива формата на
европоцентризъм. Главният военно-политически потенциал на Стария
континент е съсредоточен в Пиринеите, Франция, Британските острови,
Белгия, Нидерландия и Скандинавия. Останалата част от романските,
германските и славянските народи, изпълняват предимно функции на
демографски донор при заселването на Новия свят. Водеща роля за
развитието на атлантизма и европоцентризма играе Великобритания. До ХХ
век тя упражнява глобално морско господство, а Лондон е световен
политически и икономически център.
Сред бившите колонии на Великобритания най-голямо значение за
приемствеността на атлантизма имат САЩ. За около два века там се
изгражда принципно нова и ефективна система на стопанско развитие и
държавно управление. През ХХ век САЩ се превръщат в суперсила с
претенции за глобално превъзходство във всички области, докато
геополитическата значимост на Европа намалява. Европоцентризмът се
заменя с нов тип атлантизъм - американския, който постепенно прераства в
мондиализъм. САЩ налагат своето влияние не само в бившите европейски
колонии, но и в самата Европа. Повечето от западноевропейските държави
днес членуват в “атлантически” политически и икономически организации.
Като противовес на атлантизма и мондиализма, в
традиционалистичните общества възникват конкурентни центрове на
световната политика. С най-голямо значение за през ХІХ-ХХ век сред тях
се откроява пространството на руската държавност, за което често се
използва геополитическото понятие Евразия. То става основа при
формулирането на руските геополитически идеи, най-типична сред които е
евразийството. Евразийската идея има ясно изразена континентална
геополитическа ориентация. Евразийците признават водещата роля на
източните номадски народи при изграждането на руската държавна идея.
Повечето от тях смятат, че прозападните реформи на Петър І играят
отрицателна роля за развитието на272
Руската империя и самобитността на
нейните народи. Според съвременните евразийци, съветският период от
развитието на страната е поредната форма на традиционната руска
пространствена експанзия. Те твърдят, че първостепенна геополитическа
задача на Русия днес е да противостои на атлантизма и мондиализма.
Представители на евразийската геополитическа концепция има и сред
интелектуалните, научните и политическите елити на западноевропейските
държави. Според много от тях, изолирането на Русия от политическия
живот на Стария континент може да има отрицателни последици и за
самата Европа.
Исторически и съвременни форми на антизападно геополитическо
поведение възникват и в други пространства на Европа, Азия и Африка - в
Германия, Япония, Китай, Индия, Турция, Арабския свят, Иран.

ГОЛЕМИТЕ ПРОСТРАНСТВА
Според много класически и съвременни изследователи, основен
структурен елемент в изменящите се геополитически модели на света са
Големите пространства. Това са значителни по териториален потенциал
държави или междудържавни политико-икономически обединения. От
геополитическа гледна точка между Големите пространства съществуват
традиционни отношения на противоборство или сближаване. Тези
отношения предопределят геополитическата картина на света през
отделните исторически периоди. Освен големината на територията,
значими геополитически критерии за силата на Големите пространства са
тяхната форма, географско положение, икономическа и военна мощ. В
исторически план от значение е също приносът на Големите пространства
за културно-политическия модел на световното развитие.
Открояването на Големите пространства е фундаментален принцип в
геополитическите теории. Динамизмът на отношенията между Големите
пространства се извежда като първостепенен геополитически фактор.
Според класиците на геополитическата
273 мисъл, суверенитетът на отделните
големи държави и макрорегиони до голяма степен зависи от
самостоятелността и самодостатъчността на пространството, което те
заемат.
Концепцията за Големите пространства се обосновава за пръв път от
големия немски философ и историк Карл Шмит (1888-1985). Той
обосновава нейния смисъл чрез очертаването на географски региони, в
рамките на които многообразието на политическите прояви може да
придобие хармонично и непротиворечиво обобщение, изразено в голям
геополитически съюз. В това отношение Шмит е силно повлиян от
американската доктрина “Монро”, предполагаща икономическа и
стратегическа интеграция на американските държави в естествените
граници на Новия свят. Тъй като Евразия представлява много по-
разнообразен конгломерат от етноси, държави и култури, Шмит смята, че в
нея е необходимо да се говори не за пълна континентална интеграция, а за
създаването на няколко крупни геополитически образувания, всяко от
които трябва да се управлява от гъвкав свръхдържавен принцип.
Голямото пространство, организирано в оптимална политическа
структура от имперско-федерален тип, според Шмит, трябва да компенсира
многообразието от национални, етнически и държавни волеизяви, служейки
като своеобразен безпристрастен арбитър и регулатор на възможни локални
конфликти. В своята знаменита книга “Номосът на Земята”, публикувана
през 1950, Шмит изказва идеята, че най-типичните Големи пространства са
континенталните политически макрообразования – телурократиите, които
по своя собствена логика постепенно прерастват в империи. Концепцията
на Шмит за Големите пространства ("Grossraum") е създадена не само като
анализ на историческите тенденции в Евразия, но и като проект за бъдещо
обединение, което е възможно, желателно и дори необходимо.
Основавайки се на идеите на Макиндер и Челен, Шмит противопоставя
таласократиите на Елада, Финикия, Великобритания и САЩ с
телурократиите на Персия, Рим, 274
Австрия и Русия-СССР. Според него,
изграждането на хармонично и органично пространство е възможно само
при телурократичните империи, при които господства континенталното
право. Той посочва като първопричина за сблъсъка между двете
доминиращи тенденции таласократиите, “които излизайки извън рамките на
своя “остров”, подкопават основите на телурократичните Големи
пространства и активират тяхното континентално самосъзнание”.
В този смисъл Големите пространства са причина, а не резултат от
световното развитие. Не всички големи региони от политическа карта на
света могат да се определят като Големи пространства, а само тези, които
играят ролята на движещите сили за световната история. От тях в
значителна степен зависят и перспективите за световното развитие.
В това се състои една от принципиалните разлики при методологията
на политическата география и геополитиката. Географското положение,
формата и големината на територията имат значение, но то не е решаващо.
Хронологичният подход, величината и енергията на цивилизационното
послание са не по-малко важни критерии в това отношение. Най-общо,
Големите пространства не са резултат от историята, а инициират
исторически събития.
Анализ на противопоставянето между континенталните и морските
държави правят още Маън и Ратцел, но пръв Макиндер формулира
геополитическата му същност. Според него, държавният суверенитет
зависи не толкова от военната сила, технологичното развитие и
икономическата база, колкото от величината и географското положение на
териториите. Главната си геополитическа идея той излага в доклад пред
Кралското географско дружество на Великобритания на тема “Географската
ос на историята” през 1904. С този термин авторът обозначава
континенталното пространство, което не е подложено на културното,
икономическото и военно-политическото влияние на англо-саксонските
морски държави. Ядрото на тази ос той нарича Хартланд, включвайки в
275
него Русия, Казахстан, Синцзян и Монголия. Според Макиндер, само
контролът върху Хартланда дава възможност за световно господство.
Теориите на Ратцел и Макиндер доразвива Карл Хаусхофер (1869-
1945). Според него, народите са длъжни да ориентират своето развитие чрез
нова форма на политическа организация. Като такава форма той посочва
следните Големи пространства (или панрегиони): Евро-Африка, в която
господства франко-германският тандем; Русия с влияние върху Персия,
Афганистан и Индустан; Източна Азия, начело с Япония; Северна и Южна
Америка под ръководството на САЩ. Хаусхофер е и един от инициаторите
на известния германо-съветски пакт от 1939 г.. През 1940 г. той предлага
план за голям континентален евро-азиатски съюз между франкистка
Испания, фашистка Италия, вишиска Франция, хитлеристка Германия,
болшевишка Русия и императорска Япония против Британската империя и
САЩ. Една от блестящо потвърдените му от времето прогнози е статията
“Геополитическа динамика на паралелите и меридианите”, в която още през
1943 обръща внимание на разрастващата се мощ на Азиатско-
тихоокеанския регион.
В противовес на тезата, че “който контролира Хартланда - владее
света”, в политикогеографските учения възниква и антитезата, че “който
контролира периферията на Евразия, блокира Хартланда и може да
упражнява световно господство”. Най-видните изразители на тази идея са
Маън и Никълъс Спикмън (1890-1944). В значителна степен техните
възгледи са повлияни от Макиндер, но същевременно се отличават по
стратегията за достигане на световно господство. Изключително ценен в
това отношение е трудът на Маън “Влияние на морската сила върху
историята - 1660-1783”. Според Спикман, след Втората световна война
центърът на историята вече не е Хартланда, а “Атлантическата общност”,
чиято движеща сила са Съединените щати.

276
 ХАРДЛАНД И ЕВРАЗИЙСТВО

Евразийството е мироглед, опитващ се да обясни всички

несъответствия, трагични и страстни пориви на руската история на базата
на една уникална и парадоксална концепция. Това не би трябвало да ни
изненадва, защото всъщност цялата панорама на руската мисъл, както и
руската култура се отличават именно със своята парадоксалност.
За създатели на “евразийската концепция” се смятат руските
белоемигранти Николай Трубецкой (1890-1938) и Пьотр Савицкий (1895-
1968), но ако първи интелектуален тласък й дава фундаменталния труд на
Трубецкой “Европа и човечеството”, то Савицкий е истинския идеолог на
“евразийството”. Интересно е да се отбележи, че първият “евразийски
сборник” на Савицкий “Пътят на Изток” е издаден през 1921 г. в София.
Евразийците разглеждат Русия като непринадлежаща нито към Европа,
нито към Азия. В тази перспектива самият проблем за адекватната
интерпретация на Русия, на нейната история, религиозността й и нейната
етносоциална и икономическо-политическа реалност, може да бъде решен
само в рамките на един новаторски, авангарден подход, отхвърлящ
традиционно възприетите в тази сфера нормативи. “Прозападното течение”
в средите на руската интелигенция традиционно разглежда страната като
“изостанал сектор на западната цивилизация”, стремейки се да използва
чисто западни критерии в оценката си за основните етапи от нейната
история. Самите европейски историци пък често отнасят Русия към
“тъмните” деспотично-авторитарни държави от азиатски тип. Евразийците,
подобно донякъде на славянофилите, твърдят, че и двете схващания за
Русия (като “изостанала част от Европа” или като “развиваща се част на
Азия”) са еднакво далеч от действителността. Те смятат, че Русия
представлява самостоятелна категория, особено “месторазвитие” (по
терминологията на Савицкий). За
277 разлика от славянофилите обаче,
евразийците не идеализират излишно миналото, съсредоточавайки
вниманието си към бъдещето и вместо да се опират на официално
провъзгласените ценности - “православие, монархия, народност”,
разработват теории за твърдата идеократична власт, основаваща се на
активната циркулация на елитите.
Макар някои да наричат евразийците “православни болшевики”, а
други търсят паралел между тях и идеолозите на “консервативната
революция” в Германия, самите те отхвърлят сравненията с която и да било
друга идеология, възприемайки максимата tertium datur (“нито едното, нито
другото”) като основна формула на “евразийския метод”. Оттук следва и
отношението им към повечето вълнуващи руската емиграция в периода
между двете световни войни въпроси - в политиката те не подкрепят нито
“белите”, нито “червените”, в религията - нито “синодалното официозно
православие”, нито “марксисткия атеизъм”, в икономиката - “нито
капитализма, нито социализма”, във философията - “нито абстрактния
идеализъм, нито грубия материализъм” и т.н. Проповядвайки, “твърдост,
поява на нови хора начело на властта, нейното централизиране и укрепване
и модернизация на всички аспекти на живота”, в същото време евразийците
държат на “духовната ориентация на обществото, доминация на
православната религия, твърда йерархия, основаваща се на
“меритокрацията” и мистично, а не материалистическо възприемане
същността на историята”.
Следвайки логиката на своето парадоксално мислене, евразийците по
нов начин разглеждат и етническо-расовия характер на Русия. Трубецкой
лансира идеята за “синтетичната природа” на руската нация, състояща се от
два основни компонента - арийското славянство и туранските (тюркски)
етноси. От тези два противоположни полюса, според него се ражда нещо
трето - нов уникален синтез, защото руснаците не са нито славяни, нито
тюрки, нито арийци, нито азиатци. Те са особена общност, носител на
велика мисия и на дълбоко своеобразна
278 култура, която не се подчинява на
логиката нито на европейските, нито на азиатските културни
интерпретации. На тази “расова” диалектика, съответства и ландшафния
дуализъм “гори и степи”, защото северните гори, населени предимно с
водещи уседнал живот славяни, са само едната съставка на руската
държава, докато другата са южните, номадски и предимно тюркски, степи.
От тези два елемента се формира и Русия-Евразия, която етнически,
географски, в културен и мирогледен план, синтезира в себе си
противоположностите, в резултат от което се формира нещо имащо не
локално, а универсално значение. Този специфично евразийски метод
обяснява всички парадокси и противоречия на руския път на развитие,
отхвърляйки европоцентристката трактовка на руската история, но наред с
това коригирайки в значителна степен и славянофилската линия.
В крайна сметка въпросният тип на развитие е възможен единствено в
такава уникална част от планетата, каквато е Русия-Евразия. Русия, сама по
себе си, винаги е “нещо трето”, излизащо извън рамките на дуалистичните
оценки. Това обяснява и руския темперамент, култура, литература и
страстната религиозност, съчетавана понякога с безгранично морално
падение, и руския “европеизъм” и руската “азиатщина”, и
предразположението към всичко ново, и дълбоко консервативната руска
психология, отношението към монархията и демокрацията, както и онази
покорност, която така внезапно прераства в кървави бунтове...
Русия, в светлината на евразийската идея, е особен свят, континент,
който не може да бъде обхванат с нормални категории, уникална земя,
очевидно избрана за някаква особена мисия...
Неслучайно именно евразийците са първите руски автори въвели широката
употреба на термина “геополитика”. Известно е, че базовите принципи на
геополитиката са формулирани от немският географ Ратцел, шведа Рудолф
Челен, англичанина Хилфорд Маккиндър, французина Видал дьо ла Блаш и
германеца Карл Хаусхофер. В основата на създадената от тях наука е
поставено противостоенето между
279 двата основни типа цивилизации,
предопределени от географските категории. От една страна това са
“таласократичните” морски цивилизации, свързани с островния или
крайбрежен “тип на съществуване” и икономика, основаваща се на
търговията. Пример за такъв тип цивилизации са Картаген, Атина,
Португалия, Британската империя, а днес - Съединените щати. След 1945 с
тази геополитическа категория започва да се отъждествява либерално-
демократичния Запад. Вторият полюс е така наречената “телурократична”
цивилизация, която е континентална и авторитарна. Като пример биха
могли да се посочат Рим, Спарта, Византия, по-късно Германия и Русия.
“Телурократичната зона” - това са земите отдалечени от топлите морета и
удобните за търговия брегови зони. Това са вътрешните пространства на
континентите. Маккиндър ги обозначава като Heartland и отнася към тях
преди всичко териториите, съставляващи центъра на евроазиатския
континент, т.е. Русия.
Между Heartland и морската цивилизация са разположени бреговите
зони (rimland). Именно стремежът за контрол над тях е причина за
стратегическата борба между “континенталистите” и “таласократите”. Това,
в общи линии, характеризира геополитическото виждане за основните
фактори на държавния, цивилизационния, идеологически и политически
ход на историята, в основата на което е поставен принципът за
“географията като съдба”.
Англосаксонските геополитици стигат до извода за принципната и
структурна противоположност на британските интереси с тези на
континенталните държави и преди всичко Русия и Германия. Поради това
за най-голяма опасност те смятат перспективата за формирането на руско-
германски геополитически и стратегически съюз, тъй като той би укрепил
по безпрецедентен начин мощта на двете континентални “телурократични
държави”.
Германските геополитици също стигат до подобни изводи, естествено с
обратен знак. Така Карл Хаусхофер
280 лансира идеята за създаването на
“континентален блок” по оста Берлин-Москва-Токио, като адекватен
отговор на англосаксонското предизвикателство.
Руските евразийци, в лицето на Пьотър Савицкий, формулират
собствена оригинална геополитическа концепция. Ако Мейхън и Спийкмън
определят основния вектор на американската геополитика като магистрален
път към поемане на пълната отговорност за световната “таласокрация” и
превръщането на САЩ в “главния остров” на света, ако Маккиндър
разглежда “таласокрацията” като стратегическа съдба на Великобритания и
целия англосаксонски свят, ако французинът Видал дьо ла Блаш
предполага, че геополитическото бъдеще на Западна Европа (и в частност
на Франция) е в тесния съюз със САЩ и Англия, а Карл Хаусхофер смята,
че бъдещето на Германия зависи от ефективното й противопоставяне на
планетарно равнище на западния таласократичен блок, то идеологът на
евразийството Пьотър Савицкий лансира основните принципи на руската
геополитика, радикално противопоставяща се на таласократичните
тенденции и осъзнаваща своята съдба да бъде “географската ос на
историята”. Евразийската геополитика представлява концептуализация на
стратегическите, културни и духовни интереси на тази ос.
Русия е отделен континент, твърдят евразийците. Значението й е
несравнимо с това на която и да било отделна европейска или азиатска
държава, тя е съпоставима само с такива цивилизационно-географски
образувания като Европа или Азия (разглеждани в тяхната цялост).
Пълноценното и всеобемно утвърждаване на тази самобитност, вписваща се
в географията, културата, етническата психология, цивилизацията и
историческия път на руския народ и руската цивилизация, представлява
същността на евразийския проект. В далечна перспектива евразийците
разглеждат руската идея като “висша и уникална форма на духовно-
културен и религиозно-исторически синтез”, способен да съчетае всичко
достигнато в тази област в Европа и Азия, т.е. от Изтока и Запада. Те винаги
са подкрепяли идеята за “третия път”
281 като специфичен за развитието на
Русия, тълкувайки го обаче не като едновременно отричане на една или
друга полярна тенденция (например на радикалния модернизъм или
радикалния архаизъм), а като техния синтез в един рискован и
“свръхнапрегнат” модел.
Макар че в раздираната от противоречия руска емиграция евразийците
естествено не могат да пристъпят към практическата реализация на своя
проект, някои от неговите елементи са възприети след Втората световна
война от съветската политическа върхушка и именно евразийската
геополитика обяснява поведението на Сталин и Брежнев на
международната арена. И все пак, независимо от имперските напъни на
болшевиките, Съветският съюз така и не се превръща в онази Велика
Евразийска империя, за която мечтаят теоретиците на евразийството.
Савицкий открива причината за това в пренебрегването на “духовния”
(православния) вектор от страна на комунистическия елит.
Несъвпадението между съветската държавна практика и евразийския
проект се оказва в крайна сметка и една от причините за краха на
Съветската империя. Лишена от идеологическата гъвкавост на евразийците,
от парадоксализма на тяхната философия на историята, особената мистична
интегрираща религиозност и ясния им геополитически анализ, съветската
държавно-идеологическа конструкция в крайна сметка се разпадна напълно,
безсилна да се противопостави на агресивния натиск отвън и да
удовлетвори по адекватен начин културно-духовните нужди на обществото.
Въпреки това обаче, Евразийската утопия си остава съвършена,
логична, последователна и жизнена и, което е най-важно, отговаряща на
руския национален дух и историческия път на Русия. В този смисъл нейната
реализация тепърва предстои.

282
 РИМЛЕНД И АТЛАНТИЗЪМ

В сложните схеми на геополитическите противопоставяния и съюзи,

Източна Европа трудно може да се дефинира като самостоятелно “голямо
пространство”.
Сред главните цели на атлантизма като геополитическа формула,
обединяваща Големите пространства на Северна Америка и Западна
Европа, е да препятства формирането на други силни алтернативни Големи
пространства. Защото Северна Америка, начело със САЩ, има перспектива
за реално световно господство само ако блокира тяхната мощ, туширайки
възможността за геополитическата им реализация. Никога преди
атлантическата (мондиалистка) идеологическа концепция и
геополитическата доктрина на САЩ не са достигали подобни мащаби на
глобалната мощ. На практика, хартландът (СССР-Русия) е териториално
раздробен и политико-икономически отслабен. Другите потенциално
значими Големи пространства като Западна Европа, Средна Европа
(Mitteleuropa) и Източна Азия пък не притежават реална геополитическа
самостоятелност и са по-скоро американски форпостове, изиграли
значителна роля за блокирането на хартланда. Що се отнася до Арабския
свят, Иран и Индия, културно-политическата им значимост е от регионален
мащаб.
Основен инструмент за реализация на геостратегическите цели на
атлантизма и мондиализма са т. нар. санитарни кордони, ограждащи
Хартланда (Русия-Евразия). По силата на пряката геополитическа
необходимост, подсказана още от Маън и Спайкмън, за да блокират
влиянието на хартланда в Европа, през ХХ век САЩ изграждат Западния
санитарен кордон, заемащ значително меридионално пространство в
Източна Европа.
283
 Санитарният кордон е пространство, обединяващо държави и народи,
разположени между крупни геополитически образувания, чийто съюз би
навредил на отдалечена суперсила или алианс. Той се изгражда между две
Големи пространства, като негов инициатор е външен силов център на
силата, нямащ интерес от стратегическото им обединяване.
Геополитическата самостоятелност на страните от санитарния кордон е
невъзможна. Затова пък те често са причина за континентални и глобални
конфликти. Същността на политиката на външния силов център е в това да
използва санитарния кордон като зона за постоянно напрежение.
Западният санитарен кордон е разположен между Mitteleuropa и
Евразия или в по-тесен геополитически смисъл – между Германия и Русия.
Исторически примери за изграждането на такъв са възстановяването на
полската държавност от Наполеон или френско-английските проекти за на
т. нар. “малка Антанта” след Първата световна война. След 1945
източноевропейските държави играят ролята на идеологически буфер
между двете световни политически системи. Днес този буфер е изнесен
значително по-на изток и югоизток, като обхваща западните, кавказките и
средноазиатските републики на бившия СССР. Тук той се слива с Източния
санитарен кордон (който, по терминологията на Макиндер, е южната част
на т.нар. Вътрешен полумесец).
В отделните исторически периоди, за обозначаване на пространствения
обхват и вътрешната подялба на Европа се използват термини, в които
често се влага и различен географски смисъл. Значителните
терминологични различия при географската подялба на континента пък
водят до неяснота при определяне обхвата, културно-политическата и
социално-икономическа значимост на отделните му части. Което влече след
себе си пространствено припокриване на утвърдили се формулировки като
Западна, Северна, Средна, Централна, Източна, Южна Европа. Проблемът
се задълбочава от използването и на междинни пространствени индикации–
Северозападна, Югоизточна и особено
284 често дефинираната напоследък
Централно-Източна Европа. В повечето случаи това се дължи на
субективни културно-политически трактовки, отстоявани от
представителите на отделните геопространства в Европа.
Една от главните причини за липсата на единна вътрешна регионална
подялба на Стария континент е значителната неопределеност на
пространствения му обхват и граници, както и спорната принадлежност на
някои негови периферни пространства. С най-голяма относителност се
отличава източната граница на Европа. Урал и Кавказ действително са ясно
изразени природни обекти, за да бъдат използвани в качеството на
континентални граници. Те обаче не отразяват редица класически критерии,
благодарение на което са налице резки социално-икономически и
политически контрасти в пространството между Атлантика и Урал.
Най-активен застъпник на значително изтеглената към Азия източна
европейска граница е Русия, стремяща се да поддържа авторитета си на
европейска сила. Но именно Русия, като евразийска държава, е главна
причина пространствената формулировка за Европа “от Атлантика до
Урал” на практика да се трансформира в реалност от типа “от Атлантика до
Владивосток”. Против очевидното руско геополитическо лидерство в този
континентален блок безспорно е Западна Европа. Според западните
геополитици, Европа е онова, което не е под юрисдикцията на Москва.
Същевременно, макар и условно, наличието на източна, контролирана от
Русия, периферия в Европа се признава от всички класици на немската
геополитика. Без Източна Европа, според повечето от тях, Mitteleuropa губи
геополитическата си същност и значение като средищно континентално
пространство.
В известен смисъл спорен характер и културно-политическа
идентификация имат и другите европейски граници. Ясно очертаната от
океана западна континентална граница, например, е силно размита във
военно-политическо отношение, благодарение на трансконтиненталния
атлантически съюз НАТО и осезаемото
285 американско военно-политическо
присъствие на континента, което реално трансформира формулировките от
“от Атлантика до Урал” и “от Атлантика до Владивосток” в малко
вероятния поне на този етап геополитически алианс в пространствени
рамки “от Ванкувър до Владивосток”.
Южните периферни пространства на Европа са делимитирани от
няколко фактора. В исторически план, Средиземноморието дълго време е
обединявало двата континента, като и днес осигурява конкурентно висока
транспортна достъпност между трите южни европейски полуострова, от
една страна, и Северна Африка и Близкия изток, от друга. Важен фактор,
обуславящ съвременните тенденции към икономическо овладяване на
Южното Средиземноморие и стремежа за интеграция в западната му част,
са традиционните интереси на Италия, Франция и Испания в Северна
Африка. Днес те се подхранват и от значителния насрещен миграционен
поток. Следва да се изтъкне и реалното европейско политико-икономическо
присъствие в Мала Азия, Кипър, Малта и испанските владения в Мароко.
От значение в това отношение са митническите споразумения между
държавите от Магреб и ЕС, както и статутът на асоциирано членство към
ЕС, които имат Тунис и Мароко.
Всичко това изисква дефинирането на европейското пространство на
няколко нива. В най-тесен смисъл, границите на континента днес са
маркирани от тези на ЕС. Значително по-голямо е европейското политико-
икономическо присъствие в радиуса Арктика, Гренландия, Магреб, Кипър,
Мала Азия, Кавказ и Урал. В най-широк геополитически смисъл пък е
европейското цивилизационно послание в рамките на НАТО (където влизат
САЩ и Канада) и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа
(включваща и всички републики от бившия СССР). Така дефинираното
пространство обединява над 50 признати от международната общност
държави. Показателен за бързата европейска политическа динамика факт е,
че през 1989 само в рамките между Атлантика и Урал има общо около 26
286
хил. км междудържавни граници, а само 3 години по-късно те са вече 40
хил.

За разлика от многовариантната комплексна географска подялба на

Европа, нейната
Геополитическа диференциация се отличава с по-ясна пространствена
определеност. В нея безспорно се открояват контурите на три Големи
пространства. Границите между тях обаче са твърде условни и често
представляват зони с двойствена геополитическа принадлежност. Така,
Западноевропейското Голямо пространство е част от широкото тълкуване
на сакрално-пространственото понятие Запад, представено от традиционно
атлантически ориентирани държави. Въпреки че между задокеанския Запад
(Северна Америка-САЩ), островния Запад (Великобритания) и
континенталния Запад (Франция) има определени вътрешни противоречия,
по отношение на останалите Големи пространства в Европа, Западът следва
единна геополитическа линия на поведение. Съвременната атлантическа
доктрина вижда в континентална Европа най-вече плацдарм за блокиране
на хартланда. Според Бжежински, след 1918, Европа все повече се
превръща от субект в обект на глобалната политика. Културно-
психологическите аспекти на този процес са задълбочено и далновидно
анализирани още от Освалд Шпенглер (1880-1936) в книгата му "Залезът на
Запада".
Типични представители на европейския Запад са Британските острови,
Португалия, Нидерландия, Белгия и Норвегия. С известна условност, към
западноевропейското Голямо пространство могат да се отнесат също
Испания, Франция и Швеция. Независимо от значителния си социално-
икономически потенциал и културно-политическа роля за развитието на
атлантическата геополитическа традиция обаче, историческото им развитие
в редица случаи е континентално ориентирано. При оценката на
геополитическия потенциал на европейския
287 Запад трябва да се отчита и
осезаемото американско присъствие и интереси в него. Геополитически,
Великобритания може да се окачестви като най-неевропейската държава,
чийто интереси са традиционно противоположни на средноевропейските и
евразийските континентални тенденции в Европа. Самостоятелната и
геополитическа позиция обаче, е силно отслабена, заради нарастналата мощ
на САЩ в атлантическото пространство. Като противоречива може да се
определи геополитическата позиция на Франция. По отношение на
Mitteleuropa например, френската история се отличава с предимно
атлантистки характер, въпреки че са налице и примери за алтернативна
континентална позиция. Най-типични примери за което са управленията на
Наполеон, Петен, Дьо Гол и Митеран.
Безспорно европейско по геополитическата си същност Голямо
пространство е Mitteleuropa. За нейна пространствена основа се приемат
немскоезичните страни, а като относително верен исторически репер –
първото голямо политическо обединение на германските племена,
извършено от франките и провъзгласяването на Западната (Свещена)
Римска империя. По-късно, консолидираща роля за европейското ядро
играят Австрия и Германия. Традиционно в орбитата на културно-
политическото влияние на Mitteleuropa попадат страните от бившата
Австро-Унгарска империя, Скандинавия, Прибалтика, Апенините, част от
Балканите. Mitteleuropa има ясно изразен телурократичен характер и е
единственото Голямо пространство, защитаващо чисто европейски
геополитически интереси.
Източна Европа има по-сложно геополитическо представяне. Най-
важната особеност тук е невъзможността да се дефинира Голямо
пространство под името Източна Европа. Неясната геополитическата
принадлежност на региона е обусловена и от двойствената гравитация на
редица страни от специфичната буферна зона (Западния санитарен кордон)
между Русия (Евразия) от една страна и Германия (Mitteleuropa) от друга.
На европейския континент Русия
288 представлява едновременно
геополитическите интереси на народите от индо-европейското, уралското и
алтайското езиково семейство. Най-типични представители на Западния
санитарен кордон са Финландия, Полша, Словакия, Румъния и България.
Между главните геополитически образувания в Европа съществуват
променливи пространствени и политически отношения. Схематично могат
да се откроят няколко потенциални варианта за геополитически съюзи или
противопоставяния, които са с относително константен характер в
континенталните междудържавни отношения, а редица от тях имат и
осезателни исторически прецеденти. Така, Европейският Запад може да
противостои на Mitteleuropa като на най-близък източен съсед. Тенденция,
въплътена исторически в противоборството между Франция и Австрийската
империя и френско-немските конфликти. Далеч по-редки са случаите на
френско-германски стратегически съюз. По правило Западът поддържа
борбата си против Mitteleuropa в съюз с европейския Изток, а борбата
против Русия - в съюз с Mitteleuropa. Спрямо източния си съсед Mitteleuropa
също може да е както в състояние на противоборство, изгодно за Запада,
така и в съюз, насочен срещу Запада. Геополитическите предпочитания на
Русия-Евразия пък могат да се ориентират както в антигерманска насока
(тогава Западът автоматично се превръща в съюзник), така и в антизападна
(тогава оста Берлин-Москва става твърде вероятна).
В противовес на атлантическата идея за изграждането на западния
санитарен кордон, класическите геополитици на Mitteleuropa
противопоставят доктрина, известна като

ГЕОПОЛИТИКА НА ДИАГОНАЛИТЕ
Неин основоположник е шведът Челен, според който единна Европа е
възможна само при наличие на непрекъсната пространствена връзка между
Северно море и Персийския залив. Антиконтиненталната стратегия за
атлантизма винаги се е стремяла да разкъса тази връзка, провокирайки
конфликти на Балканите, Кавказ,
289 Месопотамия. От своя страна,
традиционната външнополитическа стратегия на Берлин (в миналото и на
Виена) се отличава с перманентен вектор, насочен към създаването на
независим от западноевропейския атлантизъм и руското евразийство
диагонален европейски коридор.

ДИАЛЕКТИКА НА ДВЕТЕ ТЕНДЕНЦИИ В ИСТОРИЯТА И

НАШЕТО СЪВРЕМИЕ

Тъкмо тази празнина се опитва да запълни набиращата все по-голяма

популярност доктрина за евразианизма - която също поставя акцент върху
„близката чужбина". Отправна точка на тази нагласа - дефинирана по-скоро
в културни и дори в мистични термини - е идеята, че геополитически и
културно Русия не е нито изцяло европейска, нито изцяло азиатска държава
и че следователно тя има характерна евразиатска идентичност. Тази
идентичност е наследство от руското уникално пространствено господство
над обширни земи между Централна Европа и крайбрежието на Тихия
океан, наследство на имперската държавност, изкована от Москва през
четирите века на експанзия в източна посока. В следствие на тази експанзия
Русия присъединява огромно неруско и неевропейско население,
пораждайки по такъв начин особена евразийска политическа и културна
личност.
Като доктрина евразианизмът не е постсъветско творение. Тя възниква
най-напред през XIX век, но придобива по-голямо влияние през XX век
като изрична алтернатива на съветския комунизъм и като реакция срещу
декадентските тенденции на Запада. Руските емигранти са особено усърдни
в пропагандирането на доктрината като алтернатива на съветизма,
съзнавайки, че националното събуждане на неруснаците в Съветския съюз
изисква мащабна свръхнационална идея, за да не би евентуалното рухване
на комунизма да доведе също до разпадането
290 на Великата руска империя.
Още в средата на 20-те години тази кауза е убедително „формулирана от
княз Н. Трубецкой, водещ представител на евразианизма, който пише, че
„...комунизмът е фактически замаскирана версия на европеизма, който
руши духовните основи на националната уникалност на руския живот,
натрапвайки в страната материалистичната нагласа, властваща в Европа и в
Америка...
Нашата задача е да създадем една изцяло нова култура, наша собствена
култура, която няма да наподобява европейската цивилизация... при която
Русия ще престане да бъде изкривено отражение на европейската
цивилизация... при която тя отново ще стане самата себе си: Русия-Евразия,
верен последовател и носител на великото наследство на Чингиз хан."
Това схващане намира отзивчива аудитория в обърканата постсъветска
действителност. От една страна, комунизмът е заклеймен като предателство
спрямо руското православие и по-специално към мистичната „руска идея"
а, от друга, западнячеството се отхвърля, защото Западът и особено
Америка изглеждат корумпирани, антируски настроени в културно
отношение и готови да отрекат на Русия нейната географски и исторически
обоснована претенция за изключителен контрол над евразийските земи.
Евразианизмът получава академичен привкус в широко цитираните
съчинения на Лев Гумильов, историк, географ и етнограф, чиито книги
„Средновековна Русия и великата степ", „Ритмите на Евразия" и
„Географията на етноса в историческото време" са солидна подкрепа на
твърдението, че Евразия е естествената географска среда за характерния
„етнос" на руския народ, следствие от историческа симбиоза между
руснаците и неруските обитатели на широките степи, което поражда
уникална евразийска културна и духовна идентичност. Гумильов
предупреждава, че приспособяването към Запада се равнява за руския народ
на загубване на собствения „етнос и душа".
Тези възгледи се възпроизвеждат, макар и в много по-примитивна
форма, от различни руски политици
291 националисти. Александър Руцкой,
бившият вицепрезидент на Елцин, например твърди, че, „анализирайки
геополитическата ситуация на нашата страна, става ясно, че Русия
представлява единственият мост между Азия и Европа. Който стане
господар на това пространство, ще властва над света". Комунистът
Зюганов, съперник на Елцин в изборите през 1996 г., въпреки
пристрастието си към марксизма-ленинизма поставя заедно с евразианизма
мистичен акцент върху особената духовна и мисионерска роля на руския
народ в огромните пространства на Евразия, заявявайки, че Русия е
надарена както с уникално културно призвание, така и с привилегирована
географска база за упражняване на глобално лидерство.
Лидерът на Казахстан Нурсултан Назърбаев предлага една по-трезва
версия на евразианизма. Изправен у дома си пред почти равните в
демографско отношение групи на местните казахи и на руските заселници и
търсейки формула, която да смекчи натиска на Москва за политическа
интеграция, Назърбаев проповядва идеята за „Евразийски съюз" като ал-
тернатива на безликото и неефективно ОНД. Макар тази версия да е лишена
от мистичното съдържание на по-традиционния евразианизъм и определено
да не предвижда особена мисионерска роля за руснаците, тя произтича от
идеята, че Евразия - дефинирана географски в граници, идентични с тези на
Съветския съюз - представлява органично цяло, което същевременно трябва
да има и политическо измерение.
В определена степен опитът да се превърне „близката чужбина" във
висш приоритет на руското геополитическо мислене е оправдан, доколкото
в отношенията между постимперска Русия и новоосвободилите се държави
е абсолютно необходим известен ред в сферата на икономиката и на си-
гурността. Това обаче, което придава на дискусията сюрреалистичен
оттенък, е възпроизвежданата в унес представа, че по някакъв начин,
независимо дали това ще стане доброволно (по икономически причини) или
вследствие на възродената руска мощ - да не говорим за особената
292
евразийска или славянска мисия на Русия, - политическата „интеграция" на
бившата империя е неизбежна и необходима.

В това отношение често използваното сравнение с ЕС не отчита една

решаваща разлика: Европейският съюз, дори ако се вземе предвид
значителното влияние на Германия в него, не е под господството на една
отделна сила, която сама да засенчва всички останали членове - по
относителен БНП, по население или по територия. Заедно с това ЕС не е
наследник на национална империя, чиито новоосвободени членове да
хранят дълбоко подозрение, че „интеграцията" е кодова дума за ново
подчиняване. Лесно можем да си представим реакцията на европейските
държави, ако Германия официално би декларирала, че нейната цел е да
консолидира и да разшири водещата си роля в ЕС по подобие на
цитираното руско изявление от 1995 г.
Аналогията с Европейския съюз не отчита и още нещо важно.
Отворените и относително развити западноевропейски икономики са готови
за демократично интегриране, а мнозинството западноевропейци ще се
радват на значителни политически и икономически облаги от подобно
развитие. По-бедните страни от Западна Европа също биха извлекли полза
от големите субсидии. В противоположност на това придобилите наскоро
независимост държави разглеждат Русия като политически нестабилна,
таяща все още имперски амбиции, а в икономическо отношение като
препятствие за участието им в глобалната икономика и за достъпа им до
толкова необходимите чужди инвестиции.
Опозицията срещу идеята на Москва за „интеграция" е особено силна в
Украйна. Ръководителите на тази страна си дават сметка, че подобна
„интеграция", особено в светлината на руските резерви относно законността
на украинската независимост, ще доведе в крайна сметка до загубването на
националния суверенитет. Нещо повече, безцеремонното отношение на
Русия към новата украинска държава
293 - нежеланието й да признае нейните
граници, оспорването на правото й да разполага с Крим, настояването за
изключителен екстратериториален контрол над пристанище Севастопол -
придава на събудилия се украински национализъм характерна антируска
окраска. По такъв начин самоопределянето на украинската националност в
решаващия етап от историята на новата държава се оказва отклонено от
традиционната си антиполска или антирумънска ориентация и се насочва
вместо това срещу всяко руско предложение за по-интегрирано ОНД, за
особена славянска общност (с Русия и с Беларус) или за евразийски съюз —
всичко това бива дешифрирало като имперска тактика на Русия.
Решимостта на Украйна да съхрани независимостта си получава подкрепа
отвън. Макар първоначално Западът, и особено Съединените щати, да
осъзнава прекалено бавно значимостта на една самостоятелна украинска
държава, към средата на 90-те години Америка и Германия стават
непоколебими привърженици на независимостта на Киев. През юли 1996 г.
американският държавен секретар по отбраната декларира: „Няма как да се
надцени значимостта на Украйна като независима страна за сигурността и
стабилността на цяла Европа", а през септември същата година германският
канцлер -независимо от силната му подкрепа за президента Елцин — отива
още по-далеч, заявявайки, че „мястото на Украйна в Европа вече не
подлежи на оспорване от никого... Никой вече няма как да постави под
съмнение независимостта и териториалната цялост на Украйна".
Отговорните за американската политика фактори започват да описват
американо-украинските взаимоотношения като „стратегическо партньорст-
во", използвайки съзнателно фразата, с която се представят американо-
руските отношения.
Както вече беше отбелязано, без Украйна трудно можем да си
представим жизнеспособно имперско възраждане, основаващо се на ОНД
или на евразианизма. Една империя без Украйна ще означава, че Русия
придобива по-„азиатски" облик и се отдалечава от Европа. Не е маловажно
обаче, че евразианизмът също 294
не предизвиква особен възторг сред
централноазиатците, малцина от които са готови на нов съюз с Москва.
Узбекистан подкрепя особено активно възраженията на Киев срещу
превръщането на ОНД в свръхнационално образувание и се противопоставя
на руските инициативи за укрепването на ОНД.
Следейки с изострено внимание намеренията на Москва, другите
страни от ОНД също са склонни да се групират около Украйна и
Узбекистан в стремеж да се избегне всеки опит на Русия за по-тясна
политическа и военна интеграция. Нещо повече, в почти всички тези нови
държави се задълбочава чувството за национално съзнание, което все
повече е готово да отрече миналото подчинение на Москва като
колониализъм и да изличи наследството от него. Така например дори
етнически уязвимият Казахстан се присъедини към другите
централноазитски държави в инициативата да се замени кирилицата с
латиницата, възприета преди това от Турция. Може да се каже, че към
средата на 90-те години се появи един неформален блок, тихомълком
ръководен от Украйна и включващ Узбекистан, Туркменистан,
Азербайджан, а понякога също и Казахстан, Грузия и Молдова, за
неутрализиране на руските опити да се използва ОНД като инструмент за
политическа интеграция.
Настояването на Украйна за ограничена и предимно икономическа
интеграция лишава идеята за „славянски съюз" от каквото и да било
практическо значение. Пропагандирана от някои славянофили и придобила
блясък поради подкрепата на Александър Солженицин, тази идея
автоматично става геополитически безсмислена след отхвърлянето й от
Украйна. Така с Русия остава единствено Беларус, като се предполага също
и евентуално разделяне на Казахстан и присъединяване на северните му
региони с тяхното рускоезично население към един такъв съюз. Подобен
вариант, разбира се, не успокоява новите ръководители на Казахстан и
засилва анти-руския патос сред националистите там. За Беларус славянски
295
съюз без Украйна означава просто присъединяване към Русия, което също
разпалва националистическа омраза в тази страна.
Към тези външни препятствия пред политиката на „близката чужбина"
се прибавя и едно важно вътрешно ограничение: настроението на руския
народ. Независимо от реториката и от политическата агитация на
политическия елит за особената -мисия на Русия в пространството на
бившата империя, руският народ - отчасти просто поради умора, но и по
силата на един вроден здрав смисъл - не демонстрира особен ентусиазъм да
застане зад каквато и да било амбициозна програма за имперско
възраждане. Обикновените хора приемат отворените граници, откритата
търговия, свободата на движение и специалния статус на руския език, но
политическата интеграция, особено ако тя е свързана с големи иконо-
мически разходи или с кръвопролития, не предизвиква кой знае какъв
възторг. Разпадането на „съюза" буди съжаление, възстановяването му се
приема като нещо добро; но обществената реакция към войната в Чечня
показва, че всяка политика, която надхвърля прилагането на икономически
лостове и/или политически натиск, ще бъде лишена от народна подкрепа.
Накратко казано, основният геополитически проблем на приоритета
към „близката чужбина" е, че Русия не е достатъчно силна политически, за
да наложи волята си, и не е достатъчно привлекателна икономически, за да
бъде в състояние да съблазни новите държави. Натискът от руска страна
просто ги кара да търсят повече външни връзки, преди всичко със Запада,
но в някои случаи също и с Китай и с важните ислямски страни на юг.
Когато Русия заплашва да изгради собствен военен блок в отговор на
разширяването на НАТО, тя е изправена пред въпроса: „А с кого?" Но тя е
изправена пред един още по-болезнен отговор: в най-добрия случай може
би с Беларус и с Таджикистан.
Новите държави са във все по-голяма степен склонни да изразяват
недоверие дори към напълно законни и необходими форми на
икономическа интеграция с Русия,
296 страхувайки се от потенциалните
политически последици. Същевременно идеите за евентуална евразийска
мисия на Русия и за славянска мистика допринасят само за по-нататъшното
изолиране на Русия от Европа и по-общо - от Запада, задълбочавайки
постсъветската криза и отлагайки необходимата модернизация и
прозападно развитие на руското общество по образец на това, което
направи в Турция Кемал Ататюрк при разпадането на Османската империя.
Затова и вариантът с „близката чужбина" предлага на Русия не
геополитическо решение, а геополитическа илюзия.
Но след като нито съвместното владичество с Америка, нито „близката
чужбина" са реалистични варианти, тогава какъв геополитически избор
остава открит за Русия? Неуспехът на прозападната ориентация да постигне
желаното глобално партньорство на една .демократична Русия" с Америка,
което беше повече лозунг, отколкото реалност, доведе до разочарование в
лагера на демократите, докато неохотното признание, че „реинтеграцията"
на старата империя е в най-добрия случай далечна възможност, накара
някои руски гео-политици да се замислят над идеята за контрасъюз,
насочен срещу американската хегемонистична позиция в Евразия.
централноазитски държави в инициативата да се замени кирилицата с
латиницата, възприета преди това от Турция. Може да се каже, че към
средата на 90-те години се появи един неформален блок, тихомълком
ръководен от Украйна и включващ Узбекистан, Туркменистан,
Азербайджан, а понякога също и Казахстан, Грузия и Молдова, за
неутрализиране на руските опити да се използва ОНД като инструмент за
политическа интеграция.
Настояването на Украйна за ограничена и предимно икономическа
интеграция лишава идеята за „славянски съюз" от каквото и да било
практическо значение. Пропагандирана от някои славянофили и придобила
блясък поради подкрепата на Александър Солженицин, тази идея
автоматично става геополитически безсмислена след отхвърлянето й от
Украйна. Така с Русия остава единствено
297 Беларус, като се предполага също
и евентуално разделяне на Казахстан и присъединяване на северните му
региони с тяхното рускоезично население към един такъв съюз. Подобен
вариант, разбира се, не успокоява новите ръководители на Казахстан и
засилва анти-руския патос сред националистите там. За Беларус славянски
съюз без Украйна означава просто присъединяване към Русия, което също
разпалва националистическа омраза в тази страна.
Към тези външни препятствия пред политиката на „близката чужбина"
се прибавя и едно важно вътрешно ограничение: настроението на руския
народ. Независимо от реториката и от политическата агитация на
политическия елит за особената -мисия на Русия в пространството на
бившата империя, руският народ - отчасти просто поради умора, но и по
силата на един вроден здрав смисъл - не демонстрира особен ентусиазъм да
застане зад каквато и да било амбициозна програма за имперско
възраждане. Обикновените хора приемат отворените граници, откритата
търговия, свободата на движение и специалния статус на руския език, но
политическата интеграция, особено ако тя е свързана с големи иконо-
мически разходи или с кръвопролития, не предизвиква кой знае какъв
възторг. Разпадането на „съюза" буди съжаление, възстановяването му се
приема като нещо добро; но обществената реакция към войната в Чечня
показва, че всяка политика, която надхвърля прилагането на икономически
лостове и/или политически натиск, ще бъде лишена от народна подкрепа.
Накратко казано, основният геополитически проблем на приоритета
към „близката чужбина" е, че Русия не е достатъчно силна политически, за
да наложи волята си, и не е достатъчно привлекателна икономически, за да
бъде в състояние да съблазни новите държави. Натискът от руска страна
просто ги кара да търсят повече външни връзки, преди всичко със Запада,
но в някои случаи също и с Китай и с важните ислямски страни на юг.
Когато Русия заплашва да изгради собствен военен блок в отговор на
разширяването на НАТО, тя е изправена пред въпроса: „А с кого?" Но тя е
298
изправена пред един още по-болезнен отговор: в най-добрия случай може
би с Беларус и с Таджикистан.
Новите държави са във все по-голяма степен склонни да изразяват
недоверие дори към напълно законни и необходими форми на
икономическа интеграция с Русия, страхувайки се от потенциалните
политически последици. Същевременно идеите за евентуална евразийска
мисия на Русия и за славянска мистика допринасят само за по-нататъшното
изолиране на Русия от Европа и по-общо - от Запада, задълбочавайки
постсъветската криза и отлагайки необходимата модернизация и
прозападно развитие на руското общество по образец на това, което
направи в Турция Кемал Ататюрк при разпадането на Османската империя.
Затова и вариантът с „близката чужбина" предлага на Русия не
геополитическо решение, а геополитическа илюзия.
Но след като нито съвместното владичество с Америка, нито „близката
чужбина" са реалистични варианти, тогава какъв геополитически избор
остава открит за Русия? Неуспехът на прозападната ориентация да постигне
желаното глобално партньорство на една “демократична Русия" с Америка,
което беше повече лозунг, отколкото реалност, доведе до разочарование в
лагера на демократите, докато неохотното признание, че „реинтеграцията"
на старата империя е в най-добрия случай далечна възможност, накара
някои руски геополитици да се замислят над идеята за контрасъюз, насочен
срещу американската хегемонистична позиция в Евразия. продължават да
хранят надежда, че задънената улица на европейската интеграция,
включително и някои несъгласия между западните страни относно бъдещия
облик на НАТО биха могли да породят поне тактически възможности за
руско-германски или за руско-френски флирт, във всички случаи в ущърб
на трансатлантическата връзка на Европа с Америка. Тази перспектива
съвсем не е нова, доколкото по време на Студената война Москва
периодично се опитваше да разиграва или германската, или френската
карта. Въпреки това някои руски299
геополитици намират за резонно да
пресмятат, че един застой в европейските процеси би създал тактически
пролуки, които биха могли да бъдат използвани във вреда на Америка.
Но с това се изчерпва всичко, което може да се постигне: чисто
тактически варианти. Нищожна е вероятността Франция или Германия да се
откажат от американската връзка. Не може да се изключи временен флирт с
французите по някакъв конкретен проблем - един геополитически поврат в
съюзническите отношения обаче трябва да бъде предшестван от масивно
разместване на пластовете в европейските дела, от провал в обединението
на Европа и от скъсване на трансатлантическите връзки. Но дори и тогава е
малко вероятно европейските държави да бъдат склонни да се стремят към
цялостно геополитическо обвързване с една дезориентирана Русия.
Ето защо в крайна сметка никой от вариантите на контра-съюз не
предлага жизнеспособна алтернатива. Разрешението на новите
геополитически дилеми на Русия не се крие в контрасъюз, нито ще дойде от
илюзията за равностойно стратегическо партньорство с Америка или от
опита да се създаде някаква нова политически и икономически
„интегрирана" структура в пространството на бившия Съветски съюз.
Всички те се разминават с единствения избор, останал фактически открит
пред Русия.

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ВАРИАНТИ ЗА СИГУРНОСТ НА ЕВРАЗИЯ

Отправна точка за нужната политика трябва да бъде неотклонното

признаване на три безпрецедентни условия, които определят понастоящем
състоянието на световните дела, за първи път в историята:
1) една отделна държава е истинска глобална сила;
2) глобално превъзходство има неевразийска държава;
3) неевразийска сила господства върху централната сцена на света -
Евразия.
300
 Една всеобхватна и последователна геостратегия за Евразия обаче
трябва същевременно да се основава върху признаване на границите на
ефективната американска сила и на свиването, с течение на времето, на
нейния обсег. Както вече беше отбелязано, мащабите и разнообразието на
Евразия, както и потенциалната сила на някои от нейните държави, огра-
ничават дълбочината на американското влияние и възможностите за
контрол върху хода на събитията. Това условие поставя акцент върху
геостратегическите умения и върху селективното разполагане на
американските ресурси върху огромната евразийска шахматна дъска. И
след като безпрецедентната власт на Америка неизбежно ще отслабне с
времето, приоритет трябва да бъде направляването на възхода на
регионалните сили по начин, който да не заплашва глобалното
върховенство на Америка.
Подобно на играта на шах, американските стратези трябва да мислят с
няколко хода напред, предполагайки вероятните контраходове. В този
смисъл една последователна геостратегия трябва да прави разлика между
краткосрочна перспектива (следващите 5-6 години), средносрочна
перспектива (в рамките на около 20 години) и дългосрочна перспектива
(над 20 години). При това тези фази не трябва да се разглеждат като строго
очертани етапи, а като части от континуум. Първата фаза трябва постепенно
и естествено да премине във втората разбира се, чрез съзнателно насочване
към нея, а втората на свой ред трябва логично да доведе до третата.
В краткосрочна перспектива Америка е заинтересована да консолидира
и да направи необратим геополитическия плурализъм на картата на
Евразия. Това извежда на преден план маневрирайки и манипулиращи
ходове, за да се предотврати възникване на враждебна коалиция, която би
искала да оспори превъзходството на Америка, да не говорим за по-малката
вероятност една държава да се стреми към това. В средносрочна
перспектива предшестващата ситуация трябва да доведе до по-сериозен
акцент върху възникването на 301
важни, но стратегически приемливи
партньори, които, стимулирани от американското лидерство, биха
допринесли за формирането на трансевразийска система за сигурност и
сътрудничество. В един твърде далечен план предишните две фази би
трябвало да породят глобално ядро на действително споделена политическа
отговорност.

Най-непосредствената задача е да се гарантира, че никоя държава или

коалиция от държави няма да са в състояние да изтласкат Съединените
щати от Евразия или дори значително да ограничат ролята им на арбитър.
Но консолидирането на трансконтинентален геополитически плурализъм
трябва да се разглежда не като цел сама по себе си, а единствено като
средство за осъществяване на средносрочната цел по формиране на
истинско стратегическо партньорство в ключовите региони на Евразия.
Малко вероятно е демократична Америка да пожелае да бъде постоянно
ангажирана с трудната, изтощителна и скъпо струваща задача да се
контролира Евразия посредством неспирно маневриране и манипулиране,
подкрепяно от американските военни ресурси, за да се предотврати
регионалното господство на която и да било отделна сила. Следователно
първата фаза трябва логически и естествено да доведе до втората, където
една умерена американска хегемония ще продължава да обезкуражава
съперничеството на другите не само като прави прекалено висока цената на
евентуалното предизвикателство, но и като не заплашва жизнените
интереси на потенциалните претенденти за регионално превъзходство в
Евразия.
Съответно на това средносрочните цели изискват изграждането на
мрежа от действително партньорство преди всичко с обединена и
политически самоопределила се Европа, с регионално могъщ Китай, както и
с (да се надяваме) постим-перска и европейски ориентирана Русия и, по
южната периферия на Евразия, с демократична Индия, играеща стабили-
зираща роля в областта. Тъкмо успехът
302 или провалът на тези усилия ще
предопредели по-широките геополитически отношения с Европа и с Китай,
които ще породят контекста, дефиниращ позитивната или негативната роля
на Русия.
Оттук следва, че обединена Европа и разширеният Североатлантически
съюз трябва да подпомогнат както краткосрочните, така и дългосрочните
цели на американската политика. Една по-голяма Европа ще разшири
обсега на американското влияние, а чрез приемането на новите членове от
Централна Европа ще укрепи в европейските структури проамериканската
линия, без да формира такава степен на политическа интеграция на стария
континент, която в близко бъдеще да постави под въпрос висшите
геополитически интереси на Америка в други части на света и особено в
Близкия изток. Самоопределилата се политически Европа е от ключово
значение за постепенното въвличане на Русия в система на глобално
сътрудничество.
Очевидно е, че Америка не е в състояние сама да създаде обединена
Европа - това е проблем на европейците и най-вече на германците и на
французите, но е в състояние да блокира европейското обединение. А това
може да се окаже катастрофално за стабилността на Евразия и следователно
за интересите на САЩ. Всъщност много е вероятно, преди да се обедини
истински, Европа за пореден път да се окаже разединена. В този смисъл от
ключово значение за Америка е тя да работи в тясно сътрудничество с
Франция и с Германия за формирането на жизнеспособна Европа, която ще
остане свързана със Съединените щати и която ще разшири границите на
своята демократична система на сътрудничество. Ето защо изборът между
Германия или Франция не стои на дневен ред. Без която и да било от двете
страни не би имало Европа, а без Европа не би имало трансевразийска
система.
Практически погледнато, гореказаното изисква постепенно
придвижване към поделено лидерство в НАТО, по-голямо внимание към
желанието на Франция за по-съществена
303 роля на Европа не само в Африка,
но и в Близкия изток и непоколебима подкрепа за разширяването на ЕС на
изток, дори и ЕС да се превърне в по-агресивен политически и икономи-
чески глобален играч. Едно трансатлантическо споразумение за свободна
търговия, вече предложено от редица водещи атлантически лидери, също би
могло да намали риска от разрастващото се икономическо съперничество
между обединена Европа и Съединените щати. Във всеки случай евен-
туалното успешно погребване на вековечните европейски националистични
антагонизми от страна на държавите от ЕС би било добра цена за известно
постепенно ограничаване на решаващата роля на Америка като арбитър в
Евразия.
Разширяването на НАТО и на ЕС би могло да събуди угасващото
чувство на Европа за по-голяма световна мисия и да укрепи, с взаимна
полза за Европа и за Америка, демократичните придобивки, спечелени след
успешното приключване на Студената война. Залогът в случая е много
голям: дългосрочните отношения на Америка със самата Европа. Сега се
формира нова Европа и за да остане тази нова Европа част от
„евроатлантическото" геополитическо пространство, разширяването на
НАТО е ключово важно. В същото време провалът на това разширяване,
при положение, че са поети конкретни ангажименти, би разклатил идеята за
разширяване на Европа и би деморализирал централноевропейците. Такъв
провал в крайна сметка би разпалил заспалите понастоящем или угасващи
претенции на Русия в Централна Европа.
Всъщност неуспехът на дирижираните от Америка усилия по
разширяването на НАТО може да събуди още по-амбициозни желания от
страна на Русия. Далеч не е очевидно, а историята дава силни аргументи
тъкмо за обратното, че руският политически елит споделя желанието на
европейците за стабилно и трайно американско политическо и военно при-
съствие. Следователно, макар и поощряването на разширяващо се
сътрудничество с Русия да е без съмнение желателно, за Америка е важно
да изпрати ясно послание за своите304
геополитически приоритети. Ако трябва
да се избира между по-широка евроатлантическа система и по-добри
отношения с Русия, първият вариант е несравнимо по-значим за Америка.
По тази причина каквото и да било споразумение с Русия по
проблемите на разширяването на НАТО не трябва да превръща тази страна
в de facto вземащ решение член на съюза, което би довело до размиване на
специфичния евроатлантически характер на НАТО, придавайки на
новоприетите членове второкласен статут. Това може да позволи на Русия
не само да възобнови опитите си за възвръщане на сферата си на влияние в
Централна Европа, но и да използва своето присъствие в НАТО за
отслабване на ролята на Америка в Европа, като експлоатира американо-
европейските разногласия.
От решаващо значение също така е, след като Централна Европа влезе
в НАТО, всякакви нови договори за сигурност с Русия, отнасящи се за този
регион, да бъдат действително реципрочни и следователно взаимно
обвързващи. Ограниченията за разполагане на войски на НАТО и на ядрени
оръжия на териториите на новите страни членки могат да бъдат важен
фактор за разсейване на законните тревоги на Русия, но те трябва да бъдат
съпроводени от симетрични руски гаранции за демилитаризирането на
потенциално стратегически опасната калининградска зона и от ограничения
върху разполагането на значителни войскови формирования по границите
на бъдещите нови членки на НАТО и на ЕС. Макар всички новоосвободили
се западни съседки на Русия да се стремят към стабилни отношения на
сътрудничество с нея, факт е, че те продължават да се страхуват от тази
страна по исторически разбираеми причини. Ето защо установяването на
справедливо споразумение на НАТО/ЕС с Русия ще бъде приветствало от
европейците като сигнал, че Русия най-после е направила толкова желания
от всички постимперски избор в полза на Европа.
Този избор би могъл да проправи пътя на едно по-голямо усилие за
повишаване статуса на Русия и на уважението към нея. Формалното
членство в Г-7, както и раздвижването
305 на механизма на ОССЕ за вземане на
решение (в рамките, на който може да се изгради специален Съвет за
сигурност, включващ Америка, Русия и някои ключови европейски страни)
биха позволили конструктивното ангажиране на Москва при формирането
на измеренията на политиката и на мерките за сигурност в Европа. В
съчетание с постоянната финансова помощ на Запада и с разгръщането на
много по-амбициозни проекти за по-тясното обвързване на Русия с Европа
посредством нова мрежа от магистрали и железопътни линии процесът на
подкрепяне на руския избор в полза на Европа може да се придвижи
значително напред.
Ролята на Русия в Евразия в по-далечна перспектива ще зависи до
голяма степен от избора, който трябва да направи тази страна вероятно още
през следващото десетилетие по отношение на собственото си
самоопределение. Дори ако Европа и Китай разширят радиуса на своето
регионално влияние, Русия ще си остане владетелка на най-голямата
територия на света. Тя се разполага в десет времеви зони и е
пространствено двойно по-голяма от Китай или от Съединените щати,
надминавайки в това отношение дори обединена Европа. За това и
териториалните загуби не са главният проблем на Русия. По-скоро огромна
Русия трябва мъжествено да извлече действителните изводи от факта, че и
Европа, и Китай са вече икономически по-могъщи, а Китай заплашва да я
изпревари по пътя към социална модернизация.
При тези обстоятелства на руския политически елит трябва да му стане
ясно, че основен приоритет на Русия е да се модернизира, вместо да
изразходва напразни усилия за възвръщане на статуса си на велика сила.
Като се имат предвид огромните мащаби и разнообразието на страната,
става твърде вероятно една децентрализирана политическа система,
основаваща се на свободния пазар, да разгърне творческия потенциал на
руските хора и да разработи огромните природни ресурси на страната. На
свой ред една такава по-децентрализирана Русия няма да бъде податлива на
имперско мобилизиране. По-свободен
306 вариант на Руска конфедерация
включваща европейска Русия, Сибирска република и Далекоизточна
република би позволил по-лесно да се установят тесни икономически
връзки с Европа, с новите държави от Централна Азия и с Изтока, което би
ускорило руското развитие. Всяка от съставните части на конфедерацията
ще бъде в състояние да развие локалния си творчески потенциал, задушаван
с векове от тежката бюрократична ръка на Москва.
Един категоричен избор от страна на Русия в полза на Европа за сметка
на имперския вариант би бил по-вероятен, ако Америка успешно реализира
втория императив на отношенията си с Москва, а именно, подкрепа на
преобладаващия геополитически плурализъм в постсъветското
пространство. Подобна подкрепа би неутрализирала всякакви имперски
изкушения. Постимперска и ориентирана към Европа Русия би разглеждала
американските усилия в тази посока като полезни за консолидирането на
регионалната стабилност и за намаляване на вероятността от конфликти по
новите си, потенциално размирни южни граници. Но политиката на
укрепване на геополитическия плурализъм не трябва да се поставя в
зависимост от съществуването на добри отношения с Русия. Тази политика
е по-скоро важен гарант в случай, че не бъдат постигнати такива добри
отношения, защото препятства възраждането на каквато и да било
заплашителна руска имперска политика.
Следователно политическата и икономическата подкрепа за най-
важните новоосвободили се държави е неизменна част от една по-широка
стратегия за Евразия. Укрепването на независима Украйна, която
междувременно ще се определи като централноевропейска държава и ще
установи по-тясна интеграция с Централна Европа, е решаващ компонент
на подобна политика, какъвто компонент е и изграждането на по-близки
отношения със стратегически ключови държави, например Азербайджан и
Узбекистан, като част от по-широкия опит да се отвори Централна Азия
към световната икономика (въпреки поставяните от Русия пречки).
307
 Мащабните инвестиции в един все по-достъпен каспийско-
централноазиатски регион не само биха подпомогнали укрепването на
независимостта на новите държави там, но в по-далечен план биха били
изгодни и за постимперска и демократична Русия. Разработването на
енергийните източници и на природните ресурси от региона би ускорило
икономическия растеж, пораждайки чувство за по-голяма стабилност и
сигурност в тази част на света, и вероятно би намалило рисковете от
балкански тип конфликти там. Облагите от ускореното регионално
развитие, подпомагано от външни инвестиции, ще засегнат и
слаборазвитите гранични руски територии. Нещо повече, след като новите
управляващи елити от региона осъзнаят факта, че Русия се е примирила с
интегрирането им към глобалната икономика, те вече няма да се страхуват
от политическите последици при по-тесни икономически връзки с тази
страна. По такъв начин с течение на времето неимперска Русия ще получи
признанието на силен икономически партньор, който вече няма
самосъзнанието на господар.
Гарантирайки стабилността и независимостта на Южен Кавказ и.
Централна Азия, Америка трябва да внимава да не отчужди от себе си
Турция и да проучи какви са възможностите за подобряване на американо-
иранските отношения. Ако Турция бъде пренебрегната от Европа, към
която се е запътила, тя би придобила по-ислямски облик с по-голяма
вероятност да се противопостави от злоба на разширяването на НАТО и с
по-малка вероятност да сътрудничи на Запада в стремежа му да
стабилизира светска Централна Азия и да я интегрира към световната
общност.
В съответствие с това Америка трябва да използва влиянието си в
Европа, за да подпомогне евентуалното приемане на Турция в ЕС и да
настоява за третирането й като европейска държава, ако, разбира се, във
вътрешната политика на Анкара не настъпи драматичен обрат в ислямистка
посока. Постоянните консултации308
с лидерите на тази страна относно
бъдещето на Каспийския басейн биха укрепили в Турция чувството за
стратегическо партньорство със Съединените щати. Америка също така
трябва решително да подкрепя претенциите на Турция да се изгради
тръбопровод от Баку до Сейхан на турското средиземноморско крайбрежие,
чрез който тя да има достъп до находищата от Каспийския басейн.
Наред с това Америка не е заинтересована от продължаващата
враждебност в отношенията си с Иран. Евентуалното помирение би
трябвало да се основава на взаимно признаване на стратегическите
интереси от стабилизиране на твърде размирното регионално обкръжение
на Иран. От само себе си се разбира, че подобно помирение трябва да бъде
желано и от двете страни, а не да се разглежда като благодеяние, което
едната прави на другата. Съединените щати имат интерес от
съществуването на силен, дори религиозно мотивиран, но не и фанатично
антизападно настроен Иран, а в крайна сметка иранският политически елит
също би трябвало да си даде сметка за това обстоятелство. Междувременно
американските дългосрочни интереси в Евразия биха били по-добре
подплатени, ако Вашингтон изостави настоящите си възражения към
турско-иранското икономическо сътрудничество, особено относно
изграждането на нови тръбопроводи или относно изграждането на други
общи структури между Иран, Азербайджан и Туркменистан. Солидното
американско участие във финансирането на подобни проекти също отговаря
на интересите на Съединените щати.
Необходимо е също да се подчертае потенциалната роля на Индия,
макар понастоящем тя да е относително пасивен играч на евразийската
сцена. В геополитическо отношение Индия е неутрализирана от китайско-
пакистанската коалиция, а слабата днес Русия не може да й предложи
политическата помощ, оказвана някога на тази страна от Съветския съюз.
Оцеляването на нейната демокрация обаче е изключително важно, защото
тя опровергава по-добре, отколкото цели томове научни писания
представата, че човешките права и 309
демокрацията са постижение единствено
на Запада. Индия доказва, че антидемократичните „азиатски ценности",
пропагандирани от Сингапур до Китай, са си просто антидемократични, без
да бъдат специфично азиатски. Провалът на Индия в това отношение би бил
удар по перспективите за демокрация и би отстранил от сцената сила, която
допринася за по-добрия баланс на азиатската арена, особено като се има
предвид регионалният геополитически възход на Китай. Оттук следва, че е
съвсем навременно все по-голямото ангажиране на Индия в дискусии около
регионалната стабилност и най-вече относно бъдещето на Централна Азия,
да не говорим за осъществяването на преки двустранни отношения между
министерствата на отбраната на САЩ и на Индия.
Геополитическият плурализъм в Евразия като цяло не би бил нито
постижим, нито стабилен без задълбочаване на стратегическото
разбирателство между Америка и Китай. Следователно, политиката на
ангажиране на Китай в сериозен стратегически диалог и евентуално в
тристранна структура, включваща също и Япония, е необходимата първа
стъпка за повишаване на китайското желание за помирение с Америка,
което отговаря на редица общи за двете страни геополитически интереси
(особено в Североизточна и в Централна Азия). Наложително е също
Вашингтон да отстрани всякакви неясноти относно ангажиментите на
Америка към политиката за единен Китай, ако не искаме проблемът с
Тайван да се усложни още повече, особено след присъединяването на
Хонконг. Поради същата причина китайците са заинтересовани да
превърнат това присъединяване в успешна демонстрация на принципа, че
дори Велик Китай може да толерира и да опазва различието на
вътрешнополитическите системи.
Малкa вероятността формирането на китайско-руско-иранска коалиция
срещу Америка, ако изключим временното тактическо позьорство, за
Съединените щати е важно да преговарят с Китай по начин, който няма да
тласне Пекин в тази посока. Китай би бил ключовата държава във всеки
такъв „антихегемонистки" съюз. Той
310би бил най-силният, най-динамичният
и затова водещият компонент. Подобна коалиция би могла да кристализира
само около един недоволен, разочарован и враждебен Китай. Нито Русия,
нито Иран имат потенциала да се превърнат в център на такава коалиция.
Ето защо решаващо значение в случая има американо-китайският
стратегически диалог относно сферите, които двете страни биха желали да
видят свободни от господството на други претенденти за хегемония. Но за
да получи развитие, този диалог трябва да бъде последователен и сериозен.
В хода на подобно общуване могат да бъдат поставени по-убедително
спорните въпроси за човешките права и за Тайван. Тук трябва съвсем ясно
да се подчертае, че въпросът за вътрешното либерализиране на Китай не е
чисто китайски проблем, тъй като само демократичен и проспериращ Китай
има изгледи да привлече по мирен начин Тайван. Всеки опит за насил-
ствено обединяване не само ще постави под заплаха американо-китайските
отношения, но неизбежно ще доведе до неприятни последици за
възможността Китай да привлича чужди капитали и да поддържа
развитието си. По този начин ще бъдат поставени под въпрос претенциите
на Пекин за регионално превъзходство.
Макар Китай да се развива като регионално доминантна сила, няма
голяма вероятност той скоро да стане глобална сила, поради което
параноичните страхове от глобалното могъщество на тази страна само
подхранват мегаломанията в Пекин и могат да се окажат източник на
сбъдващо се предсказание за повишаване на напрежението между Америка
и Китай. По тази причина няма защо Китай да бъде обуздаван или
омилостивяван. Той трябва да бъде третиран с уважение като най-голямата
бързо развиваща се държава в света и като поне засега страната,
демонстриращата най-голям успех в това отношение. Вероятно е също така
да нараства неговата геополитическа роля не само в Далечния изток, но и в
Евразия като цяло. Ето защо би било важно Китай да бъде кооптиран в
ежегодната среща на високо равнище на Г-7, особено след като
311
включването на Русия разширява фокуса на срещата, прибавяйки към
икономическото и политическо измерение.
С по-тясното интегриране на Китай към световната система, което ще
го направи по-малко склонен да експлоатира регионалното си
превъзходство по политически праволинеен начин, възникването de facto на
сфера на почит към Китай в области от исторически интерес за тази страна
вероятно ще стане част от формирането на евразийска структура на
геополитическо помирение. Дали към една такава сфера ще се присъедини
и обединена Корея зависи до голяма степен от напредъка в помирението
между Япония и Корея (което Америка трябва активно да поощрява), но във
всеки случай е малко вероятно обединението на Корея без подобряване на
отношенията на Америка с Китай.
На определен етап Велик Китай неизбежно ще настоява за разрешаване
на проблема с Тайван, но степента на включването на Китай в обвързваща
мрежа от международни икономически и политически отношения може да
окаже позитивно влияние върху характера на китайската вътрешна по-
литика. Ако присъединяването на Хонконг към Китай не се окаже
репресивно, тогава формулата на Дън Сяопин за Тайван „една страна, две
системи" може да се предефинира като „една страна, няколко системи".
Това може да направи обединението по-приемливо и за двете страни, което
още веднъж подкрепя тезата, че без известна политическа еволюция на
самия Китай не е възможно мирното възраждане на обединен Китай.
Във всеки случай по исторически, както и по геополитически причини
Пекин трябва да разглежда Америка като свой естествен съюзник. За
разлика от Япония или от Русия, Америка никога не е имала териториални
претенции към Китай, а за разлика от Великобритания тя никога не го е
унижавала. Нещо повече, без стабилен стратегически консенсус със
Съединените щати Китай трудно може да продължи да привлича големи
чужди инвестиции, които са толкова необходими за икономическия му
растеж, а оттук и за постигането на регионално превъзходство. По същата
312
причина без американо-китайско стратегическо сближаване, което да
послужи като източна котва на американските ангажименти в Евразия,
Америка не може да има геостратегия за азиатския континент; а без такава
геостратегия тя не би имала и геостратегия за Евразия. Така за Америка
регионалното господство на Китай, кооптиран в по-широка рамка на
международно сътрудничество, може да се окаже жизненоважен
геостратегически актив - равностоен на Европа в това отношение и с по-
голяма тежест от Япония за гарантиране на стабилността в Евразия.
За разлика от ситуацията в Европа обаче скоро не може да се очаква
формирането на демократично предмостие в източната част на континента.
Поради това става още по-важно усилията на Америка за задълбочаване на
стратегическите отношения с Китай да се основават на недвусмисленото
признание, че демократична и икономически преуспяваща Япония е
първостепенният тихоокеански и ключовият глобален партньор на
Съединените щати. Макар че Япония не може да бъде господстваща
регионална сила в Азия предвид на неприязнените чувства, които
предизвиква в страните от континента, тя може да стане водеща световна
сила. Токио може да поеме влиятелна глобална роля, като си сътрудничи
тясно със Съединените щати по онова, което може да се нарече нов дневен
ред на глобални интереси, избягвайки осъдените на неуспех и
компрометиращи го опити да се превърне в регионална сила. В този смисъл
задачата на американските политици трябва да бъде насочването на Япония
по един такъв път. Евентуално американо-японско споразумение за
свободна търговия, което ще породи общо икономическо пространство, би
укрепило връзките между двете страни и би подпомогнало гореспоменатата
цел, с което полезността на това сътрудничество би била подложена на
двустранна проверка.
Тъкмо посредством близките си политически отношения с Япония
Америка би успяла да възприеме по-добре китайските регионални
аспирации и да не позволи те да придобият
313 насилствен израз. Само на тази
основа може да бъде изградена сложната тристранна структура, включваща
глобалното могъщество на Америка, регионалното превъзходство на Китай
и международното лидерство на Япония. Но това широко геостратегическо
сътрудничество може да бъде подкопано от недомисленото разширяване на
американо-японския военен съюз. Централната роля на Япония не трябва да
бъде тази на непотопяем самолетоносач на Америка в Далечния изток, нито
пък страната може да бъде основният военен партньор на Съединените
щати и още по-малко потенциална регионална сила в Азия. Погрешните
опити за реализирането на който и да било от токущо споменатите варианти
могат да доведат до отрязването на Америка от азиатския континент, до
компрометиране на изгледите за постигане на стратегически консенсус с
Китай и в крайна сметка до ерозиране на способността на САЩ да
установят стабилен геополитически плурализъм в цяла Евразия.

ТРАНСЕВРАЗИЙСКА СИСТЕМА ЗА СИГУРНОСТ

Стабилността на геополитическия плурализъм в Евразия, изключващ

появата на отделна доминираща сила, би се повишила от евентуалното
възникване, може би някъде в началото на следващото столетие, на
трансевразийска система за сигурност (ТЕСС). Такъв договор за
трансконтинентална сигурност трябва да включва разширения
Северноатлантически съюз - обвързан с Русия чрез споразумение за
сътрудничество - и Китай, както и Япония (която ще продължава да бъде
партньор на Съединените щати в рамките на двустранния договор за
сигурност). Но за да се стигне дотам, трябва най-напред да се разшири
НАТО и да се ангажира Русия в по-широка регионална рамка на сигурност.
В допълнение към това американците и японците трябва да започнат
консултации и да установят по-тясно сътрудничество помежду си, за да се
задвижи тристранният диалог по политиката и сигурността, включващ и
Китай. Тези тристранни разговори по
314въпросите на сигурността биха могли
впоследствие да ангажират повече азиатски участници и да доведат по-
късно до диалог между тях и Организацията за сигурност и сътрудничество
в Европа. Подобен диалог на свой ред ще прокара пътя за поредица от
конференции на всички европейски и азиатски държави, превръщайки се по
такъв начин в начална точка на процеса на институционализиране на една
трансконтинентална система на сигурност.

С течение на времето може да кристализира една по формална

структура, подпомагаща възникването на трансевразийска система на
сигурност, която за пръв път ще обхване целия континент. Формирането на
тази система - дефинирането на нейното съдържание и
институционализирането му впоследствие - може да се окаже най-
мащабната инициатива на политическата архитектура през следващото
десетилетие, ако очертаните по-горе модели на политика създадат
необходимите предпоставки за това. Подобна широка рамка на
трансконтинентална сигурност би могла също така да включва постоянен
Съвет за сигурност, съставен от основните евразийски структурни единици,
за да се повиши способността на ТЕСС да гарантира ефикасно
сътрудничество по решаващите въпроси на глобалната стабилност.
Америка, Европа, Китай, Япония, конфедеративна Русия и Индия, както и
някои други страни могат да образуват ядрото на такава добре
структурирана трансконтинентална система. Евентуалното възникване на
ТЕСС постепенно ще снеме голяма част от бремето на Америка и
същевременно ще укрепи ключовата й роля на арбитър и стабилизатор на
Евразия.

ОТВЪД ПОСЛЕДНАТА ГЛОБАЛНА СВРЪХСИЛА

В дългосрочна перспектива вариантите на глобална политика във все
по-голяма степен ще изключват съсредоточаването на хегемонистка власт в
ръцете на една отделна държава. В315
този смисъл Америка е не само първата
и единствена действително глобална свръхсила, но вероятно ще бъде и
последната.
И това е така не само защото националните държави все повече се
отварят една за друга, но и защото знанието като власт става много по-
разпръснато, в по-голяма степен споделено и по-малко ограничавано от
национални граници. Икономическата власт също ще става все по-
разпръсната. През следващите години едва ли една отделна сила ще е в
състояние да постигне равнището на 30% от световния БВП, поддържано от
Америка през по-голямата част от този век, да не говорим за петдесетте
процента, постигнати от нея през 1945 г. Някои оценки показват, че към
края на това десетилетие Америка все още ще дава около 20% от световния
БВП, с евентуално спадане до около 10-15% към 2020 г., когато другите
сили - Европа, Китай и Япония - увеличат своя дял приблизително до
американското равнище. Но глобално икономическо превъзходство,
установено от една държава, като американското през настоящия век, е
малко вероятно, а това очевидно крие мащабни военни и политически
последици.
Нещо повече, самият многонационален и безпрецедентен характер на
американското общество улеснява задачата на Америка да универсализира
своята хегемония, без да й позволи тя да се прояви като строго национална.
В този смисъл един стремеж например от страна на Китай да постигне гло-
бално превъзходство би бил разглеждан от другите като опит да се наложи
национална хегемония. Съвсем простичко казано, всеки може да стане
американец, но само един китаец може да бъде китаеца това поставя
препятствие пред всяка по същността си национална глобална хегемония.
Така че, след като американското лидерство започне да залязва,
световното превъзходство на САЩ едва ли ще бъде повторено от друга
отделна държава. Затова ключовият въпрос за бъдещето е: „Какво ще
завещае Америка на света като трайно наследство от своята хегемония?"
316
 Отговорът отчасти зависи от това колко ще продължи това
превъзходство и доколко енергично ще формира Америка рамката на
значимо партньорство между силите, което с течение на времето да бъде
формално институционализирано. В действителност срокът на
историческата възможност Съединените щати конструктивно да
експлоатират глобалната си власт може да се окаже относително кратък
както по вътреш ни, така и по външни причини. Никога досега една
истински популистка демокрация не е постигала световно превъзходство.
Самото преследване на власт и особено икономическата цена и човешките
жертви, които упражняването на такава власт често пъти изисква, не
съответстват като цяло на демократичните инстинкти. Демокрацията е
враждебна на имперската мобилизация.
Всъщност главният проблем пред бъдещето вероятно ще бъде дали
Америка може да стане първата свръхсила, неспособна или нежелаеща да
упражнява своето могъщество. Може ли тя да се окаже импотентна
глобална сила? Демоскопските изследвания показват, че само едно
малцинство от около 13% американци подкрепя твърдението, че „в
качеството си на единствена свръхсила Съединените щати трябва да
продължат да бъдат неоспоримият световен лидер при решаване на
международните проблеми". Огромното мнозинство (74%) предпочита
Америка „да сподели усилията за разрешаване на международните
проблеми с други страни".
Освен това, превръщайки се все повече в мултикуптурално общество,
Америка може да се натъкне на трудности при търсенето на консенсус по
външнополитически въпроси, освен в случаи на масирана и широко
осъзнавана заплаха отвън. Подобен консенсус беше налице по време на
Втората световна война и дори в периода на Студената война. Неговите
корени обаче бяха не само в дълбоката привързаност към демократичните
ценности, над които според разбирането на американците беше надвиснала
317
заплаха, но също и в културната и етническата близост на предимно
европейските жертви на тоталитаризма.
При отсъствието на подобна външна заплаха за американското
общество може да се окаже много по-трудно да постигне съгласие по
вариантите на външна политика, които няма да се отнасят непосредствено
до дълбоко вкоренени убеждения и до широко споделяно културно-
етническо състрадание и които все пак ще изискват продължителен и
понякога скъпо струващ имперски ангажимент. Както изглежда, най-голямо
политическо влияние имат две радикално противоположни гледни точки за
последиците от историческата победа на Америка в Студената война: от
една страна, възгледът, че краят на Студената война трябва да доведе до
значително намаляване на глобалните ангажименти на Съединените щати,
независимо от следствията за позицията на тази страна в света; и от друга
страна, схващането, че е дошло време за истинско многостранно
международно сътрудничество, в името на което Америка дори би трябвало
да отстъпи част от своя суверенитет. Двете противоположни разбирания
диктуват и поведението на съответните избиратели.
По-общо казано, културните промени в Америка могат да се окажат в
разрез с необходимостта от постоянното упражняване на имперска сила
отвъд океана. Упражняването на такава сила изисква висока степен на
идеологическа мотивация, интелектуално ангажиране и патриотизъм.
Доминиращата днес в САЩ култура обаче е ориентирана към масовото
развлечение, в което господстват индивидуално хедонистични и социално
искейпистки мотиви. Съвкупният ефект от всичко това е затрудненото
постигане на необходимия политически консенсус в полза на
продължителното и понякога скъпо струващо американско лидерство в
света. В това отношение масовите комуникации играят особено важна роля,
предизвиквайки силно отвращение срещу всяка селективна употреба на
сила, която води до макар и нищожни поражения.
318
 Както Америка, така и Западна Европа все по-трудно се справят с
културните последици от социалния хедонизъм и от драматичното
изтласкване в периферията на религиозно мотивираните ценности на
обществото. (В това отношение е поразителен паралелът с упадъка на
имперските системи.) Следващата оттук културна криза се съпровожда от
все по-широкото разпространение на наркотиците и, особено в Америка, от
обвързването им с расовия проблем. И най-сетне, нормата на икономически
растеж не е в състояние да следва нарастващите материални очаквания,
стимулирани от една култура, която поставя акцент върху потреблението.
Не би било преувеличено да се каже, че в най-добре изразените части на
западното общество все повече нараства чувството на историческа тревога
и дори на песимизъм.
Преди около половин век Ханс Кон, един забележителен историк,
обобщавайки трагичния опит от двете световни вой ни и наблюдавайки
опустошителните последици от предизвикателствата на тоталитаризма,
отбеляза, че Западът може да се окаже „уморен и изтощен". Всъщност
тревогата му се дължи на това, че: „Човекът на XX век е станал по-неуверен
в себе си, отколкото предшественика му от XIX век. Собственият му опит
го прави свидетел на тъмните сили на историята. Отново изплуват неща,
които сякаш принадлежаха на миналото: фанатична вяра, непогрешими
лидери, робство и кървава разправа, изкореняването на цели народи,
безчовеч-ност и варварство."
Липсата на увереност се усилва от ширещите се разочарования след
края на Студената война. Вместо „нов световен ред", основаващ се на
консенсус и хармония, „нещата, които сякаш принадлежаха на миналото",
неочаквано стават бъдеще. Макар че етническите конфликти едва ли ще
доведат до нова голяма война, те са заплаха за мира в големи части от
земното кълбо. По такъв начин поне още известно време войната няма да
бъде анахронизъм. Като се има предвид, че по-заможните държави са по-
въздържани поради технологичните319
възможности за самоунищожение и по
силата на собствения си интерес, войната вероятно ще се окаже лукс, който
могат да си позволят само бедните народи по света. В обозримо бъдеще
бедните две трети от човечеството могат и да не бъдат мотивирани от
задръжките на привилегированите.
Трябва да се отбележи, че в международните конфликти и в
терористичните актове досега учудващо не бяха използвани оръжия за
масово унищожение. Трудно е да се предвиди докога ще е валидно това
самоограничаване, но все по-голямата достъпност, не само за отделни
държави, а и за организирани групи, на средства, които могат да
предизвикат масови поражения - чрез употребата на ядрени или на
бактериологични оръжия, неизбежно увеличава вероятността от тяхната
употреба.
Накратко, Америка като първостепенна световна сила разполага с
много къс срок на историческа възможност. Настоящият момент на
относителен световен мир може да се окаже краткотраен. Тази перспектива
прави неотложна необходимостта от такова ангажиране на Америка със
световните дела, което да е съзнателно фокусирано върху повишаване на
международната геополитическа стабилност и което да вдъхне чувство на
исторически оптимизъм в страните от Запада. Този оптимизъм изисква
доказана способност за справяне едновременно с вътрешни социални и
външни геополи-тически предизвикателства.
Но събуждането на оптимизма на Запада и универсализирането на
неговите ценности не зависи само от Америка и от Европа. Япония и Индия
демонстрират, че идеята за човешките права и значимостта на
демократичния експеримент могат да виреят и в азиатска среда както във
високоразвити, така и в развиващи се страни. Следователно неотклонният
демократичен възход на Япония и на Индия е от изключителна важност за
поддържането на устойчива перспектива за бъдещия образ на света.
Всъщност опитът на тези страни, както и този на Южна Корея и на Тайван,
показва, че икономическият растеж
320на Китай, съчетан с натиск отвън за
промени, породени от по-сериозно международно обвързване, би могъл да
доведе до постепенното демократизиране на китайската система.
Посрещнете на тези предизвикателства е бреме и уникална отговорност
на Америка. Като се има предвид реалността на американската демокрация,
една ефикасна реакция би изисквала формирането на публично разбиране
за неотменната значимост на американската мощ при формиране на
разширяваща се рамка на стабилно геополитическо сътрудничество, която
едновременно да изключва глобалната анархия и да неутрализира появата
на нов претендент за световна власт. Тези две цели - отстраняването на
глобалната анархия и възпрепятстването на появата на нов могъщ съперник
са неотделими от дългосрочното дефиниране на целта на американския
глобален ангажимент, а именно изграждането на стабилна рамка за
глобално геополитическо сътрудничество.
За съжаление засега опитите да се формулира нова основна глобална
цел пред Съединените щати след края на Студената война са прекалено
едноизмерни. Те не успяват да обвържат необходимостта от подобряване на
условията на живот с императива за съхраняване на централното значение
на американското лидерство в световните дела. Могат да се по сочат
няколко подобни опита в последно време. По време на първите две години
от управлението на Клинтъновата администрация защитата на „неотклонна
многостранност" в международните отношения не вземаше предвид в
достатъчна степен основните реалности в баланса на силите. По-късно
алтернативният акцент върху идеята, че Америка трябва да се съсредоточи
върху глобалното „демократично разширяване", не бе достатъчно съобразен
със заинтересоваността на Съединените щати от поддържане на глобалната
стабилност или дори от поощряването на известни (макар и за съжаление не
„демократични") отношения по целесъобразност с някои сили, например с
Китай.
Още по-малко удовлетворително е по-тясното фокусиране на
приоритета на Съединените щати
321- например върху стремежа да се
премахне съществуващата несправедливост при разпределението на
доходите в света, върху формирането на „зряло стратегическо
партньорство" с Русия или върху ограничаването на разпространението на
въоръженията по света. Другите алтернативи - Америка да се съсредоточи
върху опазването на природната среда или върху справянето с локалните
войни - също пренебрегват реалностите в разпределението на силите. В
резултат от това нито една от изброените формулировки не отразява изцяло
потребността от изграждане на минимална геополитическа стабилност като
важна основа за продължаване на американската хегемония и за ефикасното
препятстване на международната анархия.
Накратко казано, целта на американската политика трябва да бъде
неапологетично двустранна: да се укрепи господстващата позиция на
Америка поне през следващите петнайсет години, ако не и за по-дълго
време, и да се изгради геополитическа рамка, която да поема неизбежните
шокове и напрежения от социално-политическите промени при
едновременно разгръщане на геополитическото ядро, споделящо
отговорността за мирен контрол на световните дела. Една продължителна
фаза на постепенно разширяващо се сътрудничество с ключовите
евразийски партньори, по отношение на които Америка трябва да бъде
стимулатор и арбитър, може също да подпомогне формирането на условия
за евентуално преобразуване на съществуващите и твърде старомодни вече
структури на ООН.
Подобни усилия ще имат допълнителното историческо предимство да
се възползват от новата мрежа на глобални връзки, която бързо се
разпространява отвъд традиционната система на националните държави.
Тази мрежа - изтъкана от мултинационалните корпорации,
неправителствените организации (а много от тях са транснационални по
характер), научните общности и подкрепяна чрез Интернет - вече поражда
една неформална глобална система, съответстваща по дух на
поинституционализираното и всеобхватно
322 световно сътрудничество.
 По такъв начин в течение на следващите няколко десетилетия би могла
да възникне добре функционираща структура на глобално сътрудничество,
основаваща се на геополитическите реалности, която да поеме мантията от
настоящия световен „регент", понесъл временно бремето на отговорността
за стабилността и за мира в света. Геостратегическият успех на тази кауза
би бил подходящото наследство на Америка като първата, единствена и
последна действително глобална свръхсила.

ТРЕТА ГЛАВА

ПРОГНОЗИ И ПЕРСПЕКТИВИ ЗА БАЛКАНСКАТА

СИГУРНОСТ В КОНТЕКСТА НА СВЕТОВНИТЕ
ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ПРОГНОЗИ

"БАЛКАНСКИЯТ СБЛЪСЪК" МЕЖДУ ВЕЛИКИТЕ СИЛИ

Краят на Студената война предизвика нужда от определяне на нов

подход при решаването на противоречията между Великите сили. Ако
дотогава съперничеството им е намирало израз в противопоставянето
между двата големи политически, военни, идеологически и икономически
блока, то днес, при решаването на редица конфликти е налице
съществуването на съществени противоречия между страните от НАТО.
Така се стигна до все по-голямото размиване на различията между Русия и
Северноатлантическия пакт. През последното десетилетие всичко, което се
случи на Балканите е резултат именно от необходимостта всяка Велика
сила да преосмисли интересите и идеите си, свързани с бъдещето на
полуострова.
323
 Балканският полуостров е мястото, където още от началото на така
наречения Източен въпрос (борбата за наследството на Османската империя
през ХVІІІ, ХІХ и началото на ХХ в.), се преплитат интересите на всичките
Велики сили. В тази надпревара за влияние се включват и балканските
народи, които имат да решават своите национални въпроси. Така те още
преди своето фактическо освобождаване влизат или не в сметките на
Великите сили. Този дълготраен процес доведе до установяването на
доскорошните политически граници на балканските държави. Те отговаряха
на едно статукво, наложено през 1919 г. и препотвърдено през 1947 г.
Основната група от противоречия на полуострова днес засягат именно най-
изразителния резултат от досегашното статукво - Югославия. В процеса на
своето разпадане тя, може да се каже, че като " болен човек" замени
Османската империя и в рамките на територията й се очерта същият процес
на борба за зони на влияние между Великите сили.
В края на 1989 г. никой не е очаквал (от страна на Запада) нито разпадането
на Югославия, нито това на СССР. Нещо повече, много от държавите,
формиращи Европейския съюз, са считали Югославия достатъчно близка до
самите тях и са прогнозирали скорошното й приемане в рамките на съюза.
Факт е, че от всички източноевропейски държави през 1990 г. Югославия
беше единствената, която почти напълно покриваше критериите от
Маастрихт. Но когато става въпрос за промени, разтърсващи световната
политика, не може да се иска задържането на едно статукво, наложено
насила и без желанието на народите, участващи в него, каквото беше
Югославия. Именно желанието да се запази (първоначално) статуквото,
породи и поредицата от конфликти. Това се случва не за първи път. Бавната
реакция на западните държави по проблемите на Югославия може да се
обясни с неяснотата, която те имат помежду си относно бъдещето развитие
и преразпределението на влиянието им в региона. Само че тази неяснота
струваше живота на хиляди хора. Счита се, че всъщност двоуменето около
френската и германската доктрина 324
е една от причините, които доведоха до
военните сблъсъци в периода 1991-1995 г. Но тази неяснота засегна и
всички останали балкански държави, в които процесът на демократизиране
и присъединяване към западните структури, както и на икономическото им
развитие, беше забавен.
Като че ли по-разрешими се оказаха проблемите в западната част на
Югославия. В рамките на тази територия в миналото се пресичат границите
на Европа с Османската империя, просъществували така с малки промени
от векове. Борбата между сърбите и хърватите очерта отново тази граница.
Хърватите бяха подкрепени от Германия (чиито традиционни интереси там
са безспорни - Хърватско е било част от Австрийската империя, а през
Втората световна война - съюзник на Германия), а сърбите - от Русия.
Новото в конфликта е борбата на мюсюлманите в Босна за независимост. В
тяхна подкрепа, както може да се очаква, се включиха различни
мюсюлмански общности, но и най-важната днес сила - САЩ.
В Югославия остана една голяма територия, обременена с твърде много и
трудно решими проблеми, наслоени от столетия. В Сърбия има две
автономни области - Косово, населено с албанци и Воеводина, където
живеят унгарци. Освен това, между Сърбия и Черна гора се намира
областта Санджак, населена с мюсюлмани, които оказваха подкрепа на
своите единоверци в Босна. Различни интереси се сблъскват и относно
бъдещето на Черна гора. Но днешна Югославия е част и от друг проблем,
който надхвърля границите й и засяга почти целият полуостров -
албанският. Освен в Косово, в Сърбия има още три окръга, където живеят
албанци - около градовете Прешево, Буяновац и Медведжа - гранични на
Косово. Албанци има още в Черна гора и в Епир (в Гърция). В този смисъл
решаването на албанския проблем (може би освен що се отнася до Косово)
е невъзможно без да се предизвикат сериозни сътресения на Балканите.
Тъй като албанците са натрупали самочувствие от досегашната западна
подкрепа и вече имат несъобразяващи се с никого терористични
групировки, проблемът може да стане
325 неовладяем (по същия начин, между
другото, както стана и с талибаните). Албанците не разчитат само на
подкрепа и самочувствие, те владеят основните търговски и пътни артерии
в тази, ако може така да се нарече, средна част на Балканите (магистралата
Белград - Скопие - Солун, както и тази от София през Скопие за Драч и за
Косово). Освен пътищата, както естествено следва, те владеят и целия
законен и незаконен трафик през тях, главно търговията и осигуряването на
коридори за наркотици, оръжия и проституция. С други думи те разполагат
с напълно независими от Запада собствени източници за финансиране, в
това число и голяма финансова помощ от стабилната си, кланово обвързана
и многобройна емиграция на Запад. На тази база те определят и изискват
изпълнението на новите си териториални претенции (всъщност в общи
линии обосновани още през ХІХ в.). Защото в тяхната борба днес
територията, земята, а не правата на населението, доминират.
При така очертаната ситуация няма много възможности, които да дадат
едно мирно решение на задълбочилите се противоречия. На първо време би
било достатъчно да се спре подкрепата, оказвана от Запада и се ограничат
териториалните претенции на албанците само що се отнася до Косово. Но
това едва ли ще стане, въпреки водената в момента война срещу световния
тероризъм и неговите финансови центрове в Афганистан, от които черпят
средства и албанците. Засега най-доброто решение е приемането на
всичките балкански държави в Европейския съюз и НАТО. Така най-накрая
липсата на граници и спирането на политиката, водеща до разделянето на
Балканите на държави, подкрепящи различни лагери, може да доведе до
решаването на техните противоречия.
Трябва да се обърне внимание и на друг фактор, чието поведение има
особено значение за всичко, ставащо в Югославия през последните десет
години - Сърбия, която през 90-те години на ХХ в. претърпя краха на своята
"Велика идея" - програма, започнала своето изпълнение още от средата на
ХІХ в. с известното "Начертание" на Гарашанин. Нито един от днешните
сръбски политици обаче, не се е отказал
326 от възможността за възвръщане на
поне част от загубеното (особено по отношение на сръбската част от Босна,
Македония и въпроса за бъдещето на Черна гора). Може да звучи
пресилено, но Сърбия няма интерес от налагането на траен мир на
Балканите, което ще рече и на ново статукво. Тя би подкрепила (естествено
негласно и нелегално) възникването на напрежение в различни части на
бившата си империя, където би искала след време "да се притече на помощ"
като покровител. Именно в този аспект - в преплитането на интересите на
албанците и сърбите в Македония, както и на силите, които стоят зад тях,
ситуацията там става особено интересна и следователно трудно разрешима.
Идеята, която поддържа България - защита на териториалната цялост и
суверенитет на Македония, се нуждае от силна подкрепа и лобиране сред
всички възможни сили, имащи интереси в Македония и на Балканите като
цяло - т.е. твърде трудна задача, поне дотолкова, доколкото зад нас все още
не е застанала категорично нито една Велика сила.
Ако на Балканите Великите сили винаги са срещали своите интереси,
т.е. са се борили за влияние на полуострова помежду си, то в същата степен
са считали Македония за важен регион, в който не са допускали
преимуществото на нито една балканска държава. Македония (в цялата си
територия) е може би най-важният както за съседните й страни, така и за
Великите сили, дял от Балканския полуостров. Поради предимно
българския характер на населението там в началото на ХХ в. и опасността
цялата област да бъде един ден присъединена към България, българската
политика спрямо нея не среща подкрепа в нито една от европейските
Велики сили. Поради това българската идея за бъдещето на Македония се
свежда до съществуването й като независима държава. Но тази политика се
поддържа отново само от България. Въпросът е решен радикално през 1919
г. Най-големият и най-богатият дял на Македония - Егейската й част - е
предоставен на Гърция, зад която тогава стои Англия. Всъщност дори
Германия не допуска България там, въпреки че ние сме съюзници през
Първата и Втората световна война.
327Вардарска Македония - вторият по
големина и значение дял (и най-важен за България от културно-историческа
гледна точка) - е даден на Сърбия, зад която тогава стои Франция.
Имайки предвид всичко това, спокойно може да се каже, че проблемите на
Балканите не се коренят в съществуването на нерешени противоречия
между отделните народности. Такива има навсякъде, което се отнася и до
Западна Европа (ирландците във Великобритания, баските в Испания,
корсиканците във Франция, фламандците в Белгия и много други). Когато
свърши Студената война, това, което стана на територията на Югославия,
беше лесно предвидимо и поради това - лесно предотвратимо. Но това не
стана. Отговорът не е в така модното словосъчетание "балкански нрави".
Днес албанците водят една терористична и неоправдана от гледна точка на
извоюването на права (защото в Македония те ги имат) война. Въпросът е -
щеше ли да я водят ако нямаха подкрепата на Великите сили (тъй като
проблемите на Македония и бъдещето й засягат повечето от тях).
За по-голяма яснота е необходимо да се обърне внимание на някои от
събитията, които доведоха до ескалирането на напрежението в Македония.
Само преди две години, през 1999 г., Македония се радваше на сравнително
добри отношения с албанците, на чиято борба в Косово правителството на
ВМРО-ДПМНЕ оказа подкрепа, приемайки и спасявайки техните бежанци.
Някак прекалено изведнъж отношенията се изостриха (макар подобен
конфликт да можеше да се очаква) и прекъснаха, може би за дълъг период
от време, възможността за доверие между двете народности. След
конфликта в Косово в Сърбия беше създадена една Зона за сигурност или
Буферна зона, обхващаща районите, населени с албанци. Те сформираха
там с помощта на неразоръжената АОК Армия за освобождение на
Прешево, Буяновац и Медведжа. Откакто Македония обяви своята
независимост (1990 г.) един от нерешените между нея и Сърбия въпроси
беше този за общата им граница, която в по-голямата си част е населена с
албанци (Косово и околността на Прешево), а откъм източната страна - с
българи (Босилеградско). Именно328сега, през 2001 г., притисната от
действията на албанците и от подкрепата, която им оказваше Западът,
Сърбия се зае да решава този си проблем. Въпросът е защо сега? Сърбия
редовно е използвала албанското население в борбата си срещу
българщината в Македония. Първоначално това се изразява в преселването
на косовски албанци там, от което дойде и днешната им демографска сила.
Този процес особено се засилва през Титово време. Албанците се
използваха в този смисъл и от Киро Глигоров и от правителството на
бившите комунисти в Македония (СДСМ). Именно с управлението на
ВМРО-ДПМНЕ сръбското влияние в Македония се почувства застрашено.
Единственият коз, който има Сърбия, за да държи Македония в подчинение,
е албанският и тя го изигра. Между другото ако конфликтът в Косово не
беше спрян, той можеше да доведе до подобен и в Македония, което
неимоверно щеше да засили сръбското влияние там, предвид, че Сърбия
воюваше в този момент срещу албанците. Договорът за границата между
Македония и Сърбия даде на Македония едно албанско косовско село
(Танушевци), което албанците отказаха да предадат и заради което избухна
конфликтът. В същото време Сърбия подписа примирие с Армията за
освобождение на Прешево, Буяновац и Медведжа, чиито военни отряди
отидоха да се бият в Македония. Сръбската власт беше възстановена в
Зоната за сигурност.
По твърде неприятен начин интересите на Русия (Сърбия) и САЩ
(албанците) съвпадат. Не е зле да се отбележи, че може би в новото
разпределение що се отнася до бъдещето на Югославия, голям дял има и
нейният традиционен съюзник Франция. Така се оказва че неслучайно
представителите на Запада по проблемите на Косово или Македония, са
французи. Показателно е също така, че и до днес, вече 10 години откакто
Македония е независима страна, Западът иска да разглежда проблемите й в
рамките на тези в цяла Югославия. В този смисъл говори тиражираната
наскоро идея да се обединят под едно командване мисиите в Босна, Косово
и Македония. Спрямо осъществяването
329 на тази идея Македония естествено
се изказа против. Днес, въпреки борбата срещу тероризма, върху
македонското правителство продължава да се оказва натиск. Не само това,
спомага се за фактическото безвластие и анархия в районите, овладени от
албанците, като се пречи на македонското полицейско и всякакво друго
(включително и завръщането на бежанците) присъствие там.
Съществува голяма опасност след приключването на заангажираността на
Великите сили в Афганистан да се очаква ново, този път по-силно и с много
повече жертви, противопоставяне в Македония, в което вече има голяма
възможност да се включат и останалите балкански държави. И тогава, в
неяснотата на един бъдещ конфликт за пореден път да се прекроят и
границите на Балканите. Именно в този смисъл е много важна българската
политика. Важно е да не се допуска разпадането на Македония, а да се
осигури нейното бъдещо съществуване. През последните 50 години две
поколения българи израстнаха без никаква представа за проблемите на
техните сънародници зад граница. Днес е много трудно, когато трябва да се
обоснове една по-силна и заангажирана политика на България в Македония
(идея, която дори липсва в мисълта на повечето български политици и
интелектуалци), а точно това е необходимо, за да може да се защити
съществуването й. Защото Македония, както и България, нямат така
необходимия "съюзник покровител" сред някоя от Великите сили. България
обаче, като бъдещ член на НАТО и Европейския съюз, не е лишена от
влияние.
Понеже наистина позицията на България е важна, това води и до
сблъсък на интересите на Великите сили, изразен в противоречията между
политическите сили в страната. Тук могат да се съпоставят няколко
интересни факта, без от това да се правят генерални изводи. През пролетта
на 2001 г., когато албанците започнаха своята борба в Македония, в
България пристигна Симеон ІІ. Той недвусмислено се противопостави на
досегашната политика на България в Македония, декларирайки едва ли не
пълна незаинтересованост. Външният
330 министър Соломон Паси също
демонстрира "нов подход" в отношенията с Република Македония. Твърде
важна функция в сегашното българско правителство има и Стоян Ганев.
Именно той беше човекът, който като външен министър при Филип
Димитров, се противопостави на признаването на Македония през 1992 г.,
след което напусна поста си. Единственият, който продължаваше да
осъществява досегашната българска политика към Македония, остана
президентът Петър Стоянов. Но сега, след като този пост зае Георги
Първанов, може да се каже, че вероятно щее бъде осъществен и обрат във
външната ни политика, не без помощта на НДСВ. За съжаление точно какви
измерения добива той още не може да се каже. По-интересното е как се
изявяват тези интереси в НДСВ, където се преплитат и с неясни или поне
необявени западни доктрини, пречещи на българското влияние в
Македония. Именно тук е голямата неяснота. Защото приемането на
България в Европейския съюз и НАТО не във всички случаи означава и
осъществяване на българските интереси в Македония. Загърбването на
проблемите на Македония, съответно и на българските интереси там, не би
довело до нищо добро. В най-лошият случай оставянето на Македония сама
ще означава и нейната невъзможност да се справи с проблемите си.
Абсурдно е България да не се интересува от това, което става там и да не се
опита да повлияе за едно по-благоприятно за Македония решение. Трябва
да сме наясно, че всяко разрушено село, всяка срутена църква или
манастир, всеки убит човек в Македония, е удар и срещу България. Ако
България няма правителство, което да реагира, то това означава, че тя няма
правителство, което да отговаря на нейните интереси. Освен всичко друго,
това означава и решаването на балканските проблеми да се остави извън
България, а точно такава политика следвахме в последните две-три години.
В наш интерес е стабилността и доброто икономическо развитие на целите
Балкани. Неприемането на всички балкански страни в Европейския съюз и
НАТО не би довело до нищо добро, а само до задълбочаване на
конфликтите. Факт, който западните страни много добре осъзнават.
331
 БЪДЕЩИТЕ ТЕНДЕНЦИИ В РАЗВИТИЕТО НА
НАЦИОНАЛНАТА ДЪРЖАВА

Процесите на развитие на етническо, народностно, национално

съзнание и свързаните с тях проблеми нито са спрели, нито има изгледи
скоро да спрат.
Особено важно при това положение е да се види (или по-скоро да се
предвиди) как тези процеси ще се развиват занапред, каква насока могат да
вземат и какво, в края на краищата, може да очаква Европа и човечеството в
бъдеще. Въпреки че днес сме свидетели на проявите на голяма част от тях,
много често не си даваме ясна сметка за техните последици и проявяваме
склонност да виждаме само малките камъчета, които действително
понякога обръщат колата. Тъй като в исторически план националните
процеси се проявяват първо в Европа, то логично е старият континент да
бъде основа и да даде пример за бъдещите тенденции в развитието на
националната държава и свързаното с нея национално съзнание в световен
мащаб.
„Ако решението на Източния въпрос е Дунавска федерация, то
решението на европейските въпроси е Европейската федерация — всички
пътища водят в тази насока." Това е изречено не днес, а през 1876 г. във
вестник „Съединени Европейски Щати" — орган на Международната лига
за мир и свобода.
Основана през 1867 г. в Женева, Международната лига е първата
общоевропейска организация, която официално издига и пропагандира
идеята за създаване на Обединена Европа. Тя включва редица видни
представители на европейската демократична мисъл от миналия век — В.
Юго, Дж. Мацини, Л. Кошут, Л. Блан, А. Херцен, М. Бакунин, Дж. Мил, Ш.
Лемоние и др. На втория конгрес на Лигата, състоял се през 1869 г. в
Женева, всички те гласуват програма
332и решение да се работи за образуване
на конфедерация (федерация) на европейските народи като единственото
средство за установяване на траен мир в Европа.
До средата на XX в. да се говори сериозно за създаване на европейско
обединение (федерация) е почти невъзможно. Самата идея се определя от
политици и държавници като „утопия" и е посрещана с иронични усмивки,
а носителите й са наричани най-меко „мечтатели-фантазьори".
Днес обаче тази идея все повече се възприема от европейските народи
като една неподлежаща на съмнение и обозрима в недалечно бъдеще
политическа реалност. Едва ли някой би се осмелил открито, дори и да не е
напълно съгласен, да нарече утопично-фантазьорски или лишени от смисъл
думите, произнесени от френския президент Франсоа Митеран за създаване
на Европейска конфедерация.
Може да се направят известни уговорки относно използването на
термина конфедерация и дали в случая той е най-подходящ, но независимо
от това ще бъде ли възприет или не, смисълът на казаното от Митеран
остава в сила. В края на XX в. Европа неотклонно върви към своето
икономическо, а оттук и политическо обединение.
Защо все пак наименованието европейска конфедерация, използвано от
Митеран, среща възражения и дори се оспорва от редица политици, които в
момента активно участват в интегрирането на Европа? Очевидно,
въвеждането на този термин предполага определени задължения или
ограничения от държавно-правен и юридически характер за обединяващите
се страни, които или още не са готови към такава стъпка, или по други
причини, включително и емоционални, не са склонни на този етап да го
възприемат.
В съвременната, а и в по-старата историография все още не са
уточнени точните параметри на понятията федерация и конфедерация.
Въпреки огромната литература, изписана по въпросите на федерализма,
нито едно дадено досега определение не е обхванало в цялост
многообразието на съществуващите333
федеративни модели. Честото смесване
и до днес на тези два термина при тяхното използване, дори приемането им
понякога за различни наименования на едно и също политическо
образувание, се крие в историята на европейската политическа мисъл и
държавно-политическа практика. Една част от определенията за
федеративен или конфедеративен модел визира вече създадени под една
или друга форма държавно-политически обединения, като се стреми да
определи общите им закономерности. В други пък се приема а рпоп
определена схема от принципи за образуването на федеративен модел, като
се правят опити в нейните предварително ограничени рамки да се вкара
проектираното държавно-политическо обединение.
Необходимо е да се подчертае, че в теоретичен аспект съществува
значителен дебат по въпросите на федерализма. От едни изследователи той
се разглежда като политическо и идейно течение, което се стреми да
постигне обединяване във федеративна държава на няколко равноправни
субекта. Някои изразяват противоположното мнение, че федерализ-мът не
представлява всъщност обединителен процес, а напротив, той е по-скоро
дезинтеграционен процес. В съвсем различна плоскост от федерализма се
разглеждат федеративните и конфедеративните държави по света като
модели на държавно управление. И тук мненията са коренно проти-
воположни. Едни твърдят, че федеративната държава представлява слабо
управление, което просто е неуспешен опит в сравнение с унитарната
държава, докато други приемат точно обратното. Според тях във
федерацията действат силни центростремителните сили и тя е поредната
стъпка към формиране на унитарна държава.
Среден подход възприема Рудолф Шлезинджър, който определя
федерализма най-общо като компромис между централизиращите и
децентрализиращите сили. (При по-късните автори това определение се
видоизменя на баланс между центростремителните и центробежните сили.)
Според конкретните условия федерализмът, подобно на национализма,
може да действа като обединяващ или
334 разединяващ процес. Шлезинджър се
опитва да даде и дефиниция на федерацията — политическа система, при
която всеки гражданин е подчинен поне на две държавни организации и е в
пряка връзка с тях. Взаимовръзката между малката и голямата държава
върви в посока на подчинение на първата от втората. Първата държава е
федеративният член, а втората е федерацията като цяло. За да бъде една
държава федеративен член, а не част от плуралистична държава, е
необходимо тя да е политически организирана, териториално обособена и
да има до някаква степен политическа автономия. В разсъжденията си
авторът стига и до правилния извод, че ако федеративното управление
отнеме всичко, което държавите-членки са решавали по-рано
самостоятелно, то от федеративно управлението ще се превърне в унитарно.
Като цяло, повечето американски специалисти по въпросите на
федерализма се занимават предимно с вътрешното устройство и развитие на
федералните институции в САЩ. Те обаче като еднонационална и
едноезична държава представляват твърде ограничен пример за федерация.
В някои изследвания дори се прави опит да се лансира тезата, че
федерализмът в САЩ вече е изгубил значението си и поради засиления
процес на централизация трябва да се говори за „междугубернаторски
отношения".
Не по-малко е объркването и когато се разглеждат въпросите за
федерацията и конфедерацията като държавно-политически системи.
Определенията в „Съветската историческа енциклопедия" не може да
се приемат за всеобхватни, въпреки че разкриват повечето елементи,
необходими за изграждане на федерация и конфедерация. Според тях
федерация е форма на държавно устройство, при което няколко държавни
образувания, които юридически имат определена политическа
самостоятелност, образуват една съюзна държава. Влизащите във
федерацията държави създават единни съюзни държавни органи, съюзна
армия, съюзни закони, които са задължителни за цялата територия на
федерацията. Отделните федеративни
335 субекти обикновено имат своя
самостоятелна конституция, законодателни органи, правителства, собствена
правова и съдебна система.
Конфедерацията пък, се определя като съюз на държави, които запазват
своята независимост и се обединяват само в името на някаква обща цел,
обикновено външнополитическа или военна. Управлението на
конфедерацията се осъществява с помощта на специални постоянни органи,
в които участват представители на държавите-членки.
Някои автори разглеждат федеративните процеси, все пак, извън
модела на САЩ. Така Рамеш Дикшит, а по-късно и Мърей Форсайт
анализират в теоретичен аспект федеративните и конфедеративните
обединения. Форсайт определя последните като „Съюз от държави" или
„Федеративен съюз". „Съюз" означава федеративен по същество, понеже за
да има такъв, то трябва да съществува официален договор поне между две
държави. Под държави пък, авторът подчертава, че става дума за договор
между официални органи, изразяващи държавата (конгрес, сенат, съвет,
събрание), а не между две личности, като например президенти, монарси и
пр.
Федеративната държава представлява нова суверенна държава, която
обхваща федериралите се членки и постепенно им изземва статуса на
отделни държави. За разлика от нея, конфедерацията не е нова държава,
която стои над държавите-федеративни членки, а представлява асоциация
от суверенни държави, в която се изграждат централни институции, които
са облечени с юридическа власт и излъчват постоянни органи. На тази
основа авторът разглежда Европейската икономическа общност (днес ЕС)
като чист тип европейска конфедерация на икономическа основа с
тенденция за развитие и в политическата област.
Повечето изследователи са единодушни по въпроса, че терминът
федерация има условен характер. Съществуват множество определения за
федерация без нито едно от тях да е достатъчно изчерпателно и да обхваща
всички възможни разновидности336на федерализма, съществуващи на
практика. Трудно разграничим е също така и федеративният от
конфедеративния принцип. За пример може да се даде Швейцария, която в
различни години на своето развитие се самоопределя ту като федерация, ту
като конфедерация. Днес тя е конфедерация, въпреки че по някои елементи
би могла да се приеме и за федеративна държава.
Затова как само един от признаците (елементите) може да повлияе и
дори да промени същността на федеративното обединение може да се
посочи примерът със САЩ и Швейцария. И Швейцарската кантонална
лига, и САЩ с Членовете на конфедерацията от 1781 г. и по-късно с
Конституцията от 1787 г. възприемат официално конфедеративния модел на
държавна структура. За разлика обаче от Швейцария, където езиковите
различия остават, то наложеното в САЩ езиково единение се оказва един
от факторите, наред разбира се с други, който в течение на две столетия я
превръща от конфедеративен във федеративен съюз със засилени унитарни
тенденции и силна централизирана федеративна власт.
Не трябва да се забравя обаче, че днес за пръв път в историята на САЩ
се наблюдава нововъзникналият проблем с испаноговорящото население,
което отказва да възприеме английския език и налага в обществото своя
матерен език и своята традиционна култура. Твърде любопитно ще е как
САЩ официално ще се справи с този постоянно нарастващ проблем, като
не би било чудно, ако в близко бъдеще САЩ официално се обяви за
двуезична държава.
Без да се правят пространни разсъждения от теоретично-правен
характер относно федерацията и конфедерацията, по кои белези те си
приличат или отличават, кои са необходимите предпоставки за да се
характеризират като такива, е необходимо да се поясни накратко, че в
баланса между центростремителните и центробежните сили ударението при
федерацията пада повече към първите — т. е. върху общофедеративните
органи на управление, докато при конфедерацията акцентът е изместен
повече към периферията, към запазване
337 на по-голяма самостоятелност на
властта в конфедеративните членки. До голяма степен това е условно
разделение, което не винаги покрива разнообразието на съществуващите на
практика федеративни и конфедеративни модели. Времето на класическия
федерализъм (термин, наложил се на Запад, който визира днес дори и
швейцарския модел) започва като че ли да залязва и светът бавно, но
сигурно върви към качествено нови междудържавни съюзи и обединения.
Федерациите, най-общо казано, са модели на държавно устройство,
основаващи се на различни форми на обединяване на минимум две
административно-политически структури в зависимост от конкретните цели
и задачи, които се разрешават чрез тях. Различни изследователи разглеждат
и дефинират различни форми на федериране според различните критерии,
които влагат в понятието федерация.
Стивън Кукс например разграничава осем основни групи федеративни
държавни уредби:
— класически федерации (Швейцария и САЩ);
— федерации с относително малка самостоятелност или унитарно-
федеративни държави (Австрия, Австралия, Германия, Канада);
— до 1989 г. федерации само с една управляваща партия, т. е.
федерациите в бившите социалистически страни (СССГ Югославия,
Чехословакия);
— федерации в развиващите се страни, където има непълна степен на
съперничество между политическите партии и структурите на властта
(Аржентина, Мексико, Бразилия, Малайзия, Нигерия и пр.);
— конфедерации, т. е. съюзи между формално независими държави,
които делегират ограничена власт на общите институции. Не винаги е
задължително те да имат обща конституция или обща законодателна
система. Законодателството на държавите-членки може да запази своето
върховенство над конфедеративния закон, държавите съхраняват своето
право на договорни отношения и упражняват общ или самостоятелен
контрол над външната политика и армията
338 на конфедерацията;
 — съюзи, т. е. федеративни уредби, включващи обединението на
отделни единици предимно посредством дяловото им участие в общото
правителство (Обединено кралство Великобритания, Шотландия, Уелс и
Ирландия);
— асоциирани държави на федеративна основа, т. е. хлабави съюзи на
федеративна основа (САЩ и Пуерто Рико, Дания и островите Фароу, Индия
и Бутан, Швейцария и Лихтенщайн);
— регионални обединения и съюзни системи, т. е. хлабав тип
конфедерации между отделни държави (Европейският съюз).
Класификацията на Кукс е разгледана по-обстойно не защото тя е
оригинална, а защото до голяма степен, той сумира достиженията на
повечето автори, разработвали проблемите на федеративните модели в
световен мащаб. Това не значи, разбира се, че разсъжденията на автора
може да се приемат изцяло.
Например САЩ като държава се приемат за класически тип федерация,
но съществува и мнението, че класическият й период е отдавна изживян и
от Гражданската война насам тази държава неотменно засилва унитарното
начало. САЩ спокойно биха могли да влязат във втората категория феде-
рации от класификацията на Кукс.
Въпреки че Европейският съюз все още се оспорва като обединение от
конфедеративен характер, то неговото развитие, особено след Договора от
Маастрихт, който акцентира повече на политическите аспекти на
обединението, неминуемо разкрива черти на конфедеративно политическо
образу-вание. Не се споменава нищо и за някои други европейски държави-
членки на ЕС, при които процесите на превръщане от унитарна в някаква
форма на федеративна държава се проявиха или се проявяват отчетливо
през последните години.
Кукс разглежда досегашните федеративни модели в СССР,
Чехословакия и Югославия само от гледна точка на доскорошната
политическа система вътре в тях. 339
Основният признак, по който, от една
страна, те се отличават от другите федеративни модели, и от друга, те си
приличат един с друг, е еднопартийният тип управление.
Авторът представя, все пак, по-умерената позиция по въпроса, като
приема тези три държави за федеративни. За разлика от него, някои други
американски изследователи по въпросите на федерализма изцяло отричат
наличието на федеративен модел за СССР, Чехословакия и Югославия,
позовавайки се на тезата, че условиете оиа поп за една федеративна
държава е демокрацията. Липсата на демокрация (т. е. многопартийна
система) в едно общество автоматично обуславя и невъзможността да се
изгради федерация като държавен модел, тъй като тя представлява „баланс
между центростремителните и центробежните сили", който се изгражда са-
мо на доброволни начала.
Последното определение за баланса, което по начало е правилно, не
противоречи никак на начина и принципите, по които са създадени и
обявени за федеративни горепосочените три държави. Както Кукс, така и
повечето изследователи смесват, умишлено или не, два типа признаци —
тези, които определят модела на държавата и тези, с които се определя
политическата система или типа политическо управление в дадена държава
независимо дали тя е унитарна или федеративна по характер. Дори в СССР,
Чехословакия и Югославия да имаше многопартийна система на
управление, то това не би определило характера на държавния модел, така
както той е бил предпочетен и официално обявен.
Един от основните белези, по който федеративните модели на СССР,
Югославия и Чехословакия си приличат както един с друг, така и с
федеративни държави като Белгия и Швейцария например, и същевременно
се различават от федеративните модели на САЩ, Германия, Австралия и
други е, че те са изградени на основата на етнонационалния приз нак. Те
включват в себе си две или повече етнически групи, народи или нации,
които могат да се различават както в езиково, така и в религиозно,
културно, битово и прочие отношение.
340 Целта на такъв тип федерации
(доколко тя успешно се е реализирала е друг въпрос) е да обедини на
доброволни, федеративни начала различните народи или нации, за да се
разрешат по най-рационален и изгоден път техните политически,
икономически и други проблеми. Формата на управление — монархическа
или републиканска със съответните им разновидности, както и
политическата система — еднопартийна или многопартийна, имат малко
общо с модела на държавата — унитарен или федеративен. Белгия е
кралство, САЩ — президентска република, но и двете са федерации,
разбира се, с различни една от друга елементи.
През 1990 г. например многопартийната система вече се е наложила в
Чехословакия и в Югославия, и е на път да се наложи и в СССР. Това обаче
не попречи и на трите федерации малко по-късно да се разпаднат.
Причините за тяхното разпадане са много и различни, но не са свързани с
партийната система. Наличието на еднопартиен режим може единствено да
стимулира в дадения случай и при едни конкретни обстоятелства
разпадането им, но нека не се забравя, че при други конкретни
обстоятелства, същият този еднопартиен режим е съдействал за
дългогодишното съхраняване на техния федеративен тип държавно
образувание. До голяма степен причините са сходни с тези, поради които
една Белгия, която винаги се е отличавала с многопартийна система,
официално се обяви от унитарна за федеративна държава.
В държавно-политическо отношение Европа от края на XVIII до
средата на XX век се развива по пътя на създаването на национални
държави. В значителна част от Западна Европа това става директно, докато
в голяма част от Средна и Източна Европа този процес преминава през
съществуването на многонационални империи, после на федеративни
държавни образувания, за да се стигне до националните държави.
В Западна Европа процесът на окончателното оформяне на
териториалните граници на националните държави приключва с Втората
световна война и въвеждането на следвоенното
341 статукво. В Източна Европа,
този период съвпада с образуването на новите федеративни държави СФРЮ
и ЧССР наред с появилия се след Първата световна война СССР
Разпадането на съществуващите до 1990 г. социалистически федеративни
държавни образувания в Европа логично възражда интеграционните
процеси на национално ниво сред отделните федеративни компоненти. Там,
където тези компоненти са сравнително хомогенни в етническо и
териториално отношение, разделянето на федерациите и образуването на
националните държави се провежда като цяло по мирен път (ЧССР). Където
обаче, поради исторически сложили се обстоятелства, съществува смесване
на компактни групи население, което се различава по етнически, езиков или
религиозен признак, процесът на образуване и оформяне на националните
държави довежда до по-малки или по-големи конфликтни ситуации, част от
които прерастват в открити военни сблъсъци (СФРЮ, отчасти СССР).
Едва след Втората световна война се създават предпоставките,
подходящите условия и се правят реалните стъпки за постигане на
качествено нов тип интегриране на няколко европейски държави. Това
обаче няма нищо общо с т. нар. класически тип федерация като форма на
обединение на няколко народи или държави.
Наложената след войната двублокова система довежда до две коренно
различни по своята същност концепции за икономическото и
политическото интегриране на Европа. В продължение на четири
десетилетия те водят противо-борство, опитвайки се да се наложат като
единствения модел на развитие, който стария континент трябва да следва. С
отпадането на блоковото разделение в края на 80-те години пътят към
общоевропейска интеграция остава един, макар и осеян с непредвидими и
труднопреодолими препятствия.
Въпреки дългогодишното съперничество, желанието за
общоевропейска интеграция (което може да се проследи на зад във
вековете) постепенно взима връх над тяснонационал-ните интереси на
отделните народи и държави от стария
342 континент.
 Континентът, който поради разнообразието на населяващите го народи
с различни езикови, религиозни, културни и исторически традиции,
столетия наред представлява непрекъсната арена на междуособни
кръвополития и дори става причина за две световни войни, като че ли най-
сетне осъзнава отговорността си пред човечеството. Западна Европа намери
пътя за превръщането на това разнообразие във фактор за постигане на
мирно съжителство посредством общоевропейска интеграция.

Бавно, но неотменно, западноевропейските народи и техните

управници разбраха, че е икономически по-изгодно и политически по-
сигурно да живеят в мир, отколкото във война; и най-сетне, че силата,
просперитетът и бъдещето на народите от стария континент се коренят в
тяхното обединение.
Възникнала първоначално като опит за постигане на определени форми
на икономическо сътрудничество между няколко западноевропейски
държави, идеята за обединение постепенно се разширява както по сила, така
и по обхват. За сравнително кратък период от време тя преминава фазата на
чисто икономическа интеграция и прераства в увереност, че между
държавите в Европа е възможно да бъде постигнато и политическо
обединение.
Договорът от Маастрихт отваря нова страница в процеса на
западноевропейско интегриране като акцентира повече на политическите
му аспекти. Колебанията, кризите, дори понякога временното „връщане
назад" са нормални стъпки в хода на този процес, който няма аналог нито в
европейската, нито в световната история. Практически опит от миналото
също не може да бъде почерпен, въпреки че в продължение на векове са
правени различни предложения и проекти за един или друг модел на
обединяване на Европа.
Каква форма и какво наименование ще приеме Обединена Европа утре
— дали тя ще се нарича Европейска
343 конфедерация, федерация, общност,
съюз. Съединени европейски щати, Рах Еигораеа или нещо друго— това е
предмет на дискусии без съществено значение. Въпросът не се свежда до
терминологията, макар тя да играе определена роля за
институционализирането на процеса. Наименованието ще се наложи по
естествен път с течение на времето. По-важното е, че са създадени
предпоставките, условията за мирното обединение първо на Западна Европа
и че процесът на това обединение върви неотменимо напред като включва
все повече и повече европейски държави.
На фона на развиващите се западноевропейски интеграционни процеси.
Източна Европа и по-специално Балканите, като че ли отново правят
изключение. Разпадането на СССР Чехословакия и Югославия и
продължаващите без изгледи скоро да спрат конфликти в бивша Югославия
и донякъде в бившия СССР дават повод на мнозина за засилване на
скептицизма както по отношение на възможността Европа сама да намери
сили да преодолее вътрешните си противоречия, така и по отношение на
перспективата народи с различен език, религия, традиции, бит и история да
се интегрират във федеративно (конфедеративно) обединение.
Трябва да се има предвид, все пак, че интеграционните и
дезинтеграционните процеси в Европа се развиват на две нива, които макар
да си влияят взаимно, не се самоизключват. Интегрирането на европейските
държави върви на наднационално и държавно равнище без непременно да
препятства вътрешнодържавните и етнонационалните дезинтеграционни
или интеграционни процеси във всяка една от тях.
Например в резултат на противоречията между валонци и фламандци
една Белгия — членка на ЕО, официално се обявява в края на 80-те години
от унитарна за федеративна държава. Подобен процес се развива и в
Испания, където е дадена значителна автономия на отделните провинции, за
да се направи опит да се разреши проблемът с каталонците и баските.
Великобритания е принудена да признае самостоятелни парламенти на
Уелс и Шотландия, докато продължа
344 ващият вече десетилетия конфликт
между англичани и ирландци няма изгледи скоро да приключи.
Показателен е също така и проблемът с Корейка, на която Франсоа Митеран
е принуден да даде през 1982 г. специален статут на автономен регион,
единствен във Франция. Всичко това не пречи, обаче, тези държави
пълноценно да участват в общоевропейските структури и в европейския
обединителен процес.
От друга страна, разпадането на трите федеративни държави — СССР,
Чехословакия и Югославия, е резултат на много и различни причини, които
не могат да се обяснят еднопосочно. Ако в случая с трите федеративни
държави от Източна Европа досегашният федеративен модел не се е оказал
твърде успешен, това не означава, че някаква друга форма на федерация,
конфедерация, съюз или друг вид интегриране би трябвало априори също
да се приеме за неуспешно. Дългогодишното съществуване на тези народи в
рамките на някакво държавно обединение е дало своите плодове и усилията
на част от тях да търсят пътища за намиране на нова интеграционна форма
няма да престанат скоро. Дори и тези усилия да излязат неуспешни на
първо време, то интеграционните процеси ще продължат на по-високото,
общоевропейското равнище.
Би трябвало да се отчита, все пак, обстоятелството, че една от важните
предпоставки, наред с икономическите, политическите и др. фактори, за
приобщаване на отделните държави към изграждащите се общоевропейски
структури, е своевременното разрешаване на техните вътрешни проблеми,
особено от държавно-териториален, националномалцинствен,
междуетнически и пр. характер.
Съществуващият днес Европейски съюз нито има интерес, нито е
склонен да допусне да наследи вътрешните проблеми на която и да било
държава, като с това поеме отговорността за тяхното бъдещо разрешаване.
Той не го е правил досега по отношение на своите държави-членки и едва
ли ще прави изключение в бъдеще. Показателен в това отношение е
продължаващият и до днес ирландско-британски
345 конфликт, при който ЕС
нито пряко, нито косвено е заел или заема позиция. Сходен, макар и в по-
малка степен, е случаят с баските в Испания, с корсиканците във Франция,
някои сепаратистични тенденции в Италия, както и изтъкнатите вече
противоречия между валонци и фламандци в Белгия.
По силата на обстоятелствата, горепосочените конфликти не пречат на
съответните европейски държави не само да развиват процеса на
обединение помежду си, но една част от тях да станат дори инициаторки на
този процес. Днес обаче, при наличието на изградени в някаква степен
общи западноевропейски икономически и политически структури,
включването на други държави със сходни нерешени вътрешни проблеми,
които носят потенциалната заплаха да разрушат постигнатото досега, е
практически невъзможно.
Би било прекалено оптимистично от такива държави да се иска, като
условие sine qua non за бъдещото им приемане в Обединена Европа,
предварителното пълно и окончателно разрешаване на техните проблеми и
противоречия предимно от държавнотериториален и етнически характер. В
това отношение едва ли би помогнало възприемането и налагането от едни
държави на други на някакъв план или схема от общоприети
„демократични" принципи за това, какво следва или не следва да правят
държавите — носителки на потенциални конфликти.
По-реалистично би било да се полагат усилия сегашните и
евентуалните бъдещи конфликти постепенно да бъдат ограничавани и
свеждани до такава степен на сигурност, при която евентуалното им
избухване да не може да се превърне в заплаха нито за съседните държави
от региона, нито за динамиката на общоевропейския обединителен процес
като цяло. Тогава, дори и пълноценно включени в общоевропейските
структури, тези държави биха представлявали точно толкова голяма
заплаха, колкото са днес държавите-членки в ЕС, които продължават да
имат нерешени етнически и национални проблеми.
346
 Основната роля за постигането на такъв минимален риск от
разрастване на евентуален конфликт следва да играят са мите държави с
нерешени вътрешни проблеми, водени както от желанието си за мирно
развитие и просперитет, така и от стремежа си за по-бързо интегриране към
общоевропейските структури.
От не малко значение е и ролята на самите общоевропейски и световни
институции, които морално и материално трябва да стимулират процеса на
постепенно мирно разрешаване на етническите и религиозните проблеми, за
да не се превърнат във въоръжени конфликти. Те обаче, би трябвало
внимателно да вникнат в спецификата на всеки конкретен случай и да
подхождат към него без предварително да издигат своите критерии или да
определят предпочитанията си, да бързат с препоръки и съвети, да налагат
готови формули и пряко или косвено да се ангажират в полза на едната или
другата страна в конфликта.
Всяка по-груба намеса, дори и под формата на единна позиция,
базирана на „общохуманни и демократични" принципи, би могла да бъде
разглеждана от пряко въвлечените в конфликта страни като неуместно
вмешателство и да доведе до обратен ефект. Една от причините за
прерастването на югокризата в открит военен конфликт с трудно
предсказуеми последици е и отдаването на традиционни предпочитания,
поне в началото, на големите европейски държави към пряко въвлечените в
конфликта страни.
Разбираеми са желанието и стремежът на Европейския съюз да
ограничи потенциалните конфликти в Европа извън обединените си
граници, но той същевременно, не би трябвало да използва „двойни
стандарти", когато разглежда вътрешните си и външните конфликти. Така,
както в горепосочените случаи Европейският съюз оставя всяка от своите
държави-членки сама да разрешава, както намери за най-правилно,
вътрешните си проблеми от държавно-национален характер, така той би
трябвало да проявява търпение и 347
да се въздържа от пряка или косвена
намеса във вътрешните работи на други европейски държави и народи,
които не са нейни членки. Изработването на единни критерии за
локализирането и постепенното разрешаване на конфликтите от
териториален и етнически характер в Европа (настоящи и бъдещи) би бил
идеалният вариант, но докато не се постигне консенсус по този въпрос
(засега неуспешен), не би трябвало да се възприемат и налагат принципи,
които в едни случаи може да са приложими, но в други да се окажат бомба
със закъснител.

От особено значение за стабилността и бъдещото мирно развитие на

Европа, а и на света, е кой от двата изглеждащи коренно противоположни
принципа ще се наложи от световната общност: този на ненарушимостта на
днешните териториални граници или този на правото на народите на
самоопределение, дори на отделяне. Отминава ли вече епохата на запазване
на статуквото на европейските държавни образувания от Втората световна
война насам и дошло ли е времето да възтържествува идеята за
националната държава, която да обедини своето пръснато население,
останало поради исторически обстоятелства извън нейните предели? И най-
важното — на каква цена ще се извърши налагането на един от тези два
принципа и кой ще поеме тази цена?
Излишно е да се изтъква, че едностранното възприемане и прилагане
само на един от двата принципа не може да се извърши без сътресения и
дори конфликти в различни части на Европа и света. Показателен пример е
и войната на НАТО срещу Югославия, чрез която се направи опит да се
наложи единият от тези принципи. И в този случай обаче, участието на
държавите от ЕС като външна страна в конфликта не се възприе еднозначно
с положителен знак дори в собствените им страни, нито се стигна до
официалното легитимиране на този принцип от страна на световните
организации.
348
 Взет самостоятелно и издигнат в абсолютната си степен, всеки един от
двата принципа изглежда както подходящ за приложение при едни случаи,
така и еднакво абсурден при други. За справедливост едва ли може да се
говори, доколкото малцинствените проблеми на Балканите и в Европа, а и
по света, са взаимно преплетени и всеки конкретен случай носи след себе си
низ от последствия за други народи и държави, които на пръв поглед не са
пряко свързани с него.
За пример могат да се дадат албанците и сърбите. Възприемането на
първия принцип означава откритото пренебрегване на албанците. Ще се
примири ли и докога албанското население в Косово, в Македония и в
самата Албания, след като съществува вече прецедентът с Босна? Ще се
примири ли същевременно и сръбското население в Босна и Хърватска?
Или ще възтържествува, макар и със закъснение, идеята за
националната държава — обединител на пръснатата нация. Но една такава
благоприятна за албанците развръзка неминуемо ще повлече след себе си
искания за териториални промени и в другите части на Балканите и Европа.
Нима сърби, унгарци, румънци, турци, кюрди и други народи могат да
бъдат лишени от същото право на обединение?
Тенденцията сред международната общност да се абсолютизират
правата на етническите и религиозните малцинства до степен на автономия
и дори до отделяне не може да се приеме еднозначно с положителен знак не
само на Балканите, но и в Европа като цяло. Тази тенденция може да доведе
единствено до по-голямо засилване на напрежението на полуострова и до
опасност то да прерастне в нови въоръжени конфликти с непредсказуем
резултат между различните етнически и религиозни общности. Още по-
лошо, реална е опасността при това положение да се стигне и до открито
въвличане във война на самите балкански държави.
В това отношение няма скоро изгледи да помогне и т. нар. план
Баладюр. Въпреки превръщането му в „Рамкова конвенция за правата на
малцинствата" и подписването му
349от страна на повечето европейски
държави (почти всички със съпътстваща декларация), тя поставя на
практика едни най-общи рамки, които са обвързващи повече като
пожелание и препоръка, поне на настоящия етап, отколкото като конкретни
стъпки за практическа реализация на колективни права. Не случайно
конвенцията, която е в сила от 1 февруари 1998 г., е ратифицирана
сравнително бързо и без много усложнения от парламентите на
европейските държави (тя не е подписана единствено от Андора, Белгия,
Франция и Турция). Това говори най-малкото, че документът не носи ня-
какъв реален стриктно обвързващ характер за отделните държави и
позволява сравнително безпрепятствено маневриране и измъкване от тяхна
страна при изостряне на вътрешнополитическите проблеми във връзка с
колективните права на малцинствата. Според конкретния случай и
конкретното историческо развитие всяка държава е изградила собствена
позиция и политика спрямо своите малцинства и е твърде оптимистично да
си представи човек, че тя ще се откаже лесно от тях в името на
общоприетите, но твърде абстрактни „демократични" човешки права.
На основата на етническите проблеми и правата на малцинствата
промяна на териториалните граници на държавите на Балканите, пък и в
останалата част на Европа, не само сега, но и за още дълъг период от време
не може да бъде извършена по друг начин, освен по пътя на въоръжения
конфликт. Би могло да се приеме, че обединението на Германия
представлява засега голямото изключение за Европа. Разпадането на
Югославия, Чехословакия и СССР на национални държави довежда до
промяна на вътрешните граници на бившите три федерации, без обаче да се
стига до изменение на външните им териториални граници. Дори и в този
случай, промяната не навсякъде протича миролюбиво и е съпътствана от
военни конфликти.
Надали обаче би трябвало да се създава илюзията, че вече е постигнат
онзи прецедент, който отваря вратите за промяна на статуквото за
ненарушимостта на териториалните
350 граници на останалите европейски
държави. Евентуалното отделяне на Косово от Югославия и то на основата
на етническото право, означава не само налагането на този принцип за
основополагащ в бъдеще при решаването на подобни конфликти в други
държави и райони, но и разрушаването на следвоенното териториално
статукво в Европа. Това може да се окаже заразителен пример с твърде
тежки последици за Европа и света.
Казаното дотук не означава, разбира се. Западна Европа да обърне гръб
на останалата част от континента и да се ограничи само със себе си в
днешните свои мащаби. Или пък, базирайки се само на икономически
предпоставки, да привлече една част от страните извън ЕС (т. нар. Средна
Европа и Скандинавските страни) и да изостави Източна Европа извън
своите предели.
Всякакво делене на Европа на части, независимо по какъв критерий се
прави това — икономически, политически, религиозен, етнически — не ще
допринесе за трайното мирно съжителство на европейските народи в
бъдеще. Въпреки трудностите, които днес изпитва Европейският съюз, той
е длъжен да способства, на първо място по икономически път, за по-бързото
интегриране на всички европейски страни в единна икономическа и
политическа система.
Когато се говори днес за обединяването на Европа не трябва да се
визира обединяването на европейските народи по класическия път в една
многонационална държава. На този етап става дума по-скоро за процес на
конфедериране на съществуващите днес европейски държави в рамките на
сегашните им териториални граници или на нови граници, но постигнати не
чрез налагането на един или друг принцип за меродавен, а единствено по
пътя на взаимното съгласие и с консенсус.
Едва когато между европейските държави се осъществи този по-хлабав
тип конфедерация, когато вътрешните й икономически и политически
връзки се заякчат до степен тя да може да се превърне във федеративно
обединение; и най-сетне, когато 351
общественото съзнание на отделните
европейски народи надскочи своя национален характер и се превърне в
наднационално (а това ще стане когато икономическите им интереси и
взаимозависимост изцяло вземат връх над политическите), едва тогава ще
отпаднат и формално границите между държавите-членки на Обединена
Европа. Впрочем за Западна Европа те и днес вече са твърде условни.
Едва тогава ще може да се говори за нова унитарна Европа. Или
накратко казано, едва тогава „Европа на Отечествата ще се превърне в
Европейско Отечество".

Това не означава, че отделните европейски народи ще изгубят своята

индивидуалност, своите национални черти, че ще забравят своя език,
минало, история, култура, бит, обичаи, традиции и ще се превърнат в
безлична маса хора без национални характеристики и ценности. Напротив,
те ще се запазят и ще продължат да бъдат отличителен белег между
отделните народи в рамките на едно държавно образувание. Те просто няма
да бъдат доминиращи, т. е. няма да играят решаваща роля при определяне
на взаимоотношенията между народите нито на държавно ниво, нито на
ниво индивидуални, междуличностни контакти.
Макар и в не пълната си степен, този процес е започнал да дава вече
своите плодове в Западна Европа. Има не малко случаи, един от които е
югокризата, когато политиката на Европейския съюз не е изцяло единна,
поне в началото, и се появяват различия на държавно-политическо ниво в
интересите на отделните западноевропейски страни. Или пък, когато водена
от собствените си икономически интереси всяка от държавите-членки на ЕС
се опитва да наложи своето индустриално производство, като в
аргументите, между другото, се изтъкват и традиционните навици и
предпочитания на съответния народ. Дори понякога се стига до
икономически войни между тях.

352
 На индивидуално ниво обаче, тези различия оказват вече все по-малко
влияние върху съзнанието на обикновените хора по посока на създаване на
негативно отношение спрямо друга държава и друг народ.
Става дума за две успоредни нива, които се допълват взаимно. От една
страна, отделният човек неминумо носи и ще носи в себе си съзнанието за
своята национална принадлежност, за своята родина, за миналото и
историята си, дори и когато границите на националната му държава
престанат формално да съществуват. Ще носи белезите на своята
традиционна материална и духовна култура, с която е откърмен, в която е
расъл и възпитаван, и с която, без съмнение, ще продължава да се гордее.

Същевременно тези белези на национална принадлежност няма да

доминират над другото, по-високото общоевропейско ниво на мислене,
което се характеризира със съзнанието, че същият този индивид е европеец
и че е абсолютно, равен на всеки друг индивид от неговата или от друга
европейска националност.
В този смисъл всеки човек, независимо от кой европейски народ
произлиза, както и всеки народ като цяло, ще се явява носител на своите
национални черти и особености, но също така и на чувството за
общоевропейска принадлежност, на съзнанието, че е европеец. Или
накратко казано, без да изчезне, националният фактор няма да оказва онази
детерминираща по отношение на разграничаването роля, която е играл
доскоро, а ще се съчетае, но без да си противоречи, с едно по-високо
наднационално (супранационално) общоевропейско съзнание.
Това е едно по-високо ниво на разграничение, на съзнание за
принадлежност към по-големи човешки общности и социално-държавни
организми. Възможно е, ако се наблюдава внимателно развитието на
процесите не само в Европа, но и в света, след време да се говори за появата
и наличието на континентално съзнание — европеец, северноамериканец,
латиноамериканец, азиатец, африканец.
353 Впрочем такъв процес е започнал
вече да се забелязва както сред европейците, така и сред представителите на
другите континенти. (При положение, че някои ден пристигнат пришълци
от друга космическа цивилизация, то новото разграничение от тях и
съответното съзнание ще бъде на ниво планета — землянин от неземлянин.)
Казаното дотук би изглеждало на някого само като неосъществимо
пожелание, като утопия или просто като проява на прекомерен оптимизъм.
Трябва обаче да се има предвид обстоятелството, че дори и когато
резултатите не са на нивото на очакванията, дългогодишните опити за
обединяване на страните от Европейския съюз развиват начина на мислене
на хората от тези страни и стимулират общественото им съзнание по
посоката на едно общоевропейско мислене, на наднационално съзнание.
Подобна тенденция може да се установи дори и в една Гърция, която
по много характеристики се отличава от другите страни-членки на
Европейския съюз. Тя е единствената държава, която географски не е
свързана с другите страни от ЕС, която има различна религия, език,
писменост и донякъде различно историческо развитие. Освен това тя се
намира на Балканите, където поради различни исторически, геополитически
и пр. обстоятелства традиционно силно е развит националният
егоцентризъм. Въпреки че сред гърците от край време доминира
историческото чувство, че те са първите носители на демокрацията и на
европейската цивилизация изобщо (доколко това е основателно за по-
новите времена е друг въпрос), то за последните близо 20 години, откакто
Гърция стана член на ЕС, може да се забележи един засилен процес на
истинско европеизиране на гръцкото съзнание. По един удивителен, но не
учудващ начин сред гърците днес се съчетава традиционно силното чувство
на гордост от националната им принадлежност с не по-малко силното
самочувствие, че са европейци наравно с останалите европейци, че Гърция е
неотменима част от Европа. Под влияние на общоевропейския
обединителен процес второто все повече се налага и доминира в съзнанието
354
на гърците, без да може, а и без да е необходимо, да измести националната
им идентичност.
Може да се даде за пример и това, което до голяма степен е постигнато
в продължение на десетилетия в САЩ, без да се очаква непременно то да
бъде автоматично повторено в Европа. Компактни групи население, дошли
по различно време от различни части на света, са съхранили и до днес
спомени за корените си и за миналото си, запазили са в не малка степен
езика, бита, традициите и обичаите си, гордеят се с етническия и
националния си произход. Всичко това не им пречи, в крайна сметка, да се
определят на едно друго ниво като американци, като носители на
американско съзнание и като част от американската нация.

Показателен в това отношение е случаят с един професор от САЩ, без

той да представлява някакво изключение. Семейството му е дошло в САЩ
от Македония, от селата около Лерин. Той упорито се занимава с миналото
на своя роден край, с традиционната му материална и духовна култура.
Отлично знае български, гръцки, сръбски и влашки, и сам твърди, че е
„истински македонец". На въпрос обаче на непознат в България „Какъв
си?", той отговори на чист български език „Американец съм!". Дали с това
искаше да подчертае, че идва от Америка, от друг континент; или искаше да
обяви, че има американско съзнание; или имаше предвид само, че е граж-
данин на САЩ, това така не се разбра и до днес.

ЩЕ ЗАМЕНИ ЛИ ЗАПАДНАТА КУЛТУРА ЕТНИЧЕСКИЯ МОДЕЛ?

В свят, където културните идентичности - етническа, национална,

религиозна, цивилизационна - заемат централно място, а културните
афинитети и различия стават основа за формиране на съюзи и за пораждане
на антагонизми, както и за водената от държавите политика, за Запада и
поконкретно за Съединените щати са
355в сила три основни императива.
 Първо, държавниците могат конструктивно да променят
действителността само ако я осъзнават и разбират. Зараждащата се
културна политика, увеличаващото се могъщество на незападните
цивилизации и нарастващата културна агресивност на тези общества се
осъзнават добре от незападния свят. Европейските лидери посочват
културни сили, които са в състояние да обединяват или да разединяват
хората. За разлика от тях американските елити възприемат със закъснение
нововъзникващите реалности и със закъснение се ориентират в тях.
Администрациите на Буш и на Клинтън подкрепяха единството на
мултицивилизационните Съветски съюз, Югославия, Босна и Русия,
стараейки се напразно да противодействат на могъщите етнически и
културни сили, напиращи за разединяване. Те предложиха
мултицивилизационни планове за икономическа интеграция, които са или
безсмислени, като например Споразумението за тихоокеанско ико-
номическо сътрудничество, или предполагат големи непредвидени
икономически и политически разходи, какъвто е случаят с НАФТА и с
Мексико. Те се опитаха да развият тесни връзки със страните-ядра от други
цивилизации под формата на „глобално партньорство" с Русия или на
„конструктивна ангажираност" с Китай пред лицето на естествените
сблъсъци на интереси между Съединените щати и тези страни.
Същевременно Клинтъновата администрация не успя да включи Русия
пълноценно в процеса на търсене на мир в Босна въпреки ключовите
интереси на Русия в този регион като държава-ядро на православието.
Преследвайки химерата за мултицивилизационна държава, Клинтъновата
администрация отказа право на самоопределение на сръбското и на
хърватското малцинство и помогна за зараждането на балкански
еднопартиен ислямистки партньор на Иран. По подобен начин
правителството на САЩ подкрепи и подчиняването на мюсюлмани на
православно управление, твърдейки, че „без съмнение Чечня е част от
Руската федерация". 356
 Макар европейците категорично да признават фундаменталното
значение на разграничителната линия между западното християнство, от
една страна, и православието и исляма, от друга, Съединените щати, казва
държавният секретар, „няма да приемат никакво фундаментално разделение
между католическите, православните и ислямските части в Европа". Тези,
които не признават съществуването на фундаментално разделение обаче, са
обречени на разочарование. Отначало изглеждаше, че администрацията на
Клинтън не си дава сметка за променящия се баланс на силите между
Съединените щати и обществата на Източна Азия и в резултат от това
постоянно поставя цели, свързани с търговията, човешките права, ядреното
въоръжаване и други цели, които не е в състояние да постигне. Като цяло
правителството на Съединените щати среща извънредно големи
затруднения да се адаптира към една епоха, в която глобалната политика се
оформя в резултат от културните и цивилизационните течения.
Второ, американското мислене в сферата на външната политика също
така страда от нежеланието си да изостави, да промени или понякога просто
да преразгледа политическите си решения, продиктувани от реалностите на
Студената война. В този смисъл някои политици продължават да
разглеждат един възкръснал Съветски съюз като потенциална заплаха. По-
общо разпространена е склонността да се разглеждат като свещени съюзите
от времето на Студената война и споразуменията за контрол над
въоръженията. НАТО трябва да се поддържа във вида си от времето на
Студената война. Японо-американският договор за сигурност е от основно
значение за безопасността на Източна Азия. Договорът за ограничаване на
стратегическите въоръжения е ненакърним. Трябва да се спазва Договорът
за съкращаване на конвенционалните въоръжения в Европа. Очевидно нито
един от тези документи от времето на Студената война не бива да бъде
отхвърлен с лека ръка. Не е обаче в интересите на САЩ или на Запада тези
документи да продължават да съществуват във формулировките си от
периода на Студената война. Реалностите
357 на един мултицивилизационен
свят диктуват НАТО да се разшири, включвайки и други желаещи да се
присъединят към него западни общества, и да осъзнае безсмислеността на
това в организацията да членуват две държави, всяка от които разглежда
другата като най-опасния си враг, като същевременно и на двете липсва
културен афинитет към останалите членове. Един договор за ограничаване
на стратегическите въоръжения, отговарящ на потребностите на Студената
война да се гарантира взаимната сигурност на Съветския съюз и на
Америка и да се предотврати съветско-американска ядрена война, днес
може лесно да попречи на Съединените щати и на други общества да се
защитят от непредсказуеми ядрени заплахи или от атаки на терористични
движения и на ирационални диктатори. Договорът за сигурност между
Съединените щати и Япония помогна за предотвратяване на съветска
агресия срещу Япония. За какво може да послужи той в периода след
Студената война? Да ограничава Китай? Да забави японското прикачване
към бързо-развиващия се Китай? Да предотврати по-нататъшната ми-
литаризация на Япония? В Япония американското военно присъствие се
подлага на все по-голямо съмнение, а в Съединените щати се оспорва
необходимостта от нереципрочен ангажимент да се защитава Япония.
Договорът за съкращаване на конвенционалните въоръжения в Европа бе
сключен, за да притъпи конфронтацията между НАТО и Варшавския
договор в Централна Европа, която вече не съществува. Основното
предназначение на споразумението сега е да създава пречки на Русия да се
справя с проблеми, произтичащи от мюсюлманските народи на юг, които тя
определя като заплаха за сигурността си.
Трето, културните и цивилизационните различия са предизвикателство
за западната и по-конкретно за американската убеденост в универсалната
релевантност на западната култура. Това убеждение е изразено както
дескриптивно, така и нормативно. В дескриптивната си форма то заявява,
че народите от всички общества желаят да прегърнат западните ценности,
институции и практики. Ако се окаже,
358 че те нямат такова желание, а са
привързани към собствените си самобитни култури, то те са жертви на
„фалшиво съзнание", сравнимо с това, което марксистите откриват у
пролетариите, поддържащи капитализма. В нормативната си форма
универсалисткото убеждение на Запада постулира, че хората по целия свят
трябва да прегърнат западните ценности, институции и култура, защото те
въплъщават най-висшето, най-просветеното, най-либералното, най-
рационалното, най-модерното и най-цивилизованото мислене на човешкия
род.
В нововъзникващия свят на етнически конфликти и на цивилизационен
сблъсък западната убеденост в универсалността на западната култура
страда от три недостатъка: тя е погрешна; тя е безнравствена; и тя е опасна.
Тезата за по-грешността заема централно място в тази книга и е чудесно
резюмирана от Майкъл Хауард: „Разпространеното на Запад твърдение, че
културната разнородност е исторически куриоз, който бързо ще бъде
елиминиран от укрепването на единна, западноориентирана, англофонска
световна култура, формираща нашите базисни ценности просто не е
истина."! Читателят, който до този момент не се е убедил колко мъдрост
има в забележката на сър Майкъл, пребивава в свят, безкрайно отдалечен
от този, описан в книгата.
Убеждението, че незападните народи трябва да възприемат западните
ценности, институции и култура, е безнравствено предвид характера на
средствата, необходими за утвърждаването им. Почти универсалния обсег
на европейското могъщество в края на XIX в. и глобалното господство на
Съединените щати в края на XX в. разпространиха в голяма степен
западната цивилизация по света. Вече го няма обаче европейският
глобализъм. Американската хегемония отслабва дори само поради факта, че
вече не е необходимо да бъдат защитавани Съединените щати от съветска
заплаха. Културата, както вече пояснихме, върви след силата. Ако трябва
незападните общества още веднъж да бъдат формирани от западната
култура, това може да стане само
359 в резултат от експанзия, военно
разгръщане и налагане на западната сила. Империализмът е логично
следствие от универсализма. Освен това като зряла цивилизация Западът
вече не разполага с необходимия икономически и демографски динамизъм,
за да наложи волята си над други общества, и всеки опит да бъде направено
това би противоречал на западните ценности за самоопределение и
демокрация. Колкото повече азиатската и мюсюлманската цивилизация
започват да утвърждават универсалното значение на своите култури,
толкова повече западните хора ще си дават сметка за връзката между
универсализъм и империализъм.
Западният универсализъм е опасен за света, защото може да
предизвика голяма междуцивилизационна война между държавите-ядра, а е
опасен за Запада, защото може да доведе до неговото поражение. Хората на
Запад смятат, че с разпадането на Съветския съюз тяхната цивилизация е
постигнала неоспоримо надмощие, макар по-слабите азиатски, мю-
сюлмански и други общества да започват да набират мощ. Така те могат да
се поддадат на съблазънта да последват познатата непоколебима логика на
Брут: “Съставът на войската е попълнен, духът ни - зрял. Оттук ний можем
само да спадаме, а нашият противник, напротив, се засилва всеки ден. В
плаването на живота има момент на прилив, който - щом го хванем -понася
ни към слава, а - пропуснат -оставя ни за цял живот с кил, заседнал в
плитчини и злополуки. В такова пълноводие сме днес. Да вдигнем котва, за
да не загубим товара си”!
Тази логика обаче води до поражението на Брут при Филипи, а
благоразумният за Запада курс е не да се опитва да спре промяната в
съотношението на силите, а да се научи да плава в плитчините, да
превъзмогва несгодите, да проявява въздържаност и да защитава културата
си.
Всички цивилизации минават през едни и същи процеси на зараждане,
възход и упадък. Западът се различава от другите цивилизации не по начина
си на развитие, а по несравнимия 360
характер на своите ценности, система и
институции. Това включва най-вече християнството, плурализма,
индивидуализма, принципа на правото, което позволи на Запада да сътвори
модерността, да оказва влияние в целия свят и да стане обект на завист в
другите общества. В своето съчетание тези характеристики са присъщи
само на Запада. Европа, по думите на Артър М. Шлезинджър младши, е
„източникът - уникалният източник на идеите за свобода на индивида,
политическа демокрация, принципа на правото, човешките права и
културните свободи”. Тези идеи са европейски и стават азиатски,
африкански или близкоизточни, само по силата на възприемането им от
тези общества. Те определят уникалността на западната цивилизация, а
западната цивилизация е безценна не защото е универсална, а защото е
уникална. Главната отговорност на западните лидери следователно е не да
се опитват да преобразуват другите цивилизации по подобие на Запада,
което надхвърля възможностите на западащата им мощ, а да съхранят,
защитят и обновят уникалните качества на западната цивилизация. Тази
отговорност се пада изключително на Съединените американски щати, тъй
като те са най-могъщата западна държава.
В името на съхраняването на западната цивилизация в условията на
намаляващо западно могъщество, в интерес на Съединените щати и на
европейските страни е:
• да постигнат по-голяма политическа, икономическа и военна
интеграция и да координират политическите си стратегии по такъв
начин, че да предотвратят възможността държави от други
цивилизации да се възползват от различията между тях;
• да интегрират към Европейския съюз и НАТО западните страни
от Централна Европа, т. е. вишеградските страни, Балтийските
републики, Словения и Хърватска;

361
 • да поощряват „позападняването" на Латинска Америка и до-
колкото е възможно тесните връзки между страните от Латинска
Америка и Запада;
• да ограничават разрастването на конвенционалния и
неконвенцйоналния военен потенциал на ислямските и синоистките
държави.
• да забавят отдръпването на Япония от Запада и приспособя-
ването й към Китай;
• да приемат Русия като държава-ядро на православието и като
главна регионална сила със законни интереси да укрепва
сигурността на южните си граници;
• да поддържат западното технологично и военно превъзходство
над другите цивилизации;

• и, което е най-важното, да признаят, че западното вмешателство

във вътрешните работи на други цивилизации е вероятно най-
опасният източник на нестабилност и на потенциален глобален
конфликт в условията на един мулти-цивилизационен свят.
В периода след Студената война Съединените щати са обсебени от
интензивни дебати относно правилния курс на американската външна
политика. В сегашната епоха обаче САЩ не могат нито да господстват в
света, нито да му обърнат гръб. Нито интернационализмът, нито
изолационизмът, нито мултилатерализмът, нито унилатерализмът отговарят
на силна в населените предимно с латиноамериканци щати от
югозападната част на САЩ, чиито жители и правителства заявяват „това не
е наша война" и се опитват да се обявят против участие в нея по примера на
Нова Англия през 1812 г. След като Китай затвърждава първоначалните си
победи в Източна Азия, американското обществено мнение започва да се
развива в посоката, очаквана от Япония през 1942 г.: цената за
362
разгромяването на този нов хегемон е прекалено висока; нека чрез
преговори да сложим край на спорадичния конфликт или на „фалшивата
война", която се води в западнотихоокеанския регион.
Междувременно обаче войната оказва влияние върху големи държави
от други цивилизации. Индия се възползва от възможността, предоставена
от факта, че Китай е прикован в Източна Азия, предприемайки
опустошителна атака срещу Пакистан, за да унищожи ядрената и
конвенционалната военна мощ на страната. Отначало Индия има известен
успех, но в действие влиза военният съюз между Пакистан, Иран и Китай,
като Иран идва на помощ на Пакистан със съвременни и технически
усъвършенствани военни сили. Индия затъва в тресавището на войната,
сражавайки се с ирански военни части и пакистански партизани от няколко
различни етнически групи. Както Пакистан, така и Индия се обръщат към
арабските държави за военна помощ - Индия предупреждава за опасността
от иранско господство в Югозападна Азия, но първоначалните военни
успехи на Китай срещу Съединените щати стимулират мощни антизападни
движения в мюсюлманските общества. Едно по едно малцината останали
проза-падни правителства в арабските държави и в Турция са свалени от
ислямистки движения, подсилени от последните кохорти на младежкия
демографски растеж сред мюсюлманите. Антизападната вълна,
провокирана от слабостта на Запада, довежда до масирано арабско
нападение над Израел, което силно намаленият Шести американски флот не
е в състояние да спре.
Китай и Съединените щати се опитват да получат подкрепа от други
ключови държави. Докато Китай жъне военни успехи, Япония нервно
започва да се прикачва към Китай, променяйки позицията си от формален
неутралитет към позитивен прокитайски неутралитет и накрая се подчинява
на китайските настоявания и се превръща в негов военен съюзник.
Японски сили окупират останалите американски военни бази в Япония,
а Съединените щати набързо евакуират
363 войските си. Съединените щати
обявяват блокада на Япония, а американски и японски кораби участват в
спорадични инциденти в западнотихоокеанския регион. В началото на
войната Китай предлага договор за сигурност на Русия (бегло подобие на
договора Хитлер-Сталин). Успехите на Китай обаче оказват върху Русия
ефект, напълно противоположен на ефекта върху Япония. Перспективата за
победа на Китай и за тотално китайско господство в Източна Азия ужасява
Москва. Докато Русия се движи в антикитайска посока и започва да укрепва
частите си в Сибир, многобройните китайски заселници там се
противопоставят на тези действия. Тогава Китай предприема военна
интервенция, за да защити съгражданите си, и окупира Владивосток,
долината на Амур и други ключови територии в Източен Сибир. Докато
военните стълкновения между руските и китайските части на територията
на Централен Сибир се разрастват, в Монголия, която по-рано е обявена от
Китай за негов „протекторат", избухва бунт.
Контролът на петролните залежи и достъпът до тях са от основно
значение за всички воюващи. Въпреки големите си инвестиции в ядрената
енергетика Япония все още е силно зависима от вноса на петрол и това
засилва склонността й да се ориентира към Китай и да осигури приток на
нефт от Персийския залив, Индонезия и Южнокитайско море. По време на
войната, когато арабските страни попадат под управлението на ислямски
милитаристи, доставките на нефт от Персийския регион към западните
страни намалява драстично и в резултат от това Западът става все по-
зависим от руски, кавказки и средноазиатски източници. Това принуждава
Запада да увеличи усилията си да спечели на своя страна Русия, помагайки
й да установи контрол над богатите на петрол мюсюлмански държави по
южната си периферия.
Междувременно Съединените щати правят енергични опити да
мобилизират в пълна степен подкрепата на европейските си съюзници. Те
обаче, оказвайки значителна дипломатическа и икономическа помощ, нямат
особено желание да бъдат въвлечени във военни действия. Но Китай и Иран
364
се опасяват, че в крайна сметка западните страни ще застанат зад
Съединените щати дори само защото Съединените щати са подкрепили
Франция и Великобритания в две световни войни. За да предотвратят това,
те тайно разполагат в Босна и в Алжир ракети със среден обсег на действие,
носещи ядрени бойни глави, и предупреждават европейските сили да стоят
настрани от войната. Както става почти винаги с китайските опити да бъдат
сплашени други държави освен Япония, това действие предизвиква точно
обратна на желаната от Китай реакция. Разузнаването на САЩ узнава за
ракетите и докладва за разположението им, а Съветът на НАТО излиза с
декларация, че ракетите трябва незабавно да бъдат демонтирани. Преди
НАТО да може да предприеме действия обаче, Сърбия, в желанието си да
възвърне историческата си роля на защитник на християнството срещу
турците, нахлува в Босна. Хърватска се присъединява към нея, двете
държави окупират и си поделят Босна, пленяват ракетите и се стремят да
довършат започнатото етническо прочистване, което са били принудени да
прекратят през 90-те години на XX в. Албания и Турция се опитват да
помогнат на Босна; Гърция и България нахлуват в европейската част на
Турция, в Истанбул избухва паника, а турците бягат през Босфора.
Междувременно изстреляна от Алжир ракета с ядрена бойна глава
експлодира близо до Марсилия и НАТО отговаря на огъня с опустошителни
въздушни атаки срещу цели в Северна Африка.
По такъв начин Съединените щати, Европа, Русия и Индия се оказват
въвлечени в истинска глобална война срещу Китай, Япония и по-голяма
част от ислямския свят. Как би завършила една такава война? И двете
страни разполагат с огромни ядрени потенциали и ако те влязат в играта,
основните държави и от двете воюващи страни могат да бъдат разрушени
до основи. Ако взаимното въздържане все пак се окаже ефикасно,
взаимното изтощение може да доведе до сключване на примирие, което
обаче не би разрешило фундаменталния въпрос за китайската хегемония в
Източна Азия. Алтернативният вариант
365 е Западът да се опита да победи
Китай с конвенционални оръжия. Съюзяването на Япония с Китай обаче
предоставя на Китай защита от един островен санитарен кордон, който би
попречил на Съединените щати да използват военноморските си сили
срещу гъстонаселените промишлени центрове по крайбрежната ивица на
Китай. Алтернативата е да се атакува Китай от запад. Сраженията между
Русия и Китай карат НАТО да приеме Русия за свой член и да си
сътрудничи с нея за препятстване на китайската агресия в Сибир,
подкрепяйки руския контрол над мюсюлманските държави, производителки
на нефт и газ в Средна Азия, провокирайки бунтове срещу китайското
господство от страна на тибетци, уйгури и монголци и постепенно
мобилизирайки и разгъвайки западните и руските сили на изток в Сибир за
финална атака през Великата китайска стена срещу Пекин, Манджурия и
Ханската твърдина.
Какъвто и да е непосредственият изход от тази глобална
междуцивилизационна война - взаимно ядрено унищожение, примирие
поради взаимно изтощение или евентуален парад на руски и западни
военни части на площад Тянанмън - по-дългосрочният резултат почти
неизбежно би бил драстично снижаване на икономическата, демографската
и военната мощ на всички основни участници във войната. Вследствие от
това глобалната сила, която се е измествала през вековете от изток на запад,
а след това започва да се измества обратно от запад на изток, сега вече ще
се придвижи от север към юг. Големите победители от войната на
цивилизациите ще бъдат онези цивилизации, които се въздържат от нея. С
опустошаването в различна степен на Запада, Русия, Китай и Япония се
открива шанс за Индия, ако тя успее да избегне разрухата въпреки
участието си във войната, да се опита да преобразува света по индуистки
модел.
От друга страна, огромната част от американското обществено мнение
ще хвърли вината за същественото отслабване на Съединените щати върху
тесногръдата западна ориентация
366 на белите пуритански настроени
американски елити, като в резултат от това на власт ще дойдат лидерите на
латиноамериканските движения, обещаващи нов мащабен план Маршал,
който ще бъде реализиран от въздържалите се от участие във войната
проспериращи латиноамерикански държави. Африка, от своя страна, няма
какво да предложи за възстановяването на Европа, а вместо това от нея
могат да тръгнат социално мобилизирани орди, за да плячкосат останките.
При положение че Китай, Япония и Корея се окажат изтощени от войната, в
Азия балансът на силите също ще се измести на юг, като останалата
неутрална Индонезия ще се превърне в доминиращата държава и под
ръководството на австралийските си съветници ще предприеме решителни
действия, за да определи хода на събитията от Нова Зеландия на изток, до
Мианмар и Шри Ланка на запад и Виетнам на север. Всичко това
предвещава бъдещ конфликт с Индия и с възкръсналия от разрушенията
Китай. Във всеки случай центърът на световната политика ще се измести на
юг.
Ако представеният сценарий изглежда на читателите налудничава
фантазия, това не е чак толкова лошо. Да се надяваме, че и други сценарии
на глобална цивилизационна война ще бъдат също толкова невероятни и
налудничави. Най-реалистичното и следователно най-тревожното в този
сценарий обаче е причината за война: намеса на държава-ядро от една
цивилизация (Съединените щати) в спор между държава-ядро от друга
цивилизация (Китай) и държава-член на същата цивилизация (Виетнам). За
Съединените щати такава намеса се оказва необходима, за да се подкрепи
авторитетът на международното право, да се отблъсне агресията, да се
защити свободата на мореплаването, да се гарантира достъпът до
петролните залежи в Южнокитайско море и да се предотврати господството
на една сила в Източна Азия. За Китай тази намеса е непоносим, но типичен
в арогантността си опит на водещата западна държава да унижи и сплаши
Китай, да предизвика опозиция срещу него в пределите на законната му
сфера на влияние и да го лиши от
367подобаващата му роля в световната
политика.
Накратко казано, за да се избегнат мащабни междуцивилизационни
войни в новата епоха, се налага държавите-ядра да се въздържат от намеса
във вътрешни за друга цивилизация конфликти. Това е истина, която някои
държави и по-специално Съединените щати трудно ще приемат. Това
правило на въздържането, според което държавите-ядра трябва да се
въздържат от намеса в конфликти на други цивилизации, е първото условие
за мир в един мултицивилизационен, мно-гополюсен свят. Второто условие
е правилото за съвместно посредничество, според което държавите-ядра
трябва да преговарят помежду си за ограничаване или прекратяване на
войни по линията на разлома между държави или групи от съответните
цивилизации.
Възприемането на тези правила, както и поддържането на свят на по-
голяма равнопоставеност на цивилизациите може да се окаже трудно за
Запада или за онези цивилизации, които биха си поставили за цел да
допълнят или да заменят Запада в доминантната му позиция. В такъв свят
например е много вероятно държавите-ядра да разглеждат притежаването
на ядрено оръжие като свой прерогатив и да откажат да го предоставят на
други държави от своята цивилизация. Разглеждайки в ретроспекция
усилията си да развие „пълноценен ядрен потенциал" в Пакистан, Зулфикар
Али Бхуто оправдава тези усилия по следния начин: „Знаем, че Израел и
Южна Африка притежават добре развит ядрен потенциал. Християнската,
еврейската и хиндуистката цивилизация също разполагат с такъв
потенциал. Единствено ислямската цивилизация е лишена от него, но тази
ситуация трябваше да се промени. Конкуренцията за водещо място в
цивилизации, лишени от държава-ядро, също може да предизвика над-
превара в ядреното въоръжаване. Въпреки отношенията на тясно
сътрудничество с Пакистан, Иран твърдо застъпва позицията, че се нуждае
от ядрено оръжие не по-малко от Пакистан. От друга страна, Бразилия и
Аржентина прекратиха програмите
368си в тази област, а Южна Африка
унищожи ядреното си оръжие, въпреки че е твърде вероятно да пожелае да
си го възвърне, ако Нигерия започне да развива свой ядрен потенциал.
Докато разпространението на ядрено оръжие е свързано с очевидни
рискове, както посочват Скот Сейгън - свят, в който една-две държави-ядра
от всяка голяма цивилизация притежават ядрено оръжие, а нито една от
останалите държави не разполага с такова оръжие, би могъл да бъде
достатъчно стабилен свят.
Повечето от основните международни институции са създадени
непосредствено след края на Втората световна война и са изградени
съобразно западните интереси, ценности и социални практики. С
намаляването на мощта на Запада в сравнение с мощта на другите
цивилизации възниква натиск за преструктурирането на тези организации
съгласно интересите на тези цивилизации. Най-очевиден, най-съществен и
вероятно най-противоречив е въпросът за постоянното членство в Съвета за
сигурност на ООН. Членството в него е предвидено за главните сили от
Втората световна война и вече все по-малко отговаря на реалния баланс на
силите в света. С течение на времето са правени известни промени в член-
ския му състав, а е вероятно да бъдат утвърдени и други не толкова
формални процедури за разрешаване на проблемите на сигурността по
примера на обсъждането на глобални икономически въпроси в Г-7. В един
мултицивилизационен свят в идеалния случай всяка основна цивилизация
трябва да разполага поне с едно постоянно място в Съвета за сигурност. В
настоящия момент с постоянно място разполагат само три цивилизации.
Съединените щати подкрепиха членството на Япония и Германия, но е
очевидно, че те ще получат постоянни места едва ако и други държави
получат такова място. Бразилия предложи пет нови постоянни члена, макар
и без право на вето: Германия, Япония, Индия, Нигерия и себе си. По този
начин обаче възлизащото на един милиард мюсюлманско население в света
остава без свой представител, освен ако Нигерия не поеме тази отговорност.
От цивилизаци-онна гледна точка е369
очевидно, че Япония и Индия трябва да
имат постоянно членство, а Африка, Латинска Америка и мюсюлманският
свят трябва да разполагат с постоянни места, които могат да се заемат на
ротационен принцип от водещите държави на тези цивилизации, като
изборът се възложи на Организацията „Ислямска конференция",
Организацията за африканско единство и Организацията на американските
държави (като САЩ се въздържа от гласуване). Уместно би било да се
обединят местата на Великобритания и на Франция в общо място на
Европейския съюз, което периодично се заема от държава, избрана от
съюза. По този начин седем основни цивилизации ще имат по едно
постоянно място, а Западът ще има две - разпределение, което
приблизително съответства на разпределението на населението, богатството
и мощта в света.

БИБЛИОГРАФИЯ

Абдал-ами, Х. Ислямът във фокус. C., фондация “Иршад”, 1997

Айнщайн, А. Моята картна на света. Любомъдрие, София, 1996

Александрова, Д. /съставител/ Етнокултурен диалог на балканите.

Фондация ”Човещина”, София, 2001

Александров, В. Тайните служби на ФБР. С., 1988

Александров, Е. Политиката на осите – илюзия и реалност. –

Международни отношения, № 3, 1995

Алмалех, М. Цветовете в Балканския фолклор: Езикът на цветовете. С., УИ

“Св. Климент Охридски”, 1997

Алтънков, Н. България - малък тигър. Стратегия XXI век. С., Македония

прес, 2000

Амброуз, И. Стремеж към глобализъм. Американската външна политика от

370
1938г. до началото на 90-те години. С., Петър Берон, 1995

Ангелов, Д. Образуване на българската народност. С., 1981

Андреев, Й. Всекидневието на българите XII – XIV век. С., 1992

Андреева, Г. Социальная психология. М., 1980

Антонов, Ем. Делото “Израел”. Народите обвиняват. С., ЛаковПРЕС, 2002

Апостолос, Хр. Балканската политика на Гърция и спорните проблеми с

Турция, Македония и Албания. - Международни отношения, 1995, № 3

Апостолос, Хр. Гръцко-албанските отношения; състояние, характер и

перспективи. – Международни отношения, 1995, № 3

Арабаджийски, Н. Полицейската служба в МВР. С., Фения, 1998

Асеевский, Ал. ЦРУ: шпионаж, терроризм, зловещие планы. М.,

Издательство политической литературы, 1984

Асенов, Б., П. Несторов. Контраразузнаването. С., Труд, 2000

Астарджиев, Д. Нравствената активност и нравствено-естетическото

формиране на личността на война. С., 1984

Афанасиев, В. Системност и общество. С., 1981

Афанасиев, В. Човекът в управлението на обществото. С., 1978

Балабанов, Ил. Глобалната тенденция на индустриалното развитие и

предизвикателствата пред обществените науки в края на ХХ век.

Балкански, Т. Езикови свидетелства за потурчването в българските земи.

С., 1985

Бараков, Ст. Македония – ново начало или начало на края. –

Международни отношения, 2001, № 4

Бараков, Ст. Сърбо-хърватските конфликти – основен генератор на кризи в

бивша Югославия. – Международни отношения, 1995, № 3

Бауман, З. Глобализацията. Последиците за човека. С., Лик, 1999

Башким, Ш. Граници – 18 от тях спорни. - Караван, 2001, № 1

Бейкър, Дж. Европейска Турция. С., ИК “Иван Вазов”, 1994

371
Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство
и неговите геостратегически императиви. С., Обсидиан, 1997

Бжежински, Зб. В края на века. С., Труд, 1998

Бжежински, Зб. Извън контрол. С., Обсидиан, 1994

Блоч, Дж., П. Фитцджералд. Тайните операции на британското

разузнаване. С., Партиздат, 1988

Бобев, Б., Т. Кацори. Близката и непознатата Албания. С., Отворено

общество, 1998

Богданов, Б. Орфей и древната митология на Балканите. С., УИ “Св.

Климент Охридски”, 1991

Богданов, Б. Старогръцка културна история. С., Наука и изкуство, 1988

Боков, Ф. КГБ и властта. С., 1996

Бошкович, Б. Независимостта на Черна гора – плюсове и минуси. –

Караван, 2001, № 1

Бошнакова, М. Възможност за включване на етнографски знания в

обучението по география. Етнографски групи в България.

Бояджиев, Т. Разузнаването. Издателска къща "Труд", 2000

Бромлей, Ю. В етнос и етнография. С., 1976

Буш, Дж. С поглед напред. С., УИ, 1991

Бънкова, А. Социалната система за управление. С., 1985

Бърк, П. Народната култура в зората на модерна Европа. С., 1997

Бъчваров, М. Геополитически анализи. С., 2001

Бъчваров, М., С. Карастоянов. /съставители/ География – геополитика. УИ

“Св. Климент Охридски”, София, 1992

Вакарелски, Хр. Групи на българската народност от битово гледище.-

ИБГД,1942, № 10, 236-258.

Вакарелски, Хр. Етнография на България. С., 1977

Ван, Ек. Какво бъдеще чака общата политика в областта на външните

372
отношения и сигурността. – Международни отношения, XXVIII, 1999, № 2,

Вандервелд, Ем. Балканите и мирът: [Сб. Статии], С., Хр.Ботев, 1994

Василев, Г. Икономически интереси и възможности на българската

емиграция. – Международни отношения, 1999, № 6

Вейга, Фр. Балканският капан - “една европейска криза в края на века”.

Величков, К. Какво да се прави на балканите. – Международни

отношения, 1995, № 3

Вернер, З., Л. Ланг. Руководитель без конфликтов. М., 1990

Вивиан, Ф. Икономическият ужас. С., Агато, 2002

Виноградов, В. Россия и объединение Дунайских княжеств. М., 1961

Волтер, Ф. Философски речник. Варна, 1982

Волф, М. Супершпионин. С., ИК "Труд", 1998

Гандев, Х. От народност към нация. С., 1988

Ганев, Ив. Фактори на стабилност на балканите. – Международни

отношения, 1995, № 3

Гацинска, М. История на България /от древността до наши дни/. С., 1998

Гвишкани, Г. Организация и управление. С., 1973

Генов, Б. Полицейска стратегия. С., 1998

Генов, Н. Източна Европа в глобалните процеси. С., УИ “Св. Климент

Охридски”, 2000

Генчев, Н. Социално-психологически типове в българската история. С.,

Септември, 1987

Георгиев, Л. Балканите и новият световен ред. С., 2000

Георгиев, Л. Бъдещето на Балканите: Психологични проблеми и

перспективи. С., Еврома, 1993

Георгиев, Л. Критика на етнонационалния рационализъм. С., 1999

373
Георгиев, Н. Нова книга за българския народ. С., 1991

Георгиев, Юл. Българските спецслужби с поглед към обединена Европа.

С., 2000

Георгиева, Ив. А В С на етнологията. Т. II

Георгиева, Ив. Антология на науката за човека, културата и обществото. Т.

I

Градев, Д. Социална психология на масовото поведение.

Григорова, Ж. България на Балканите – нови реалности, нов подход. –

Международни отношения, 1995, № 3

Григорова, Ж. Обстановката на балканите и националната сигурност на

република България. – Международни отношения, 1994, № 2

Грънчаров, Ст. Балканският свят. С., 2001

Гунев, Г., Ив. Илчев. Уинстън Чърчил и Балканите. С., ОФ, 1989

Гълбрайт, Дж. Анатомия на властта. С., Хр. Ботев, 1993

Данова, Н., К. Фотинов. В културното и идейно политическото развитие на

Балканите през ХIХ век. С., БАН, 1994

Данонев, С. Сратегия на ръководителя в междуличностните отношения. С.,

1990

Дворник, Ф. Произход на разузнавателните служби. С., Лик , 1997

Джерекаров, В. Когато бяхме българи. С., ИК Христо Ботев, 1997

Дилигенский, Г. Актуальные вопросы глобализации. - Мировая економика

и международные отнашения, 1999, № 4

Димитров, П. Идеите на Удроу Уилсън и новият международен ред на

балканите в края на ХХ век. - Международни отношения, 1999, № 6

Димитров, Цв. Балканите – политико-икономически справочник. С., 1982

Димитрова, Сн. Една голгота, едно възкресение, една бариера, един мост…
и техните ‘’вечни врагове’’…/За някои от митовете и утопиите на
балканските ’’национализми’’/.

Димова, Д. Осигурителни и социалнозащитни статегии. С., Тракия-М, 1999

374
Добрев, К., П. Цеков П., Спахийски. Любов до поискване.

Добрев, П. Кои сме ние българите. Книга за изгубената нишка на нашето

минало или кратък курс по българознание. С., ИК “Галик”, 2000

Добрев, П., М. Матев. България Европа Неосферата. С., ИК "Славика-РМ",

1993

Дракър, П. Новите реалности. С., Хр. Ботев, 1992

Дугин, А. Основы геополитики, Арктогея, Москва, 2000

Дю Шен, Джон Хюм и политическата алтернатива на насилието. -

Международни отношения, 1995, № 1

Дюфур, Ж., М. Вайс. Войната през ХХ век. АИ “Проф. Марин Дринов”,

София, 1999

Ейджи, Ф. ЦРУ. 1979

Еленков, И., Р. Даскалов /съставителство, въвеждаща студия/. Защо сме

такива? /в търсене на българската културна идентичност/. С., 1994

Еремеев, Д., M. Михаил. История на Турция в средните векове и ново

време. С., Акад. изд.”Проф. Марин Дринов”, 1988

Ерусалимский, А. Внешняя политика и дипломатия германского

империализма в конце XIX век. М., 1948

Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. С., 1975

Загоров, О. Истината. С., София-прес, 1987

Заимова, Р. Българската тема в западноевропейската книжнина- XV-XVII

век, С., УИ, 1992

Захариева, Ю. Пактът за стабилност и балканите, - Международни

отношения, 1995, № 3

Зейнулааху, С. Историята за страх, убийства и раздели. - Караван, 2001,

№1

Иванов, Е. Методологичен анализ на трансатлантическите

взаимоотношения. - Международни отношения, XXVIII,1999, № 2
375
Иванов, Е. Тенденции в развитието на европейската икономика. – Банки,
инвестиции, пари, 1996, № 9-10

Иванов, Х., Н. Арбаджийски. Частна охранителна дейност. б.м., Фенея,

1997

Игнатова, А. Старобългарският език в светлината на балканистиката: [

Изследване]. С., Наука и изкуство, 1987

Илич, Б. Между македонските граници става пренаселено. - Караван

2001, № 1

Илчев, Ив. Родината ми – права или не. Външнополитическа пропаганда на

балканските страни /1921-1923/. С., 1995

Иречек, К. Княжество България, Част I: Българска държава. Пловдив, Хр.

Г. Данов, 1899

Ицевска, Ст., С. Гордана, Бомби, които трябва да разпалят

междуетническата омраза.

Йовков, М. Павликияни и павликиянски селища в българските земи XV-

XVIII век. С., УИ, 1991

Казер, К. Културната първооснова на националните предтечи на балканите.

Калинков, А. Балканите през погледа на Европа ( 1909-1913). С., Унив.

изд. Стопанство, 1999

Каплани, Г. Граничния синдром. - Караван,2001, № 1.

Каранфилов, Е. Критика, есеистика, народопсихология.

Караславов, И. Република Турция. - Обучението по география, 1995, № 4

Карастоянов, С. и колектив. География – Геополитика. Книга първа. С.,

УИ"Св. Климент Охридски", 1992

Карастоянов, С. Политическа география, геополитика, геостратегия. С,

1997

Карахасан-Чънар, И. Турция. С., Лик, 2000

Караянопулос, Й. Политическата теория на византийците. С., УИ, 1992

Касапи, А. Високо напрежение и големи надежди за политическо решение

на проблема в болината. - Караван,376
2001, № 1
Катанов, Г. Трудното бъдеще на глобализацията – материали на форума за
Югоизточна Европа. С., 2000

Кенън, П. Залезът на демокрацията. С., Обсидиан, 1993

Кеслар, Р. ФБР. Мириам, 1998

Кипров, П., Б. Асенов, Контраразузнаването. С.,ИК "Труд", 2000

Кирков, Д. Балкански грешник. С., Библиотека 45, 2001

Кирова, Л. Сходни процеси и явления в литературите на балканските

славяни. С., БАН, 1988

Кисинджър, Х. Години на промяна. Прозорец, София, 2002

Кисинджър, Х. Дипломацията. С., ИК "Труд, 1998

Кисинджър, Х. Политиката. Към дипломацията на XXI век. С., Труд и

прозорец, 2002

Клаузевиц, К. Теория на голямата война. С., Софи-Р, 2001

Клисарска, А. На браздата. - Караван, 2001, № 1

Колев, Н. Българска етногрофия. С., 1987

Колумбис, Т. Аспектът на сигурността – интеграцията на България в Европа. С.,
1993

Конев, И. Утопиите на балканите като идеал на перспективата.

Кочев, И. Предизвикателствата на македонския въпрос и националната

сигурност /езиков аспект/. - Международни отношения, 1994, № 2

Кочовски, С. Фактори, влияещи върху разпространяването на етнически и

религиозни конфликти. - Международни отношения, 1999, № 6

Кръстева, А. /съставител/. Общности и идентичности в България. С., 1998

Кръстников, Н. Опит за психологически анализ на нашия обществен

живот. С., Изд. “Цвятко Чолаков”, 1992

Кузманова, А., Р. Станчева, В. Алексова. Румъния. С., 1999

377
Куликов, Г. Лабиринтите на властта. С., Партиздат, 1989

Лавров, С. Реалии глобализации и миражиустойчивого развития –

Известия. РГО, 3. С. Петербург, 1999

Лакост, П. Мафиите срещу демокрацията. В. Търново, Абагар, 1995

Лоуентал, Д. Миналото е чужда страна. С., ИК “КК”, 2002

Любенова, Е. Балканите и Европейската общност. С., 1992

Люксембург, Р. Диктатура и демократия. –Новое время,, 1990, № 7

Манолов, К. Новото българско предприeмачество в преходния период. С.,

Акад. Изд.’’Проф. Марин Дринов’’, 1995

Манчев, К. Националният въпрос на Балканите. С., 1999

Манчев, Кр. История на балканските народи XIX-XXв.

Маринков, Б. Босненският конфликт и стратегическите предимства на

Турция в началото на 1994г. – Международни отношения, 1995, № 3

Марков, В. Митологочни символи от Класическия изток, Източното

Средиземноморие и Балканите: Култ.-ист. наслоения. Респект, 1997

Матеева, М. Събитията и в Източна и Централна Европа. Хронологичен

преглед /1985-1997/. С., Акад. Изд. “Проф. Марин Дринов”, 1998

Минков М. Защо сме различни. Междукултурни различия в семейството,

обществото и бизнеса. С., 2002

Минков, И. Съвременната българска нация и интегрираните в нея

етнически общности.

Минков, И. Цивилизационните общности и граници на балканите в

процеса на глобализация и европейската интеграция на балканските народи.

Минков, Ю. Толерантността – императиви и ограничения. - Философски

алтернативи, 1995, № 5

Михайловска, Ел. Памет и преход. С.,УИ “Св. Климент Охридски”, 1999

Михайлов, Н. Еволюция геополитических идей, Изд. Вес мир, 1999

Мутафчиев, П. Книга за българите. С., Болкан Пъблишинг Къмпани, 2000

378
Мутафчиева, В., А. Желязкова. Турция между Изтока и Запада. С., 1998

Мънрол, У. България и нейният народ. С., УИ “Св. Климент Охридски”,

1999

Наратов, Н. Геополитика. Юнити, 1999

Неделчева, Н. Глобализацията – нож с две остриета. - материали на форума

за Югоизточна Европа. С., 2000

Недялкова А. Глобализацията – нищо фатално. Варна, 2002

Нешев, К. Балканският сблъсък на цивилизациите. С., УИ “Св.Климент

Охридски”, 1996

Нешев, К. История на етиката /доXIX век/. С., 1999

Никова, Ек. Балканите и Европейската общност. Изследване. С., БАН,

1992

Николов, Н. МВР в системата на националната сигурност. Взаимодействие

и координация. С., Албатрос, 2000

Николов, Ст. Необходим е общ политически консенсус по основните

въпроси на националната сигурност. - Международни отношения, 1994, №
2

Николов. Елит, Тайната. С., Наука и изкуство, 1973

Николова, Г. Европейската сигурност, НАТО и обединена Германия. -

Международни отношения, XXVIII, 1999, № 2

Ноел, М. Кратка история на Косово.

Окан, Х. Балканите. Геополитика. С., 1994

Осман Бей. Турците и техните жени, султанът и неговият харем. С., 1992

Пантев, А. Исторически многоточия. С., Вулкан – 4, 1999

Пантев, Пл. Националната сигурност на България и международните

институционни гаранции за нея. - Международни отношения, 1994, № 2

379
Паскалева, В. Априлското въстание и източната криза 1875-1877 - В:
Австро-Унгария и националните движения на Балканите /1875-1878/. С.,
1977

Пеев, Д. В търсене на гаранциите. - Орбита, 20 ян.1990

Пеза, А. Комунистическата светлина и капиталистическата тъмнина -

Караван, 2001, № 1

Петев, П. Външната политика на САЩ в епохата на глобализъм. -

Международни отношения, 2001, № 4

Петков, Кр. Вътрешните опори на външната политика. - Международни

отношения, 1999, № 1

Петков, П. Ислямските религиозни секти в Турция. - Международни

отношения, 1995, № 1

Петров, К. България и НАТО. - Международни отношения, 1994,

№2

Петров, Кр. Български народни танци от Добруджа. С., 1993

Петров, Кр. Български народни танци от средна западна България. С.,

Просвета, 1990

Петров, Кр. Български народни танци от средна, северна и северозападна

България. С., Просвета, 1986

Петров, Кр. Български народни танци от Тракия. С., Просвета, 1995

Петров, Л. Инициатива на СССЕ за военна сигурност и стабилност на

Балканите. - Международни отношения, 1995, № 1

Платонов, Ол. Защо ще загине Америка. С., Жарава, 2002

Полк, У. Съседи и чужденци. Основи на външната политика. С., ЛИК, 2002

Попов, Ив. Социология, информация, управление. С., ВИПОНД - МВР,

1996

Примовски, Н. Пъпната връв с душевността на българина. - Отечествен

фронт, 15 ян. 1988

Проданов, В. Измерения на толерантността. – Философски алтернативи,

1995, № 5 380
Продев, Д. Социална психология на масовото поведение. С., УИ, 2000

Първанов, А. Етномалцинствена ситуация в република Словения.

Измерения, политика, аспекти. - Международни отношения, 1999, № 6

Радулович, З. Търговията не знае граници – понякога. - Караван, 2001, №

1

Райт, П. Ловец на шпиони. С., ИК "Труд", 1995

Рихард, Ф. Балкански работи. С., 2002

Русев С. Новото статукво на балканите. Някои дестабилизиращи фактори. -

Международни отношения, 1995, № 3

Санд, Ед. Ориентализмът.

Сейерстед, Фр. Демокрацията и върховенството на закона: нещо от

историческия опит за противоречията в борбата за добро правителство. -
Международни отношения, 1995, № 1

Семов, М. Българинът – познат и непознат. С., 1987

Семов, М. Българска народопсихология. Размисли върху това какви сме

били и какви сме днес. С., УИ “Св. Климент Охридски”, 1999

Семов, М. Българска народопсихология. С., 1999

Семов, М. Добродетелите на Българина – какви ще влезем в новото

хилядолетие.

Семов, М. Обречени победи. С., 1998

Семков, М. /съставител/ Европа и България. УИ “Св. Климент Охридски”,

София, 2000

Симеонова, Г. Етнографски групи и тяхната връзка с единството и

многообразието на етнографската култура.- Етнология. ДИОС, 1993

Симич, Пр. Регулиране или разрешаване на конфликта: югославският

случай. - Международни отношения, 1995, № 1

Сирков, Д. Възможно ли е регулиране на глобализацията. –

Международни отношения, 2000, № 1
381
Сирота, Н. Основы геополитики: Учебное пособие, Знание, 2001

Сказкин, С. Конец австро-руссско-германского союза. Изследование по

истории русско-германских и русско-австрийсских отношениях в связи с
восточчным вопросом. В 80-те годы XIX столетия. Т. 1.1879 -1884. М., 1928

Слатински, Н. Измерения на сигурността. С., Парадигма, 2000

Слатински, Н. Сигурност и международни отношения. - Международни

отношения, ХХVIIIг., 1999, № 2

Смолъяков, Эд. Тайны жизни. М., 1993

Спасов, Л. България, Великите сили и Балканските държави 1933-1939 г.

Изследване. С., Габи 91, 1993

Стайков, Д. Зад кулисите на историята. - Народна култура, № 18, 29

апр.1988

Станимиров, Св. (съставител). Полски пътеписи за Балканите. С.,Наука и

изкуство, 1988

Станков, Б. Организация и престъпност. С., Албатрос, 2002

Станков, В. Балкани и балканци. С., Фондация "Потенциал", 2000

Станков, В. Балкански етюди. С., Фондация “Потенциал”, 2001

Стателова, Ел., А. Пантев. Съединението на Княжество България и

Източна Румелия – 1885 година. С., Просвета, 1995

Стойчев, С. и др. Геополитика и сигурност. С., 1996

Стойчев, С. Политика за сигурност и отбрана – някои теоретични

положения. - Военен журнал, 1999, № 2

Стоянов, Ж. История на шпионажа. Албатрос, 1998

Страшимиров, А. Нашият народ. С., 1923

Суайцър, П. Победа - тайната стратегия на Рейгън за разбиването на СССР.

С., ИК "Труд", 1999

Сюлицер, П. Богаташите. Том 1. С., Нов Златорот, 1992

382
Сюлицер, П. Богаташите . Том 2. С., Нов Златорот, 1992

Табакова, В. Националната сигурност и печатът. – Международни

отношения, 1994, № 2

Тарас, Ан. Наръчник по разузнаване и сигурност. С., Труд, 1999

Тачър, М. Изкуството на държавника. Статегия за промяна на света. С.,

Слънце, 2002

Тейлър, Ч. Мултикултуризъм. С., 1999

Тилкиджиев, Н. Социалните групи. С., 1988

Тодоров, В. Етнос, нация, национализъм. Аспекти на теорията и

практиката. С., Пардигма, 2000

Тодоров, Цв. Памет за злото, изкушение на доброто. Анкета върху века. С.,
ЛИК, 2002

Тодорова, М. (съставител). Английски пътеписи за Балканите (средата на

XVI в. – 30-те години на XIX в.). С., Наука и изкуство, 1988

Тодорова, М. Балканите. Балканизъм., С., Фонд. Бълг. наука и култура,

1999

Тодорова-Пиргова, Ив. Човек и ритуал. Роли и ролеви взаимоотношения в

българската фолклорна обредност. С., УИ “Св. Климент Охридски”, 2000

Торас, Ан. Наръчник по разузнаване и сигурност. С., Труд, 1999

Тофлър, Алв. Информационна цивилизация.

Тофлър, Алв. Третата вълна. Пейо К. Яворов, б.м., 1991

Тофлър, Алв. Шок от бъдещето.

Тофлър, Алв., Трусове във властта. С., Народна култура, 1996

Трифонов, Т., Св. Славов. Теоретични проблеми на разузнаването. С., 2000

Трифонов, Тр. Формиране на характера. С., Народна просвета, 1988

Туджан, Фр. Историческа съдба на народите. С., Акад. Изд. “Проф. Марин
Дринов”, 1997

Търкот, У. Формулиране на стратегията за национална сигурност. С., 1995.

383
Удуърд, Б. Пелена - тайните войни на ЦРУ. С., 1989

Удуърд, С. Балканската трагедия. Хаосът и разрухата след края на

Студената война. С., Сиела, 2002

Уотсън, Р. Отношенията между ЕС и САЩ навлизат в нова фаза. –

Европейски диалог, 1998, № 6

Фалиго, К. Червеният дракон Кан Шън. С., ИК "Труд", 2000

Фидлър, Кл.,Из. Уолка. Обучаване на хора като детектори на лъжи на

базата на невербални условни знаци вместо обща евристика. - Human
Communication Research, февруари 1993

Филби, К. Моята тайна война. С., ИК "Труд", 1998

Филков, Г. Гърция не взе най-вкусното парче. - Караван, 2001, № 1

Фуко, М. Генеалогия на модерността. С., 1998

Фукояма, Фр. Нашето постчовешко бъдеще. С., Обсидиан, 2002

Хаджийски, И. Бит и душевност на нашия народ. С., 1974

Хаджийски, И. Оптимистична теория на нашия народ. С., 1974

Хаджиниколов, В. Теоретико-методологични проблеми на етнографската

наука. Велико Търново, 1979

Хинкова, С. Промените в международните организации за сигурност и

регионалната стабилност. - Международни отношения, 1995, № 3

Хоровиц, Е. Етничиски групи и конфликти. 1985

Хубенова-Делисивкова Т. Макроикономическите проблеми на

балканските страни и конфликтните области на интереси от началото на 90-
те години. - Международни отношения, 1995, № 3

Хубенова-Делисивкова,Т. Из дискусията. - Международни отношения,

1995, № 3

Хънтингтън, С. Войникът и държавата. С., 1998

Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на

световния ред. С., Обсидиан, 1999
384
Хьош, Едг. История на балканските страни. С., ЛИК, 1998

Цапенко, И. Социально-политические последствия международной

миграции населения. - Мировая економика международные отношения,
1999, № 3

Цачевски, В. Македонската криза – труден тест за западната политика. -

Международни отношения, 2001, № 4

Цветков, Пл. България и Балканите /от древността до наши дни/. Варна,

1998

Циливакис, К. Нов проектозакон за имиграцията разбунва духовете. -

Караван, 2001, № 1

Чавдарова, М. Балкански страни. Политика, икономика, международни

връзки. С., Парадигма, 1999

Чавдарова, М. Романтизъм и интереси в европейската система за

сигурност. - Международни отношения, 1995, № 3

Чакалоф, Мари-Франс. Изграждането на Обединена Европа – 1945-1990 г.

/Основни етапи и проблеми/. С., Кама, 2000

Чеке,М. Ръмъния – позната и непозната. Шумен, Аксиос, 2000

Чечев, Евг. Национална сигурност и нормативно регулиране на

стопанската дейност на чуждестранните лица в република България. -
Межународни отношения, 1994, № 2

Чешков, М. О видении глобализирующегося мира. - Мировая економика и

международные отношения,, 1999, № 6

Чомски, Н. Благоденствие за всички. С., Агато, 2001

Чомски, Н. Какво всъщност иска Чичо Сам. С., Нова Зора, 2001

Чуков, Вл. Ислямски възгледи за формиране на границите като елемент от

доктрината за национална сигурност. - Международни отнощения, 1994,
№2

Шаламанов, В., Т. Тагарев. Информационни аспекти на сигурността. С.,

Прокон, 1996

385
Шарова, Кр. Български дипломатически акции в Европа в началото на 40-
те години на XIXв. – В: България и европейските страни през XIX-XXв. По
случай 75-годишнината от рождението на чл.-кор. Туше Влахов. С., 1975

Шмид, Ер., О. Атлантик. Мръсните трикове на икономическия шпионаж.

Янакиев, К. Древногръцката култура. С., 1988

Янев, Яни Националната сигурност и органите на разузнаването и

контраразузнаването. - Международни отношения, 1994, № 2

Azrael, J., Al. Rahr. The Formation and Development of the Russian KGB 1991
– 1994. 1993

Bar, D. Security Concerns: Insights from the Israeli Experience. - Studies in

Sociology, Hardcover, 1999, V. 17

Bar-Tal, D. (Editor). Security Concerns: Insights from the Israeli Experience. -

Contemporary Studies in Sociology, 1999, V. 17

Belt, Br. D. (Editor) The 21st Century Retirement Security Plan: The National
Commission on Retirement Policy Final Report (Csis Panel Reports). Paperback,
1999

Belt, D. (Editor). The 21st Century Retirement Security Plan: The National
Commission on Retirement Policy Final Report (Csis Panel Reports). - National
Commission on Retirement Policy, 1999

Berkowitz, D., A. Goodman, Best Truth: Intelligence in the Information Age,

2000

Bose, M. Shaping and Signaling Presidential Policy: The National Security

Decision Making of Eisenhower and Kennedy. 1998

Brown, D. Digital Fortress. Hardcover, 1998

Carpenter, W. (Editor). Asian Security Handbook: An Assessment of Political-

Security Issues in the Asia-Pacific Region. Paperback, 1996

Carter, A., W. Perry. C" Preventive Defense: A New Security Strategy for
America . Hardcover, 1999

Cohen, M. (Editor). Statistics, Testing, and Defense Acquisition: New

Approaches and Methodological Improvements. Paperback

386
Cook, T. Big Brother Nsa and It’s Little Brother: National Security Agency's
Global Surveillance Network Usually ships in 24 hours. Paperback, 1999

Dempsey, X., D. Cole. Terrorism & The Constitution-Sacrificing Civil Liberties

in the Name of National Security. 1999

Denning, D. Information Warfare and Security. Paperback, 1998

Farson, St. Criminal Intelligence and Security Intelligence. 1990

Fiedler, Kl., W. Isabella. Training Lie Detectors to Use Nonverbal Cues Instead
of Global Heuristics. - Human Communication Research, Dec. 1993, p.199-223

Hanushek, E. (Editor). Assessing Knowledge of Retirement Behavior.

Paperback, 1996

Israel`s secret service: the Mossad /General interest/. Hardcover, 2000

James H., Ph.D. Anderson, Ph.D. James H. Anderson. America at Risk: The
Citizen's Guide to Missile Defense Usually ships in 24 hours. Mass Market
Paperback, 1999

Johnson, K. America's Secret Power: The CIA in a Democratic Society. 1989

(Published Out Of Stock)

Lowenthak, M. M., Intelligence: From Secrets to Policy, 1999

Madsen, W. Critical Infrastructure Protection and the Endangerment of Civil

Liberties -An Assessment of the President's Commission on Critical
Infrastructure Protection (PCCIP). Mass Market Paperback, 1998

Martyn, C., P. Morris. The French Secret Services. - International

Organizations, 1993, V. 6

Motto, C. J. In crime`s way: a generation of secret service adventures.

Hardcover, 1999

Olmsted, K. S. Challenging the secret government: the post-Watergate

investigations of the CIA and FBI. Hardcover, 1996

Peterson. Cybercrime Cyberterrorism: Averting an Electronic Waterloo (Csis

Task Force Report). 1998

Polmar, N. The encyclopedia of espionage. Hardcover, 1998

Porch, D. The French Secret Services: From the Dreyfus Affair to the Gulf War.
387
1995

Robert L., Jr. Pfaltzgraff (Editor). War in the Information Age: New Challenges
for U.S. Security Policy. Hardcover, 1997

Sanderson, K. Civilizations and World Systems: Studying World – Historical

Change. Altamira Press, Walnut Creek – London – New Delhi, 1995

Schneidert, Fr. (Editor). Trust in Cyberspace. Hardcover, 1999

Schweigert, Fr. Moral Learning in the Space between Places: The Potential of
Community-Based Moral Education.1998

Snyder, A. (Editor). Contemporary Security and Strategy. 1999

Sokov, N. Russian Strategic Modernization: Past and Future (Soviet Bloc and
After). Hardcover, 2000

Tanter, R. Rogue Regimes: Terrorism and Proliferation., Paperback, 1999

Terzic, S. Ethnic and Religious in Serbian History /Problem of National

integration in the XIX and XX centuries/.

Thomas, M. Top secret Intranet: the story of Intelink – How US Intelligence

built the world`s largest, most secure network. Textbook binding, 1998

Tiersky, R. (Editor). Europe Today: National Politics, European Integration, and

European Security. - Europe Today, 2000

Tindemans, L. Unfinished Peace: Report of the International Commission on the

Balkans. Paperback, 1997

Van Sweringen, T. Bryan, J. Mendelsohn. The Case of Richard Sorge. - Covert

Warfare, Intelligence, Counterintelligence, and Military Deception During the
WW II Era, 1989, № 7

Ware, W., Bruce, W. The Cyber-Posture of the National Information

Infrastructure. Paperback, 1998

388
БЕЗ АВТОР:

Арменски пътеписи за Балканите XVII- XIX в. - (Сборник) . С., Наука и

изкуство, 1984

Асоциация за национални, регионални и европейски политологически

изследвания. Балканските страни по пътя на промените.

Аспекти на етнокултурната ситуация в България на Балканите.

Сб.материали от II-ри семинар, 21-23 февруари 1992 г. София. С., Център за
изследване на демокрацията, 1992

Балканите – ние сред другите и те сред нас. Юбилеен сборник в чест на 70-
годишнината на проф. Илия Конев, доктор на филологическите науки.
Благоевград: ЮЗУ Неофит Рилски, 1998

Балканите и политиката на големите държави: САЩ, ФРГ, Англия,

Франция. С., Интела, 1995

Балканските страни по пътя на промените. Асоциация за национални,

регионални и европейски политологически изследвания. С., 1993

България през двадесет и първи век /Българска национална доктрина/.

Първа част. С., 1997

България през двадесет и първи век /Българска национална доктрина/.

Втора част. С., 1998

България, Балканите и Европа. Сборник в чест на проф. д-р Симеон

Дамянов. В. Търново, 1992

Военна доктрина на Република България . ДВ, бр.34, 13.04.1999

География – геополитика. С., УИ, 1992

Глобализация и периферия. - Мировая економика и международные

отношения, 12/1999

Границата в историята. С., Лик, 1999

Eвропейските структури за сигурност и мирът на Балканите. Българските

алтернативи. С., Интела, 1996

Етнография на България. С., БАН, 1980

389
Етнокултурен диалог на Балканите. С., фондация “Човещина”, 2001

Защо рухна реалният социализъм. С., ИК Христо Ботев, 2001

История на израелските разузнавателни служби

Историята на източния въпрос преди Освобождението на България. С., 1908

Концепция за националната сигурност на Република България.- ДВ, бр. 46,

22.04.1998

Културни, исторически и етнополитически отношения между

християнството и исляма на Балканите ХIV – ХV век: Материали от
Междунар. науч. Конференция, посветена на 550-год. от битката на
народите край Варна, 2-3 юли 1994, С., Св.Георги Победоносец, 1995

Македония като българска земя. Поклоннически слова. С., ВК “Св. Георги

Победоносец”, 1993

МВР в навечерието на XXI век – предизвикателствата на реформата. С.,

ТорексПрес, 2000

Международна харта за правата на човека. С., 1989

Народо-психология на българите /антология/. /Редактор М. Драганов/. С.,

1984

Народы мира /историко-этнографический справочник/. Москва, 1988

НАТО, Турция, Гърция. С., 1986

Научен център за Българска национална стратегия. Фундамент на

Българската национална доктрина

Национални проблеми на Балканите: История и съвременност. С., Аргес,

1992

Необходима е нова политика между България и Република Македония. С.,

Център за стратегически изследвания, 1998

Новият световен ред. Световни лидери за планетата и нейното бъдеще. С.,

ИК Труд, 1999

Правата на човека на Балканите – минало и съвременност. С., ИК Христо

Ботев, 1998

Предотвратяване и управление на международни етнически конфликти. С.,

ВИ, 2001
390
Предци и предтечи – митове и утопии на Балканите. – В:Сб.докл. от V-та
междунар. кръгла маса, 29.02.-2.03.1996, Банско

Славянские и балканские культуры XVIII- XIX вв. В: Сов.- амер.

Симпозиум, состоявшийся в ноябре 1987 г. в Москве: Сборник статей.
Москва, 1990

Социална психология. Христоматия. С., Изд. Дилок, 2001

Страните в света – Политикоикономически справочник. С., 1989

Унивеситетът и младите на Балканите. Благоевград, ЮЗУ Неофит Рилски,

2000

Фондация “Балкански колежи”. Образът на “другия” /в учебниците по

история на балканските страни/. С., 1998

Френски пътеписи за Балканите XIX в., С., Наука и изкуство, 1981

Этногенез народов Балкан и Северного Причерноморья: Лингвистика,

история, археология: Сборник, Москва, Наука,

Energy-Efficient Technologies for the Dismounted Soldier National Research

Council. Paperback, 1998

Europe Today: National Politics, European Integration, and European Security. -

Europe Today

Social Security Manual '99. - The National Underwriter Co. Paperback, 1999

The World Factbook. 2000

391